Притча: Какво да сторя, че да ме ценят повече?

Един младеж отишъл при мъдрец да търси помощ.

— Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората, че съм непохватен и много глупав. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?

Без да го поглежда, учителя му рекъл:

— Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да разреша един личен въпрос. Може би след това… — И след кратка пауза добавил: — Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може и да ти помогна.

— О… колко се радвам, учителю — измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.

— Добре — продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето, му рекъл: — Яхни коня, който е навън, и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш на по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.

Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска.

Отворил ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.

Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя.

Колко би искал момъкът да има една златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.

Влязъл при стареца.

— Учителю — рекъл, — съжалявам. Това, което ми заръча, е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого за истинската стойност на пръстена.

— Това, което каза, е много важно, млади приятелю — усмихнат, отвърнал учителят. — Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш, и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.

Момъкът отново яхнал коня.

Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:

— Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.

— Петдесет и осем монети ли? — възкликнал момъкът.

— Да — отвърнал бижутерът. — Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно…

Момъкът се развълнувал и препуснал към дома на учителя да му каже новината.

— Седни — рекъл му той, като го изслушал. — Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?

И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.  

Из „Нека ти разкажа“ от Хорхе Букай  („Хермес“)