Вижте историята на компютърната мишка и нейния създател

Било е време, много напомнящо за нашето. Успехите на индустриалната революция, сред които парната машина, механичният стан и телеграфът, преобразяват ХIХ век по почти същия начин, по който откритията на цифровата революция – компютрите, микрочиповете и интернет – преобразиха нашия. В основата и на двете революции стоят иноватори, съчетаващи въображение и ентусиазъм с удивителни технологии... За вълнуващите истории на пионерите на дигиталната революция разказва Уолтър Айзъксън в новата си книга „Иноваторите“, която „СофтПрес“ издава у нас. Вижте историята на създателя на компютърната мишка - Дъглас Енгелбърт:

Още от дете Дъглас Енгелбърт развива страст към електрониката. Баща му, електроинженер притежавал магазини в Портланд, където продавал и ремонтирал радиопарати. Дядо му пък управлява язовири с водноелектрически централи и обичал да развежда семейството си във вътрешността  на гигантските централи и да им показва как работят турбините и генераторите. 

В гимназията Дъглас дочува за някаква обвита в тайна програма на Военноморсикте сили на САЩ, в която обучават техници да работят с една тайнствена нова технология на име радар, и той учи упорито, за да е сигурен, че ще успее да се запише в нея, което и става. 

Голямото му пробуждане настъпва, докато служи във Военоморските сили. Докато е на един кораб буквално бива омагьосан от богато илюстрирана препечатка в списание „Лайф“ на статията на Ванивър Буш от списание „Атлантик“: „Както можем да си помислим“. Същата, която пророчески предсказва системата за персонална информация мемекс.  Именно заради тази статия Ванивър Буш бива провъзгласен за концептуалния създател на „хипертекста“.

„Цялата концепция за подпомагане на хората да работят и мислят по-добре чрез технологиите ме изпълваше със страхотно вълнение“, спомня си Енгелбърт. След уволнението си от Военноморските сили той получава инженерна титла от Орегонския университет и после работи в предшественика на НАСА, изследователският център „Еймс“. 

Болезнено срамежлив, той се записва в един клас за изучаване на гръцки народни танци, решен да се запознае с някоя жена, за която да се ожени. И успява да го направи. На следващия ден след годежа, той изпитва някакво тревожно усещане за коренна промяна в живота си: „Докато стигна до работа, проумях, че животът ми е изпразнен от цели“. 

Дъглас Енгелбър, 2008, Wikimedia Commons

През следващите два месеца полага трескави усилия, за да открие за себе си достойна цел в живота. С изненада проумява, че всяко усилие за промяна на света представлява някакъв много сложен комплекс от фактори. За да успее човек в който и да е амбициозен проекта, той трябва да прецени точно всички преплитащи се последици от дадено действие, да претегля вероятности, да споделя информация, да организира хора и още много други. И осъзнава, че ако човек по някакъв начин съумее да окаже съществен принос за начина, по който хората се справят със сложните и неотложни проблеми, това би било от полза навсякъде. 

Енгелбърт  решава, че най-добрият начин за подпомагане на хората да се справят със сложните проблеми е начинът, предложен от Буш. Обучението и опитът от работата с радарни станции му оказва неоценима помощ, докато се опитва да си представи начина за извежда не на информацията върху графични екрани в реално време. „Само след час пред очите ми изплува следната картина: седя пред един голям екран, върху който излизат всякакви  символи, и мога да управлявам всички необходим елементи при работата си с компютър“, спомня си той. Същия ден той се обрича на мисията да открие начини,  които да позволят на хората да изобразяват по визуален начин мислите си и да ги свързват с други хора, така че да могат да си сътрудничат – с други думи, свързани в мрежа интерактивни компютри с графични екрани. 

Това става през 1950, пет години преди да се родят Бил Гейтс и Стив Джобс. Дори и първите комерсиални компютри, като UNIVAC, още не са публично достъпни. Енгелбърт обаче възприема визията на Буш, че някой ден хората ще притежават свои собствени терминали, които ще могат да използват за обработване, съхраняване и споделяне на информация. Тази експанзивна концепция се нуждае от съответното име, което да наблегне на мащабността ѝ, и Енгелбърт измисля точния вариант: усилен разум. Вместо да се опитва да копира разума на някаква машина, Енгелбърт се съсредоточава върху начина, по който компютърът би могъл да взаимодейства с партньори, различаващи се от неговите качества, тоест нашите. В продължение на години неуморно разработва чернова подир чернова, съдържащи описание на представата му, докато накрая тя се разраства до обемите на малка книга. Публикува я под формата на манифест през 1962 със заглавие „Усилване на човешкия разум“. Започва с увода, че не си е поставил за цел да замени човешката мисъл с изкуствен интелект. Вместо това твърди, че интуитивните дарби на човешкия разум трябва да се съчетаят с изчислителната мощ на машината. 

Със стипендия, която получава от Отдела по техники за обработка на информацията АРПА и финансиране от НАСА, Енгелбърт съумява да изгради свой собствен Център за изследване на усилването на човешкия разум в Станфордския изследователски институт. И се посвещава на откриване на лесен начин за взаимодействие между хората и машините. „Нека да започнем разработването на устройство с екрани с възможност за маркиране“, предлага той на колегата си Бил Инглиш. Целта му е да открие най-лесният начин, по който потребителят може да посочи нещо нещо върху екрана и да го маркира. Изследователите пробват дузини варианти за местене на курсор по екрана, които включват светлинни писалки, джойстикове, тракболи, тракпадове, таблети със стилуси и дори един вариант, про който потребителите трябва да управляват устройството чрез коленете си. „Светлинните писалки например изглеждаха най-простия вариант, но при тях се налагаше потребителят да ги вдига и оставя при всяка манипулация, което беше доста изморително“, спомня си Енгелбърт. 

Те съставят схема на всички предимства и недостатъци за всяко устройство, което помага на Енгелбърт  да си представя устройства, които дори още не са измислени. Един ден през 1961 е на някаква конференция, където изпада в дрямка. Спомня си за едно механично устройство от гимназията, което го впечатлява силно. Това е планиметърът, с помощта на който може да се пресмята площта на дадено пространство чрез завъртането му около периметъра му. Той използва две перпендикулярни колелца, едното хоризонтално, а другото вертикално, за да сумира разстоянието, на което е търкалян във всяка посока. На една от страниците в джобния си бележник той показва как устройството може да се търкаля по повърхността на бюро, като двете му колелца ще регистрират по-високо или по-ниско напрежение при въртенето си във всяка посока. Това напрежение може да се предава чрез кабел на компютърния екран, за да се мести курсорът нагоре и надолу, назад и напред.

Прототип на компютърната на Енгелбърт, Wikimedia Commons

Енгелбърт дава скицата на Бил Инглиш, който изрязва парче от махагон, от който да издялка първия модел. Когато го връчват за тестване от фокус групата, се оказва, че то работи по-добре от всяко друго устройство. При първия вариант кабелът се намира отпред, но бързо проумяват, че ще е по-добре, ако излиза от задната част, подобно на мишка. Наричат устройството „мишка“. Енгелбърт иска да монтира на мишката много бутони, поне десет на брой. Но за негово разочарование при тестването се установява, че оптималният брой е три.

През следващите 6 години, до кулминацията през 1968, Енгелбърт  създава една напълно завършена система за усилване, която нарича oNLine System или накратко NLS. През декември 1968 той демонстрира системата, а събитието остава в историята като „Майката на всички демонстрации“. Вижте демонстрацията на мишката в рамките на събитието: