От тютюна на село до Силициевата долина

„Баба ми винаги ми казваше: „Ако не искаш да работиш с ръцете, а с ума си, трябва да учиш много“. Така започва вдъхновяващия си разказ българката Дафина Тончева. Пътят й тръгва от Пазарджик, за да я отведе до Силициевата долина в САЩ. Произлиза от семейство на лекари, а лятото често помага на баба си на село в отглеждането на тютюн. Напуска страната на 18 години, когато е приета да учи компютърни науки в „Харвард“ с пълна стипендия. Работи няколко години в Microsoft като софтуерен инженер, след което завършва магистратура по бизнес администрация в „Станфорд“. В момента работи като партньор в един от най-големите инвестиционни фондове в Силициевата долина – USVP.

Economy.bg разговаря с Дафина, за да ни каже рецептата си за успех в САЩ и за потенциала на българската стартъп среда.

Дафина, колко дълъг път е пътят от тютюневата нива до Силициевата долина?
Не мисля, че да помагам на баба и дядо с нивата е било нещо особено различно от това, което повечето деца правеха. Мисля, че повечето младежи, поне на времето, когато аз растях в България, имаха баба и дядо на село с градина.

За какво си мечтаехте, докато нижехте тютюн?
Нещата се промениха, когато бях тийнейджър и трябваше да реша къде и какво да уча. Когато бях на 15-16 години, нещата в България бяха много трудни – икономически, политически и социално. Исках да уча, а не виждах много възможности тук. Така че по това време за мен САЩ бяха държавата на възможностите и затова се ориентирах в тази посока.

На какво Ви научи този усилен труд? Как Ви помогна той за успеха по-късно в САЩ?
Когато бях дете, баба ми винаги ми казваше, ако не искаш да работиш с ръцете, а с ума, трябва да инвестираш в образованието си, трябва да учиш много.
Усиленият труд ме научи да оценявам високо образованието. Това беше едно от основните неща, което ми помогна да променя живота си и да стигна дотам, където съм в момента. Важна е и упоритостта. Важно е човек, който иска да постигне нещо в живота си, да не се отказва. Най-хубавите неща са трудни. Пътят към успеха не е прав, има много ups and downs, има много завои. Не знаем зад кой завой ще намерим успех, така че е важно да бъдем търпеливи и упорити и да не се отказваме.
Освен това аз не се страхувам от провал. Това беше много важно за мен, когато бях на 17 години и започнах да кандидатствам за университети в САЩ. Нямаше какво да губя, знаех какъв е животът в България и знаех, че ако остана, това ще е животът ми.

Днес бихте ли взели същото решение? Бихте ли заминали отново за САЩ? Бихте ли започнали наново някъде?
Понякога аз също се питам дали пазя същата смелост в себе си и дали продължавам да не се страхувам от неуспехи. Това е важно и в работата ми на инвеститор в малки компании, които в началото са просто една история, едно голямо обещание без реализация.

Как изглежда Вашата рецепта за успех – упорит труд, доза късмет, елитни университети…..?
Определено има доза късмет. Аз съм много благодарна на късмета си за моя успех. Има доза късмет във всеки един живот. Но аз правя всичко възможно, което зависи от мен, късметът да ме намери. Също така вярвам, че нещата са възможни. Когато кандидатствах в „Харвард“, знаех, че моят шанс е 2-3%. В момента acceptance rate там е около 5%. Не се фокусирах върху това, че е само 5%, а върху това, че е възможно. Когато ми казаха, че имам 2% шанс, това, което аз чух, беше: „О, възможно е!“ Не се фокусирах върху това колко голям е шансът. Когато кандидатствах в „Станфорд“, там acceptance rate беше 3%. Ако мислех, че има 97% шанс да не ме приемат, никога нямаше да кандидатствам.
Гледах на нещата така: имам шанс, но няма да го меря. Ако го има шанса, аз трябва да дам всичко от себе си, за да го постигна. За мен би било по-голямо разочарование да не пробвам, отколкото да пробвам и да се проваля.

Липсва ли ни тази позитивна нагласа на нас, българите?
Повечето хора виждат възможността за провал, отколкото за успех. Мисля, че у всеки от нас има страх от провал. Това е съвсем нормален инстинкт за оцеляване и самосъхранение. Никой не иска да се провали. Когато казвам, че се поставям в ситуации, където се изисква смелост, това не означава, че не ме е страх. Означава, че осъзнавам страха си и се опитвам да го овладея.
Съветът ми към българите, които искат да постигнат нещо голямо, е да вярват повече в себе си, да вярват на вътрешния си глас, който им казва, че може да стане. Защото дори и да не стане, опитът и пътят понякога са по-важни, отколкото самият резултат. Има много уроци, които могат да бъдат научени по пътя.

Как оценявате потенциала на българската стартъп среда?
В България е трудно, защото в момента няма изградена екосистема. Нужни са няколко неща: трябва да има пазар, а в България пазарът е много малък и това е голям проблем. Трябва да се помисли къде извън страната може да се намери подходящ пазар, но това създава проблем, защото има граници, които трябва да бъдат преодолеем. От друга страна, няма инвеститори в България. В САЩ има много различни възможности за намиране на капитал: от банка, от частни предприемачи, които са забогатели, или от инвестиционни компании като тези, за които аз работя. В България няма много опции и това е друг голям проблем. И третият много голям проблем, макар и не толкова очевиден, е, че нямаме много истории на успех. Подобни истории могат да ни помогнат да повярваме в себе си. Трябват ни повече „Телерици“, трябват ни повече успехи като на „Телерик“, защото те могат да убедят младите хора в България, че успехът е възможен, че успехът не е толкова далечен и не зависи от това дали си в САЩ, или в България.

Могат ли български стартъпи да кандидатстват за финансиране при вас?
USVP инвестира в компании в САЩ. Ако има българска компания, базирана в САЩ, USVP би могъл да инвестира в нея. USVP не познава екосистемата в България и макар аз да имам желанието да го правя, фирмата ми няма този мандат.

Кое е най-важно за Вас, когато преценявате дали да инвестирате в даден стартъп? Идеята, хората зад идеята, мотивацията им….?
Хората са най-важни. Аз инвестирам в ранна фаза на развитие на компании и единственото, с което тези компании разполагат обикновено, са хората с идея.

Как разпознавате хората, които могат да доведат една идея до успешен край?
Това е магията в моята работа. Опитвам се прекарвам повече време с хората и да използвам моя личен опит и моите лични наблюдения, за да реша дали те притежават онова, което е нужно, за да успее една идея.

Какво обикновено Ви грабва в даден човек с идея?
Хъсът му. Страстта му към това, което иска да направи. Естествено важно е и дали има опит в това, което искат да направи. Дали има цел и визия за това как компанията би изглеждала, когато е успешна, колко голяма ще бъде, какъв тип потребители ще има, какво въздействие ще има върху пазара, където оперира. Така че отговорът e многообхватен.

Какви идеи подкрепяте?
Аз специално инвестирам в софтуерни компании, които предлагат продукти на други компании, или b2b компании.

Много предприемачи в Силициевата долина, а и не само там, страдат от прегаряне или депресия – проблем, за който не се говори много. Вие как се справяте със стреса и конкуренцията там?
Силициевата долина е изключително конкурентна и настина е трудно да се успее. Погледнато негативно, това може да доведе до burnout, депресия или ниска самооценка. Позитивно погледнато обаче конкуренцията прави всички ни по-добри, защото ни кара да се надскачаме, кара ни да се замислим кои са силните и слабите ни страни и как можем да подобрим себе си.

Какви квалификации и умения е важно да придобие един млад човек днес, за да бъде успешен в ерата на автоматизацията?
Най-важното е младежите да търсят това, което ги прави щастливи. Няма една рецепта за успех. Важното е да намерим това, което ни прави щастливи, защото по този начин ще бъдем и успешни. Важно е обаче младежите да имат някаква компютърна грамотност. Трябва да знаят поне как да използват технологиите в тяхната сфера на работа.

Интервю: Детелина Калфова