Моника Белучи: Само времето оценява истински едно произведение

На българския книжен пазар излезе книгата "Срещи с Моника Белучи" (ИК "Бард"). В изданието младият писател Гийом Сбалшеро е събрал откровенията на актрисата, споделени пред него в продължение на осем срещи.

Макар да е звезда от световна величина, Моника все още се вълнува по време на снимки: „Харесва ми това, че страховете, вълненията и емоциите не са престанали да ме спохождат, защото си мисля, че ако ги загубя, не си струва да върша тази работа.“

Независимо дали се снима в комедии, в драми или в трилъри, красивата италианка е преди всичко жена, със своите съмнения и желания, които всъщност я правят истинска актриса.

„Не зная кое кара режисьорите да ме желаят. Мисля, че ние често ставаме обект на желания, причините за които ни убягват... Трудността се корени в самия инструмент на тази професия: нашето тяло. Ние не сме като музикантите или режисьорите, нямаме защитен филтър. Ние нямаме пиано, нито камера, зад която да се скрием. Ето защо границата е крехка - Клеопатра, Персефона, Алекс, Малена, - тя е някъде там между ролята и личността на актьора.“

Публикуваме откъс от книгата, без редакторска намеса:

Всички сме палачи, всички сме жертви

Гийом Сбалшеро: Във вашата кариера повече от двайсет и пет години вие участвате в много големи касови продукции („Maтрицата“, „Страстите Христови“, „Астерикс и Обеликс: Мисия Клеопатра“), както и в по-конфиденциални проекти („Колко ме обичаш?“, „Едно горещо лято“) и сте били силно критикувана и възхвалявана. Като се има предвид преживяното от вас, на какво смятате, че се дължи създаването на качествено, истинско изкуство?

Моника Белучи: Живопис, музика, литература, кино – само времето оценява истински едно произведение. Настоящето винаги е подчинено на капризите, на емоциите, на определено състояние на ума. За да се прецени и отсъди, трябва да се чака. След реакциите на публиката, критиката, модерните тенденции... Да се съди на чисто, на голо. Да се гледа с девствено око. Колко много творци са били бедни и неизвестни приживе и са станали прочути едва след смъртта си! Всичко това надхвърля обикновените житейски рамки...

– Тоест?

– Младостта ни предпазва. Биологичните закони прикриват грешките ни. Неумението, импулсивната невъздържаност... Благодарение на маската на младостта тези недостатъци избледняват и могат дори да ни се сторят очарователни. Някак си младостта ни осигурява алиби. Но внимавайте: ако не работите върху тях, на четирийсет години има риск да изглеждате като шантав ненормалник!

– И как така да се „работи“ върху тях?

– Това е истинска работа върху самия себе си, която може да отнеме цял живот. Постоянно преосмисляне. Иначе съществува опасността да се самоизядете. Да оставите тази част от вас, все още очарователна в началото, да погълне останалото. Накратко, да позволите на лудостта да удави таланта.

– Но талантът не трябва ли да направлява именно тази лудост? Да я моделира? Артистите не са ли тези, които използват своите неврози, като ги предлагат на света?

– Някой някога казал, че всички сме луди! Тук, на тази малка планета, изгубени сред нищото, ние имаме право да сме невротични! Някои вярват, други творят... Тази борба за оцеляване, този живот, пълен с добродетели и пороци, с бракове и разводи, със смърт и възкресение, всичко това особено силно се усеща от актрисите и актьорите. Те отразяват заобикалящия ни свят. Телата им също страдат и жадуват за хармония и баланс. Но за разлика от другите, ние сме може би по-малко опасни за обществото. Чрез изкуството ние прогонваме нашите собствени бесове и жестокостта на околните...

– След като катарзисът в изкуството е очевиден, той без съмнение кара творците да се сблъскват с интимни въпроси, да изживяват силно всички терзания, свързани с тях... Откъде идва силата да постигнете това?

– Още търся да разбера. Но както казва Ницше: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“. Макар че той също накрая се оставя да бъде погълнат... Просто мисля, че по време на младостта животът ни дава малки знаци, които предвещават вкуса на бъдещето, и ние трябва да съумеем да ги разчетем. След това, без съмнение, идва моментът на „големия урок“.

– На „големия урок“?

– Моментът на равносметката. Да се изправиш пред съдбата си, пред своите проблеми. Да ги посрещнеш без страх, с желание да ги преодолееш. Колкото и трудни да са те. Този особен момент може да те сполети по всяко време. Две минути преди да умреш, или много по-рано. Във всеки случай имаме предоставена възможност за промяна. Каквото и да става, винаги има изход. Дори това да е смъртта.

– Емил Чоран смята, че съществуването е поносимо благодарение на възможността за самоубийство. Албер Камю също говори много за това. Вярно е, че ние можем да избягаме от живота по всяко време...

– Не всеки се решава да се изправи сам пред себе си, слепотата сякаш е по-удобна. Противопоставянето изисква желание. А трансформациите често са болезнени... Това е избор между живота и смъртта. Постоянна борба, състояща се от безпокойство, поезия, възход и падение, в която всеки се опитва да се излекува от комплексите и травмите в детството и да намери своето място. Включително и най-гадните изверги, включително и най-нечестивите хора... Един ужасен възрастен непременно е бил тъжно дете!

– Като ви слушам, доброто и злото според вас са просто две страни на една и съща монета...

– Филмът „М“1 на Фриц Ланг ясно показва, че всички ние сме жертви и палачи. Границата е много тънка. Всички ние сме очаровани от злото и лудостта. Достатъчно е да споменем Сталин, Мусолини, Франко, Хитлер... Интелигентни и извратени, те са в състояние да се докоснат до атавистичните страхове на човечеството. Те са надарени манипулатори в пълния смисъл на тази дума. И масите са ги последвали, макар и треперещи от страх и съмнения. Тези хора притежават аура – въпреки грозотата си. И в това без съмнение има известна еротика.

– Всъщност хората не са ли доброволни роби, както пише Боеси? Властта не може да се упражнява без колективно съгласие...

– Без култура е много лесно да се попадне в капана! При диктатурите най-напред се ограничава достъпът до книги и знания. Доказателство за това са всички малки момичета в тази или онази част от света, които са възпрепятствани да ходят на училище. В очите на тези просташки режими образованата жена е опасна. Един народ, който мисли, е опасен. Той ще иска да се изправи, да говори, вероятно да се бори.

– А в общество като нашето, макар не съвсем системно и изцяло, все пак достъпът до знания остава широко разпространен. Културата защитава ли ни пълноценно срещу предизвикателствата на глупостта?

– Властта е съблазнителна. Личността, облечена във власт, изпада в илюзията, че знае точно какво да каже и да направи. А хората си мислят, че в това няма нищо случайно. Те смятат, че вижданията и решенията на овластените са правилни и основателни; те наистина вярват в това. За съжаление понякога има огромна разлика между действието и същността на индивида. Някой може да вдигне много шум, създавайки на пръв поглед полезни и светли неща, но всъщност това въобще да не е така.

– Това също така ни навежда на мисълта, че отношенията между хората са изградени върху определени форми на доминиране/господство над другите...

– Всяко човешко взаимоотношение може да съдържа чувство за власт. Дори и в родителската любов, която би трябвало да е най-голямата, най-красивата, може да се крие желание за контрол над детето, за да бъде то ориентирано в съответствие с определени норми и принципи.

Манипулацията се прилага на всички нива: семейство, правосъдие, религиозна практика, политика, психоанализа... Навсякъде ни дебнат хищници, които зорко следят за нашите прегрешения. Те много често имат отговорни постове. Те притежават определено самосъзнание, знаят как да използват думите и се възползват от престижа на службата, която заемат. Но вътре в себе си те са все още животни.

Вредите, причинени от тяхното влияние, осъществявано под различни форми, се виждат всеки ден. Има семейства, дори цели селища, където никой не смее да си отвори устата срещу упражняващите власт. Вижте тези педофилски мрежи, в които бяха замесени много видни личности!

Някои от тях лесно можем да разпознаем. Други, напротив, добре защитени от своята власт, са обладани от патологични страсти, които не се проявяват така брутално и много по-трудно могат да бъдат изобличени. Когато знанията и езикът се използват за осъдителни цели, те също може да доведат до напрежение, до истинско заробване на по-невежите хора.

– Еротичното начало е силно заложено в изкуството. Според мен доброто художествено произведение е като разбулване: цял един нов свят се открива и грейва изведнъж пред нас. И ако еротичното е талантливо вплетено в произведението, то не е манипулация: то е още една истина.

– В действителност тъкмо това е, което прави изкуството толкова прекрасно. Творчеството е дълбоко свързано с духовната свобода. Изкуството е като целебен дар срещу човешкото безумие. И аз вярвам, че всички филми с насилие, в които играх, като „Страстите Христови“ или „Необратимо“, ми позволиха да изследвам това насилие. Като дете обичах бруталните комикси; и все пак аз не съм жесток човек. Просто имам нужда да разбера това.

– Впрочем какво е отношението ви към жените?

– Към жените имам съвсем различно отношение. Винаги съм била в центъра на един женски свят. Лели, баби – все силни жени, проницателна майка... цяла една защитна вселена.

В интерес на истината, жените не ме плашат. Напротив, те ме очароват. И ако някои от тях са ме предавали, аз просто изпитвам състрадание към тях.

– А в професионален план? Как гледате на другите актриси?

– В актрисата виждам жената. Жената прави актрисата, а не обратното. Ние, актрисите, когато играем многократно една и съща роля, сякаш оставаме блокирани в някакъв момент от съществуването. Освен това съм напълно наясно колко е трудно да се успее в този мъжки свят. Ето защо изпитвам голямо уважение към актрисите, които продължават да отстояват себе си.

– А актьорите?

– Някои от тях отдават твърде голямо внимание на егото си. Това ги прави да изглеждат като актриси, сякаш част от тяхната мъжественост избледнява.

Когато аз почувствам това тяхно женствено его да се изразява толкова брутално, всъщност забелязвам слабост, която не би трябвало да се проявява. Това ми напомня за определението на Ричард Бъртън: „Една актриса е повече от жена, докато един актьор е по-малко мъж“.

Разбира се, не всички актьори са еднакви. С някои мои партньори преживях моменти на магическа игра. Жерар Депардийо например, Морган Фрийман, и напоследък Габриел Гарсия Бернал. Мисля същото и за Марчело Мастрояни. Съжалявам, че така и не можах да се срещна с него. Едновременно дистанциран и сърцат, затворен и съпричастен, той въплъщава може би най-добрия начин да си актьор. Човек със сигурност пълен с противоречия, но никой не може да отрече неговата нежна чувствителност и неговата човечност. Една голяма добра душа, надарена с талант свише.

(В чантата си нося книга с разговори между Алберто Моравия и Клаудия Кардинале. Решавам да й я подаря.)

– Това е една невероятна книга: Алберто Моравия, признат интелектуалец, приема твърде несериозно младата Клаудия Кардинале, едва двайсетгодишна тогава, и отказва да говори с нея за кино. Присмива се на нейните становища и вкусове и по-скоро се опитва да направи един физически портрет на актрисата, наподобяващ почти на лична карта. Това става в началото на 60-те години, когато продуценти като Карло Понти за София Лорен и Франко Кристалди за Кардинале имат голямо влияние и могат да създадат или сринат една актьорска кариера с един поглед, с един договор. Тази твърде пряка зависимост сякаш иска да ни подскаже нещо за отношенията между мъжете и жените...

– По онова време продуцентите са създавали актрисите. Днес моделът е обърнат: вече нито продуцентите, нито режисьорите правят една актриса. Ние сме по-свободни. И по-сами също.

– Наистина ли сте по-свободни? Мъжкото господство не присъства ли все още? Достатъчно е да видим разликата в заплащането между актриси и актьори. Филмовата и културната индустрия като цяло все още са в мъжки ръце...

– Да, но благодарение на тези жени ние все пак се радваме на много по-голяма свобода. Чрез своя добър творчески избор и с отказа си да бъдат заставени да мълчат, те създадоха едно критично движение, което е от решаващо значение. И времето съхрани техните имена.

– По какъв начин вие се вписвате в тяхната традиция? Дали не е желанието за свобода, което ви свързва с тези актриси? Те ли са вашите модели за подражание?

– Моника Вити, Клаудия Кардинале, София Лорен, Ана Маняни, Джина Лолобриджида... Винаги съм им се възхищавала. Те са жени без възраст. Имат трагична красота. Млади, но драматични, излъчващи някаква древна тъга. Различни са от младежката лекота и пламенност, въплътени в Бриджит Бардо и Жана Моро във Франция, които играят по същото време и които също обичам. В този смисъл аз се чувствам по-близко до моите сънароднички. Не знам дали причината е наследствена, или е свързана с Италия, но дори на двайсет години се усещах по същия начин: свежа и едновременно с чувство за тежест и бреме, което трябва да нося.

Те са избрали своя път и аз също се опитвам да решавам сама. Въпреки че нищо не е предварително пресметнато. Предложенията за проекти идват и аз си избирам в зависимост от настроението ми в момента. Когато например отказах „300“ и предпочетох „Съветът на камъка“, в това нямаше нищо умишлено. Днес като направя една ретроспекция, осъзнавам това непрекъснато редуване на блокбъстъри и авторско кино. Като художник, който е изправен пред празното платно и все още не знае как ще изглежда картината му. Той опитва, поставя определен цвят и чак когато приключи работата си, осъзнава последователността на подхода си.

– Те, както и вие несъмнено, имат някакво нееднозначно излъчване в рамките на своята индивидуалност, те са като един неуловим свят, приканващ и отхвърлящ. Можете ли да определите това „чувство за тежест“, което споменахте?

– Все още не. Мисля, че всички ние сме плод на атавистичното съзнание на съществата, които са живели преди нас. Ние сме резултат от минали истории и съдби, изтъкани от житейски уроци, болка и саможертва.

– Това отнася ли се еднакво както за мъжете, така и за жените?

– Жените имат много по-тясна връзка с болката. Тази връзка е телесна, физическа – от първия менструален цикъл до раждането. Ние носим тази болка дълбоко в нашата плът.

– Все пак хората могат да се измъкнат от някои свои мъчителни състояния. Един пейзаж, любимо лице, хубава песен, една книга ни предлагат множество възможности за тяхното преодоляване.

– Изкуството очевидно има лечебни сили. Красотата, както са казали гърците, възвисява. Когато гледам една статуя, снимка или филм, когато съзерцавам красотата, аз се вълнувам и се чувствам по-добре. Ако не разпознаваме красотата, значи нещо в нас не е наред. Тези хора, които пренебрегват, или още по-лошо, които искат да разрушат красотата, трябва добре да се вгледат в себе си и да разберат какво не е наред с тях. Волтер казва: „Животът без красота е нищо“.

– Изглежда, че вие можете да бъдете не само актриса, но и зрител, който съпреживява и се възторгва. От тази гледна точка, как оценявате вашата работа?

– С течение на времето отношението се променя. Първоначално, като по-млада и по-нарцистична, следях много внимателно критиките за мен, бях чувствителна и към най-малката забележка. Но с натрупването на опит, грешки, провали, погледът ми стана по-прецизен. Научих се да поддържам дистанция и да съм по-безпристрастна.