петък, 29 март 2024   RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    32345 прочитания

    Всяка промяна предполага загуба. Научете се да губите!

    Световноизвестният психотерапевт Стивън Грос пред Economy.bg
    22 май 2017, 17:37 a+ a- a

    „На всички ни се е случвало да се почувстваме в капан на мислите или действията си, жертви на някое хрумване или необмислено решение; сковани от нещастие или страх; затворници на собствената си история. Чувстваме се неспособни да продължим напред, но все пак вярваме, че път ще се намери. Работата ми е да помагам на хората да се променят. И тъй като промяната и загубата са неразривно свързани – промяна не може да настъпи без загуби“.

    Стивън Грос предупреждава, че заради страха от загуба можем да загубим всичко. Той е американски психоаналитик с 30-годишна практика с пациенти. Завършил е Калифорнийския университет и Университета в Оксфорд, преподава в Института за психоанализа и в Лондонския университетски колеж. Дебютната му книга „Осъзнат живот. Как изгубваме и отново намираме себе си“ остава 3 месеца в челната петица на „Сънди Таймс” и оглавява класацията за най-продавани заглавия на „Ню Йорк Таймс”. Изданието описва Грос като „отчасти детектив, отчасти преводач“, който помага на пациентите си да свържат точките и да разберат живота си.
    Стивън Грос беше в София, за да представи българското издание на книгата, издадена от „Колибри“.
    Как да разберем кога е точното време за промяна, как да се научим по-лесно да приемаме промяната, по-емоционално уязвими ли сме в дигиталната ера, кои са най-честите душевни болки, от които страдаме днес, какво най-често крием от себе си – всички тези въпроси Economy.bg отправи към д-р Грос.

    Защо ни е трудно да се променим?

    Стивън, какво научихте за човешката природа за дългата си работа с пациенти?
    През последните 30 години имам около 60 хил. часа, прекарани с пациенти. Трудно е да се обобщи с една дума човешката природа. Книгата има една основна тема и тя е колко трудна е промяната. И това е валидно за всички нас. В началото й един от пациентите ми казва: „Искам да се променя, но не и ако това изисква промяна“. Мисля, че всички можем да се разпознаем в това, защото всички познаваме това чувство.
    Защо ни е толкова трудно да се променим?
    Една от причините за това е, че всички промени предполагат някаква загуба. Защото за да се промениш и да станеш нов човек, трябва да се откажеш от нещо. А ние не сме склонни да направим това. Искаме да задържим миналото, но и да имаме новите неща от бъдещето.
    Книгата е съставена от 31 кратки истории, в които представям на хората различни проблеми, с които те може да се сблъскат в живота си. Това, което обединява всички истории, е, че те представят човека в момент на промяна.

    Кога сме загубили способността да приемаме промяната?
    Може би още от раждането. Трябва да се откажем от утробата, за да дойдем на бял свят. След това трябва да се откажем от майчината гръд и да се храним с твърда храна. Отказваме се от уюта у дома, за да отидем на училище. Или големите преходни периоди, когато напускаме семейството си, за да се оженим и да станем част от друго семейство. Всеки един от тези моменти е свързан със загуба. Трябва да се откажем от нещо, за да имаме нещо друго. За някои хора това е по-лесно, но за други то може да е ужасно трудно. Всички ние познаваме хора, които са на един от тези етапи. Познаваме хора, на които им е трудно да направят някои от тези преходи и да продължат с живота си. Познаваме хора, които са като впримчени в дадена работа, искат да я сменят, защото имат жесток шеф, защото не печелят достатъчно, защото се чувстват много нещастни, не са подкрепяни или оценявани за добрата си работа. Осъзнават, че трябва да сменят работата, но са много уплашени.

    Има ли нещо, което обединява хората, изпитващи трудности да приемат промяната?
    Всички ние понякога се чувстваме така – сякаш не виждаме бъдещите перспективи, не виждаме какви са възможностите. Страх ни е да пуснем миналото.
    Когато изгубим нещо, когато някой почине, ние скърбим. А скръбта е процес на приемане на реалността. Но някои хора не искат да приемат реалността: „Напускам семейството си, за да изградя свое“. Тези хора се опитват да задържат всичко. Но не можеш да си едновременно и син, и баща, трябва да направиш някои промени, за да имаш нов живот.
    Така че една от общите характеристики е отказът да приемеш скръбта от загубата. Това е един от аспектите, които правят трудно приемането на промяната.

    Как можем да се научим да приемаме промяната по-лесно?
    Живеем в консуматорски свят, в който ценност е да притежаваш и да трупаш неща, а не да ги оставяш.
    Трябва да приемем кои сме и на какъв етап от живота си сме. Че не можем да продължаваме да правим същите неща, които сме правили на по-ранна възраст. За някои хора е много трудно да приемат това.

    За тиранията на „трябва“

    В какви моменти най-често се чувстваме изгубени?
    Има много, много начини, по които изгубваме контакт със себе си. В книгата разказвам истории, свързани с думата „трябва“, за тиранията на „трябва“. Когато чувстваме, че „трябва“ да сме такива или онакива, „трябва“ да направим това или онова, ставаме толкова фокусирани върху това как „трябва“ да живеем, какво „трябва“ да имаме, какви „трябва“ да бъдем, че винаги се чувстваме на грешното място, чувстваме се отдалечени от себе си и така губим себе си. „Трябва“ да сме тук, а не там. „Трябва“ да постигнем това, да печелим толкова, да направим това, да имаме онова. До някаква степен това е добре, защото така се предизвикваш да вървиш напред. Но ако това е постоянно, то ти ще си много депресиран и нещастен.

    "Какво би станало, ако оставиш настрана телефона си? Може да се окаже, че си тъжен".

    По-емоционално уязвими ли сме днес, в дигиталната ера?
    Така изглежда. Където и да си по света, дали тук в България, или другаде, навсякъде виждаш хора, които са постоянно на телефона си. Те са толкова откъснати от действителността. Да си сам със себе си за минута, да не правиш нищо, да поседиш с децата си или с партньора си, без да гледаш в телефона си, без да поемеш обаждане, е толкова необичайно в днешно време. Струва ми се, че понякога използваме тази откъснатост от реалността като защита срещу чувствата ни. Какво би станало, ако оставиш настрана телефона си? Може да се окаже, че си тъжен, че имаш спомени, че ти липсва някой. Вместо да изпитаме тези чувства, ние предпочитаме да се разсейваме с телефона си.
    Не съм сигурен, че това може да продължи по този начин. Много хора идват при мен и казват, че не искат децата им да живеят така. Самите те не искат. Все повече родители са много стриктни с децата и със себе си по отношение на телефоните. Познавам доста хора, които не позволяват на децата си достъп до електронни устройства през работната седмица, когато са на училище. От понеделник до петък никакви iPad-и, никакви компютри, нищо. През уикенда те лимитират този достъп до по 1 час. Става дума за деца на възраст от 8 до 14 години.

    Но дали наистина забраната на нещо е ефективно решение?
    Да, ако родителите също го правят. Няма да е честно иначе, ако родителите скролират на телефона си. Има семейства, които забраняват телефоните по време на вечеря. Или избират ден от седмицата, напр. събота, когато всеки оставя настрана телефоните и компютрите от 7 сутринта до 7 вечерта.

    От какви душевни болки най-често страдаме днес?

    Кои са най-честите душевни болки, от които страдаме днес?
    Живеем в много конкурентен свят. Свят, в който хората са амбициозни и искат да успеят. Искат децата им да успеят. Подлагат себе си и другите на огромен натиск. Това обаче може да доведе до депресия, ако те не постигнат желаните неща. Може да се почувстват разтревожени, ядосани, наранени. Това може да има много последствия.
    Аз вярвам, че освен биологични и психологически, има и социални причини за депресията. Например, ако не харесваш работата си, ако не те оценяват на работа.
    Дори хора, които са постигнали много, се чувстват в правото си да искат още. И според мен липсата на благодарност, неспособността да се наслаждаваме на това, което имаме, приятелите, които имаме, храната, която имаме, е нещо ужасно. Във Великобритания казваме: „Тревата винаги е по-зелена от другата страна“, т.е. искам и това, но и онова. Този тип завист е ужасна. Пречи ни да се насладим на настоящето.

    Повече хора ли страдат днес от душевни болки в сравнение с миналото, или просто днес сме по-осъзнати за това?
    Да, налице е много нещастие, тревожност и страх.

    В сравнение с миналото ли?
    Трудно е да се направи сравнение. В свят, в който хората се чувстват все по-малко подкрепяни от семейство и приятели, то е нормално те да се чувстват по-тревожни. Например, ако израснеш в не толкова стабилно семейство, което е притеснено от безработица, или на което му се налага да се мести често. В модерния свят днес на хората им се налага да емигрират в търсене на работа, което довежда до разпад на много семейства, това предизвиква какви ли не проблеми. Като например кой ще се грижи за вече възрастните родители. Това преди 30-40 години е било немислимо. Така че това са нови проблеми.

    "Хората крият най-често различността си".

    Какво най-често крием от себе си?
    Хората крият различността си. Родителите се опитват да отгледат децата си така, че те да израснат като останалата част от семейството. В книгата си „Далеч от дървото“ моят приятел Андрю Соломон разказва за семейства с различни деца. Той разказва и собствената си история. Като дете не е могъл да чете много добре, защото е страдал от дислексия. Освен това той е гей и е разбрал това от малък. Майка му нямала проблем с дислексията му, но не и с хомосексуалността му. Той е усещал неодобрението на родителите си, тяхното нещастие. Така че родителите могат да накарат децата си да се срамуват от себе си. Понякога сме жестоки към хората, които са различни от нас. И не сме така приемащи, добри и любящи, каквито бихме могли да бъдем. За мен това е голям проблем в семействата. Това е въпрос, който с времето започва да създава още проблеми, защото този човек израства като някой, който има проблем със себе си.

    Всичките ни проблеми ли се коренят в детството ни?
    Смятам, че всички ние възприемаме част от мисленето на родителите си. Дори и при нормално детство. Например ако си се родил преждевременно и си бил болнав като дете, то родителите ти може да са много притеснени за теб и здравето ти. И винаги да ти казват: „Внимавай“! Да не ти позволяват да караш колело и т.н. Винаги да се опитват да бдят над теб. Това може да има последствие по-късно в живота ти, защото може да израснеш страхлив. Може пък и да отидеш в другата крайност и да започнеш да катериш планини в опит да се оттърсиш от това вечно безпокойство. Но това как родителите ни са мислили за нас оказва влияние на начина, по който ние мислим за себе си.

    Кога е точният момент за промяна?

    Как човек може да разбере кога е точният момент да направи промяна, независимо дали в кариерата, или в личните отношения?
    Обикновено нашето нещастие ни дава сигнал. Водени сме от болката. Хората идват при мен, защото са толкова нещастни в брака си, че искат развод. Но обичат децата си и това ги възпира. Или искат да напуснат работата си, но не могат, защото как ще издържат семействата си тогава, или пък са в конфликт със сексуалността си, или в конфликт с нещо, което са направили и от което се срамуват, нещо криминално.
    Нашата болка, нашето страдание ни кара да искаме да се променим. Това ни кара да вървим напред. Болката може и да бъде нещо хубаво, защото ни кара да израстваме.

    За мотивите за написването на книгата

    Каква беше мотивацията Ви да напишете книгата?
    От една страна, мотивът ми е много личен. Аз съм на 64 години, ожених се на 50 години. Имам 14-годишна дъщеря и 11-годишен син. Майка ми почина на 64 години, а баща ми на тази възраст вече имаше два инфаркта. Исках да напиша нещо, което децата ми да могат да прочетат, за да знаят какво съм правил, да знаят как съм мислил.
    От друга страна, има много хора, които никога не се ходили на психотерапевт или психоаналитик. Те не знаят какво се случва там. Исках хората, които не могат да си го позволят и никога няма да отидат, да разберат част от това, което аз съм разбрал. Затова се опитах да напиша книгата по много открит и директен начин.

    Много от историите в книгата Ви изглеждат като незавършени, с отворен край, без заключение. Търсено ли е това?
    Те са като животът. Такъв е животът. Обичам кратките истории. Повечето от тях имат край, но животът продължава. Затова исках историите ми да имат това усещане, че всичко може да се случи, защото животът продължава. Аз се фокусирах върху даден момент. Повечето от историите ми са за много конкретен момент на промяна на пациентите ми.

    "Може да съм изключителен психоаналитик, но по-важно е дали пациентите ми се подобряват. Това е по-важният въпрос – дали им помагам".

    Можем ли сами да намерим решение на проблемите си, без помощта на професионалисти като Вас? Във Вашата работа по-скоро става дума за задаване на точните въпроси, за способност да изслушвате, или за умение да свързвате точките?
    Дали хората имат нужда от психоаналитик, за да се променят – не. Някои хора имат нужда, защото изпитват силна болка. И е добре да потърсят помощ. Но хората са се променяли и в миналото, когато не е имало психотерапевти.
    Променяме се и чрез книгите. За мен всички книги са като книги за самопомощ. Защото те учат на нещо. Имах пациент с изключително тежко детство, на когото се бяха случили ужасни неща, и за мен беше изумително как добре се справяше той. Оглавяваше бизнес и беше много успешен. Справяше се много добре въпреки изключително шокиращите неща, които му се бяха случили. За мен беше загадка, че той не е твърде депресиран при неговото минало. Сподели, че от 10-годишна възраст не е спирал да чете. От книгите се е научил как хората трябва да се отнасят един към друг. „Не израснах в среда, в която хората се отнасяха така един към друг и научих това от книгите“. Така че психоанализата не е единственият начин.
    Има доста хора, които имат добри психологически прозрения, много са сензитивни, но това е само първата крачка. Виждаш какъв е проблемът и какво трябва да се направи. Проблемът е как да го представиш на някого, така че той да чуе.
    Мой приятел учител казва: „Не е важно на какво учиш, важно е какво те научават“. Може да съм изключителен психоаналитик, но по-важно е дали пациентите ми се подобряват. Това е по-важният въпрос – дали им помагам.
    80% от работата ми е да разбера как човек възприема казаното от мен. Какво допуска и какво не иска да чуе. И как бих могъл аз да му кажа нещо, така че той да го допусне, да го усвои като хубава храна и да се почувства захранен от него. Например, ако се страхува от нещо, да му кажа – ти си уплашен от това, което ти пречи да направиш другото. Или като му помогнеш да разбере защо има трудности.
    По света има много умели слушатели, но не е само това. По-скоро е да намериш начин да кажеш нещо, което да е полезно за човека срещу теб.

    Интервю: Детелина Калфова

    Нагоре
    Отпечатай
     
    * Въведеният имейл се използва само за целите на абонамента, имате възможност да прекратите абонамента по всяко време.

    преди 3 минути
    БСК: От 2030 най-малко 30% от пластмасовите опаковки ще трябва да се рециклират
    Системи за връщане на бутилки и кенчета предвиждат регулации на ЕП
    преди 11 минути
    Mazda и Panasonic сключиха споразумение за доставка на батерии
    Panasonic Energy произвежда батерии и за Tesla
    преди 29 минути
    Проучване: 1/3 от финансовите директори в ЦИЕ тестват решения с GenAI
    Намирането на служители с правилните компетентности е най-голямото предизвикателство при въвеждането на AI, показва анкета на Deloitte
    преди 45 минути
    UBS продава активи на Credit Suisse на стойност $8 млрд.
    Сделката с Apollo е стартирала преди поглъщането на Credit Suisse от UBS
    преди 3 часа
    Очаква се пазарът на смартфони да се възстанови през 2024 г.
    Най-голям ръст се очаква в премиум сегмента, показват данни на Counterpoint Research