Единствената и официална автобиография на Йохан Кройф излезе у нас

Единствената и официална автобиография на футболната легенда Йохан Кройф излезе в България. В „Моят начин. Автобиографията на Йохан Кройф” (ИК „Сиела“) Кройф споделя откровено неизвестни за широката общественост факти и разказва множество интересни истории от живота и футболната си кариера. 

Изданието излезе на английски език през октомври 2016-та – година след като бившият играч на Аякс и Барселона бе диагностициран с рак на белите дробове през октомври 2015 г. и половин година след смъртта му през март 2016 г.

В автобиографията си Кройф не се свени да пише абсолютно откровено за трудното си детство, за първите си стъпки във футбола, за пътя към върха – и като футболист, и като треньор, за семейството и колегите си, за нападението в дома си в Барселона и опита за отвличане, както и за банкрута си в края на 1970-те.

„Моят начин. Автобиографията на Йохан Кройф“ е не просто интригуваща автобиографична книга. Тя е наследството, което Кройф оставя както на своите близки, така и на феновете на футбола по целия свят. Освен интересни лични истории и непознати за широка публика факти, изданието съдържа и множество цветни снимки, част от които са от личния архив на Йохан Кройф.

Встъпителните думи на холандеца в автобиографичната му книга са: „Що се отнася до футбола, имам само един недостатък – мисля само как да съм на върха. Като играч и треньор не можех да се занимавам с нещо на по-ниско ниво. Можех да мисля само в една посока – нагоре. Да бъда възможно най-добър.“ А рецептата за постигане на този успех на терена, допълва Кройф, е проста: „Есенцията на наученото като играч се изразява най-вече в четири неща, които ти трябват – добра трева, чисти съблекални, футболисти, които сами си чистят обувките, и опънати мрежи на вратите.“

Публикуваме откъс от книгата, без редакторска намеса: 

В Барселона играх пет сезона – от 1973 г. до 1978 г. Създадох връзка с клуба, а и с каталунците. Тя стана още по-силна десет го­дини по-късно, когато станах треньор на Барселона и със семей­ството ми се преместихме да живеем в града завинаги. Разбира се, първият ми сезон като играч беше, както описах по-рано, наисти­на зрелищен – огромно въодушевление от идването ми, победа с 5:0 срещу Реал (Мадрид), шампионска титла на Испания, а да не забравяме и личното ми преживяване на световното първенство в Германия. Очакванията в Барселона винаги са били високи, но след 1974 г. така и не спечелихме втора титла, докато аз бях в отбора. А Купата на краля взехме чак в последния ми сезон.

Колкото по-дълго играех в Испания, толкова по-добре разби­рах колко важна е ролята на политиката във футбола. Като за на­чало, за разлика от съотборниците ми, аз никога не се плашех да прекрача „партийните“ разпоредби. Не и аз. Аз съм човек от Ам­стердам, който казва това, което му е на сърцето. Това беше много необичайно за Испания в дните на режима на генерал Франко, а и непосредствено след това. Арманд Карабен, каталунски нацио­налист и член на борда на директорите на Барселона, смяташе, че отношението ми е страхотно. Тогава не се замислях особено, но по-късно си дадох сметка, че той умишлено е използвал характера ми като част от приноса на клуба в ожесточаващата се борба на Каталуния за освобождаване от властта в Мадрид. Аз бях светов­ноизвестен играч и затова никой не можеше да ме пипне с пръст, а това значеше, че от време на време Франко биваше провокиран.

Отначало не си давах сметка какво прави той. Играех футбол, не се занимавах с политика. Но в крайна сметка забелязах, че не­щата не се развиват както би трябвало. Играех в отбор, който беше спечелил шампионска титла веднъж за пет години, а за мен това беше пълна лудост. През 1977 г. направо ни ограбиха. Бях в най-добрата форма през живота си, всичко сочеше, че ще спечелим първенството. И изведнъж ме изгониха срещу Малага без никаква основателна причина. Съдията твърди, че съм го нарекъл „хихо де пута“, което значи „кучи син“. През живота си не съм произнасял подобна ругатня. Нито тогава, нито когато и да било. Да, на терена говорех постоянно, но само да наставлявам или да хваля съотбор­ниците си. Е, под влияние на емоциите съм подвиквал и не чак до­там ласкави реплики, но ние играехме футбол на най-високо ниво и понякога човек трябва да е по-рязък, за да го разберат. Това е така, но никога не съм обиждал някого с изрази от рода на „кучи син“. Мисля, че най-грубата ми фраза е била „ненормалник“. 

В мача срещу Малага се развиках на съотборник, който на ня­колко пъти изтърва играча, който трябваше да пази. Креснах му нещо от рода на „Трябва да си пазиш човека!“. Съдията се при­ближи до мен и ми вдигна червен картон. Останах като ударен от гръм. Това просто не беше правилно. Не беше, но се случи, а след това застанахме пред дисциплинарната комисия в Мадрид – него­вата дума срещу моята. Нямаше никакъв шанс да ми се размине и ме наказаха за три мача. Загубихме два от тях, единият беше равен. Можехме да целунем титлата за сбогом. През онзи сезон шампион стана Атлетико (Мадрид), като прекъсна серията от пет поредни титли на градския си съперник Реал. Дори и днес за мен този червен картон е неопровержимо доказателство до каква степен политиката се намесваше във футбола. За щастие, много от нещата в Испания са вече различни. След осемдесетте години на миналия век страна­та пое пътя на демокрацията и оттогава Барселона има петнадесет шампионски титли срещу дванадесет за Реал.

Животът ми като футболист на Барселона беше направо уди­вителен. Страхотно е да се живее в този град. Просто е фантастич­но. А с присъствието на Ринус Михелс и Йохан Неескенс, който беше купен след мен, пазехме холандската жилка. За жалост, не успях да се насладя напълно на престоя си в Испания със семей­ството ми, тъй като футболът обсебваше всеки час. Пътуването за гостувания беше особено голямо изпитание, тъй като беше с авто­бус или с влак, понякога дори нощем, а това означаваше, че спяхме по седалките. Пътувах постоянно, рядко се свъртах у дома, а това понякога беше наистина мъчително.

Когато отидох в Барселона, треньор беше Ринус Михелс, но не той ме взе там. По-късно Арманд Карабен ми довери, че първи­ят избор на Михелс е бил Герд Мюлер, голмайсторът на немската Бундеслига. Никога не съм разговарял с Михелс за това, а и той не е споменавал, че съм бил резервен вариант. Както и в Аякс, той обсъждаше всичко с мен предварително и ме оставяше да команд­вам на терена. Не така обаче стояха нещата с Хенес Вайсвайлер, който замени Михелс преди началото на сезон 1975–1976 г. Рядко съм спорил с който и да било треньор, но с него просто не можех да работя. Проблемът на Вайсвайлер беше, че той непрекъснато по­втаряше на големи хора какво трябва да правят, без значение дали са способни да го изпълнят или не. Този метод действа, ако играчът притежава нужните качества, но той сякаш не се съобразяваше с това. И някои от футболистите бяха като ударени с мокър парцал.

Един път му казах: „Каква я мислиш? Даваш нарежданията, ко­ито играчите абсолютно не могат да изпълнят“. Вайсвайлер побес­ня и не можа да ме разбере. Това беше типично за пропастта между методите на германските и холандските треньори. В онези дни в Германия решенията се взимаха от треньора и всички им се подчи­няваха. В Холандия работехме в сътрудничество. Ако всички бяха съгласни с нещо, го правехме, но не и ако имаше противоречия. През онзи сезон завършихме втори след Реал (Мадрид). Уволниха Вайсвайлер още преди края на първенството, а той хвърли вината върху мен. Но ако се беше погледнал в огледалото, щеше да види, че неговите методи бяха непригодни не само за мен, но и за всички в отбора. Вайсвайлер и Барселона бяха обречена комбинация. Това се случва често – погрешен треньор в погрешен клуб.