Първа помощ за душата

Провалът може да се превърне в най-доброто средство за израстване, ако не гледаме на него като на нещо разочароващо, а го възприемем като ключ към решаване на проблемите ни. Това е мнението на прочутия психолог Гай Уинч. По думите му все по-често чувстваме емоционална болка в социалните мрежи, защото все по-често поддържаме отношения там.
Според Уинч можеш да си заобиколен от много хора на работа или вкъщи и пак да се чувстваш самотен, защото не се отваряш към тях.
Гай Уинч е лицензиран психолог с практика в Манхатън и популярен TED говорител. Има докторска степен по психология от New York University. Член е на American Psychological Association. Автор е на две книги, преведени на 16 езика. Последната му книга е Emotional First Aid: Healing Rejection, Guilt, Failure, and Other Everyday Hurts. Уинч пише за Psychology Today и Huffington Post.

Попитахме Гай Уинч защо е важно да обръщаме внимание на душевното си здраве, как да се справяме с емоционалните болки и как да научим децата си на емоционална устойчивост.

Можете да чуете интервюто с Гай Уинч тук:

Гай, обикновено имаме нужда от първа помощ при спешни случаи. Може ли да се предположи от заглавието на книгата Ви Emotional First Aid, че се намираме в критичен за човечеството момент по отношение на емоционалното му състояние?
Това е интересна гледна точка. Считам, че използваме първа помощ не толкова при спешни случаи, защото по-често предпочитаме да си оказваме първа помощ вкъщи. Използваме превръзки или мехлеми. Имаме си ги вкъщи и не ходим на лекар. Написах книгата със същата идея. Да дам средствата, които хората да използват сами у дома си без да има нужда да ходят при специалист.
Но съм съгласен, че има определена степен на критичност по отношение на това как се отнасяме към нуждата от психологическа помощ и как имаме склонността да игнорираме емоционалната болка.

Защо игнорираме болката? Защо повечето хора се държат така, сякаш са застраховани срещу емоционална болка?

Не съм сигурен, че се държат така, сякаш са застраховани. По-скоро се държат така, сякаш това не е от значение. Това, което ме удивява, е как, ако имаш остра болка в тялото си, която не спира, ти ще си наясно първо, че е важно да й се обърне внимание. И второ, че може би е сигнал, че нещо не е наред. С други думи, тялото ти изпраща сигнали, когато нещо не е наред, за да може да се погрижим за него. Точно това прави и душата ни, но ние игнорираме тези сигнали. Склонни сме да мислим, че ако хората са със силен характер, те ще са способни да игнорират емоционалната болка. Но ако някой е със силен характер едва ли би игнорирал счупена ръка. Така че не виждам връзката.

Защо все се още се счита за слабост, ако разкриеш, че преживяваш някаква емоционална болка? Защо трудно говорим за това? Защо предпочитаме да се справяме сами?

Най-вече заради стигмата. Обществото не прави разлика между душевноболни хора и хора, които просто имат проблеми. Например тук в Америка, застрахователните компании възстановяват разходите за психотерапия, но само ако хората имат сериозен проблем, като депресия или шизофрения. Но ако си просто нещастен или се чувстваш, сякаш се проваляш във всичко, но не си депресиран, не си шизофреник, то тогава това не се покрива от застрахователната компания. Това не се счита за реална болест и не се очаква, че ще бъдеш лекуван. С други думи, ситуацията трябва да е екстремно лоша за нас, за да отидем при специалист. Така повечето хора са по средата. Не са психично болни, но те имат проблеми, страдат от емоционална болка. Представете си обаче, ако някой се простуди, започне да кашля или разтегне мускул. Макар да не е физически болен, той може да отиде на лекар за разтегнат мускул. Не можем обаче да отидем при специалист при по-лека емоционална болка. Смятам, че наистина има едно отношение на игнориране на тези малки емоционални рани, които могат да станат големи и да създадат по-големи проблеми.

Споменахте чувството на нещастие и депресията. Можем ли сами да разграничим кога сме просто нещастни и кога – депресирани?
Това е много важен въпрос. Част от проблема е, че повечето хората не знаят разликата. Много често се случва да ми казват: „Днес се чувствах много депресиран”. Но ако е само днес, то това не е депресия. Може да си бил в лошо настроение или да си би тъжен. Може да си загубил близък днес и да скърбиш. Но това не е депресия. Депресията е много по-сериозно състояние. Трябва да трае определено време, обикновено най-малко две седмици или повече. И трябва да е много проникващо, нещо като гъста сива мъгла, паднала върху главата ти и всичко е забавено, сякаш се движиш в кал. Това не е просто лошо настроение или емоционална болка от това, че човекът, с когото си излизал, е скъсал с теб. Факт е, че трудно разграничаваме състоянията. Нещастието или чувството на тъга е временно състояние и обикновено е реакция на нещо. Например скръбта е реакция на загуба, лошото настроение може да е реакция на хиляди различни неща, например да загубиш във видео игра. Но това не е депресия. Ако попиташ обаче повечето хора как се чувстват, когато са в лошо настроение – дали са в лошо настроение, или са депресирани, то те няма да са сигурни. Именно затова е нужно по-добро познаване. Защото има голяма разлика и хората трябва да я познават.

В лекцията Ви в TED споделяте, че брат Ви, макар и с рак, е запазил позитивното си отношение към живота. Защо някои хора са по-емоционално стабилни от други? Родени ли са така, или са развили тази устойчивост?
Абсолютно вярно е. Има хора, които са просто по-емоционално устойчиви. Преди доста години беше направен експеримент, наречен Leardned helplesness ("заучена безпомощност"), при който хора се провалят при задача, но тя нарочно e направена невъзможна за решаване. Хората не знаят това и считат, че просто не са се справили. След това те получават различна версия на задачата, която е доста по-лесна. 80% от хората, провалили се при невъзможната първа задача, се провалят и при втората доста по-лесна задача. Другите 20% обаче не са засегнати от първия неуспех и се справят с втората задача.
Да, някои хора може би са родени по този начин. Други развиват това умение в средата си. Но има и хора, които просто са си емоционални устойчиви. Те преодоляват неуспехите, те са много положително настроени, оптимисти са. Ако нещо се провали, те търсят начин да излязат от ситуацията, не се предават. Отношението им е изключително позитивно. Отношението на брат ми беше такова. Въпреки че беше диагностициран с рак, позицията му беше: „Добре, ще разбера какво трябва да направя, за да оздравея”. Играеше баскетбол често, но не беше много атлетичен, защото нямаше много време. Но когато беше диагностициран, той започна да се храни правилно, да тича, дори участва в маратони. Наистина беше решил, че ще се бори и няма да позволи болестта да го победи. Така че дори и да не си роден с такова отношение, можеш да го развиеш.

Как можем да развием това отношение? Как можем да станем емоционално устойчиви?

В книгата си имам глава за провала. Той е неизменна част от живота ни. Интересното е, че като възрастни ние не се проваляме по хиляди различни начини. Имаме по три-четири типични грешки, които правим. И имаме склонност да повтаряме тези грешки в различни вариации.
Например някой може да има проблем с управлението на времето си. Той никога не приключва задачата навреме, никога не стига навреме за срещи, което може да му коства много в работата и връзките. Всеки познава такива хора. Интересното е, че това са хора, които очевидно съзнават, че имат такъв проблем, но продължават да повтарят грешките си. Защо не си взимат поука? Част от отговора е, че нямат мисленето, че когато се провалят в нещо, това всъщност им казва какво трябва да променят. Или какви навици имам, които не работят в моя полза. Те не се замислят за това, че закъсняват и че имат проблем с управлението на времето, не се питат къде грешат. Просто казват: „Опитах, но...знаете ме, винаги закъснявам”. Сякаш, че те са се приели по този начин.
По-добре ще е, ако започнете да гледате на неуспехите като начин да намерите ключа за решаване на проблемите в живота си. Започнете да проучвате защо нещо не се е получило, какво да направите, за да не стане така и следващия път. Тогава провалът може да се превърне в най-доброто средство за израстване. Но трябва да го възприемате като средство за самообучение, вместо да гледате на него като на разочароващо и ужасно нещо.

Как ще коментирате неуспехите във връзките? Защо някои хора вечно избират погрешни партньори?
Да, има хора, които винаги избират неподходящи за тях партньори, което ги прави ужасно нещастни. Запознават ви с новите си партньори и вие си казвате: „Още един човек, който ще ги направи нещастни. Още един, който е твърде контролиращ, твърде критичен към тях, а те го толерират”. Често не мислим за нещата, които търсим във връзките и дали тези неща са наистина работещи за нас. Работех с едни човек, който беше много амбициозен и искаше да си намери много амбициозна жена. Което е чудесно, но когато и двамата са толкова амбициозни, те никога не се свързват истински един с друг, защото всеки е фокусиран върху кариерата си. Този човек искаше някого, който да го подкрепя в кариерата му, но същевременно да не е толкова фокусиран върху собствена си кариера. Но тя също иска някого, който да я подкрепя в развитието на нейната кариера. Двамата мислят, че са перфектни едни за друг, но всъщност не са. Отне му много време да осъзнае, че не търси такъв тип човек.
Понякога хората минават през пет-шест връзки с един и същ тип човек, които може дори изглеждат еднакво. Ако се замислите за всичките си бивши партньори, изглеждат ли по един и същ начин? Това трябва да ви подскаже нещо. Особено ако всички връзки са ви се проваляли.

Защо отнема толкова много време да се възстановиш от емоционални болки, като раздяла, отхвърляне, провал? Кога е нужно да потърсим помощ?
Най-напред, защото не се опитваме да се възстановим от тях. Ако кашляме повече от седмица, повечето от нас ще решат, че имат нужда от помощ и че трябва да отидат на лекар. Защото ако нещо не отминава, трябва да се вземат решителни мерки. Но когато става дума за емоционални рани, ние не се опитваме да ги лекуваме. Просто се опитваме да продължим с живота си. Но не и да адресираме истинските рани.

Освен това ние често влошаваме състоянието си. Например, когато сме отхвърлени, често ставаме много самокритични. Част от проблема е в пострадалата ни самооценка. Но какво правим следващия месец? Не спираме да си казваме: „Какъв неудачник съм. Какъв идиот съм. Иска ми се да съм по-висок. Иска ми се да изглеждам по-добре”. Ако продължим да се отнасяме така със себе си, както много хора всъщност правят, то ние влошаваме състоянието си. Така че, когато става дума за емоционална болка, трябва да накараме хората да спрат да дълбаят в раните си и да се почувстват по-добре.

Как можем да се справим с навика да преживяваме отново негативни емоции от миналото? Наистина ли двуминутно разсейване, както препоръчвате в TED, помага?
Проучванията показват, че когато отново и отново преживяваш минали събития, които са те наранили, без да се опитваш да намериш решения, то това има много пагубен ефект. Трудно се удържа този импулс. Когато мисълта е в главата ти, е трудно да я отхвърлиш. Трудно е да спреш да се връщаш отново и отново към онзи разговор. Но две минути разсейване от тази мисъл с нещо, което изисква концентрация, обикновено е достатъчно, за да отмине този импулс.

Вземете за пример хора, които спират цигарите. В началото те имат непреодолимо желание да запалят, но тези моменти не траят цял ден, а само няколко минути. Ако те се разсеят с нещо, желанието ще отмине. Същото е и с натрапчивите мисли. Ако се разсееш със задача, изискваща концентрация, импулсът ще отмине. Но трябва да правиш това всеки път. И само след няколко дни цялостният импулс ще отслабне.

Можем ли наистина да контролираме мислите си?
Можем да контролираме само някои наши мисли. Можем да подмамим умът си така, както той се опитва да ни подмами. Например, ако когато се събудите, имате склонността да мислите за неща, които развалят деня ви, като: „Сега трябва да ходя на работа”, „Сега трябва да направя това...”, „Щеше ми се да не трябва да правя това..” - ако това ви идва наум, веднага след като се събудите, може би ще ви е трудно да се справите с тези мисли. Но можете да добавите три положителни мисли за хубави неща, които очаквате да ви се случат през деня. Например: „Ще обядвам с приятел и нямам търпение да се видим”. Или „Днес се очаква да е слънчево и нямам търпение да се разходя до офиса”. Или „Ще ходя на кино по-късно и очаквам с нетърпение този момент”. С други думи, ти може да не си способен да контролираш ума си, като се опитваш да спреш негативните мисли, но можеш да привнесеш позитивни мисли, които ще ги балансират. Освен това с времето умът ти ще свикне повече с позитивните мисли и по-малко с негативните.

По-емоционално уязвими ли сме в дигиталната ера?

Да, защото по принцип сме по-емоционално уязвими, когато става дума за отношенията ни. Но днес имаме отношения не само с близките ни у дома, в офиса или приятелите. Сега поддържаме отношения с хилядите последователи в Twitter, с множеството приятели във Facebook, с последователите в Pinterest, Instagram, Linkedin. И хората наистина имат свой живот в тези социални медии. И им пука за този живот. Ако ти си харесал всички снимки на приятелите си в Instagram и ако ти си качил снимки, които са важни за теб, а те не ги харесат, ти се чувстваш малко пренебрегнат и отхвърлен. Истината е, че може би твоите приятели са били блъснати от кола или са били приети в болница, но ти все още ще бъдеш разстроен, докато не чуеш извинението им. Или пък може пък приятелите ти да са ги видели, но да не са имали време да ги харесат. Но при отсъствието на тази информация ти може да се почувстваш отхвърлен или игнориран и вследствие на това – наранен. Социалните медии са места, в които поддържаме отношения и затова са и места, в които ние по-често чувстваме емоционална болка.

Как емоционалната болка може да се отрази на живота ни, ако я игнорираме?
Често може да стане по-лошо. Например миналата седмица мой приятел, който ползва сайт за запознанство, ми каза, че след три седмици контакт с една жена тя е спряла да му отговаря. И той реши, че поне за половин година няма да ползва сайтове за запознанства. Попитах го защо. Той ми каза, че не смята, че е за него.
Проблемът с този начин на мислене е, че ако след отхвърляне ти възприемеш поведение на стоене настрана, на избягване на това, което потенциално ще ти донесе болка, то това може да те направи по-страхлив, да те накара да се чувстваш по-самотен. А когато започнеш да се чувстваш по-самотен, ти започваш да ставаш по-самокритичен, започваш да мислиш, че другите хора не те харесват и уважават достатъчно. Това в случая ще те направи още по-неуверен да се върнеш отново към онлайн запознанствата. Опитвайки се да избегнеш нещо, ти можеш, както в случая, да се чувстваш по-самотен и по-притеснен, да решиш, че никога няма да намериш някого, който да те обича. И всичко това е, защото си игнорирал първоначалната емоционална болка. Защото не само че не си се погрижил за раната, но си влошил състоянието си с отговора си. С много психологически рани е така. Те се влошават, ако ги игнорираме. Ако дни или седмици след дадено събитие все още се чувствате наранени, това е сигнал, че трябва да предприемете действие.

Кажете ми 5 начина да окажем „първа емоционална помощ” на себе си, ако се чувстваме изгубени?
Бих се опитал да разбера какво ме тревожи. Дали е провал, дали съм загубил някого, дали съм бил отхвърлен, дали се чувствам самотен. С други думи, трябва да разбереш какво те мъчи. Начин за това е да визуализираш каква би била следващата стъпка за теб, как да продължиш напред. Дали да се върнеш отново към сайтовете за запознанства, или да поискаш повишение от шефа си, или да се опиташ да кандидатстваш отново за работата, която са ти оказали първия път. Ако при визуализацията установиш, че тя те притеснява по някакъв начин, тогава значи има нещо, което те плаши. Тогава трябва да разбереш какво всъщност те плаши. Ако е нещо, което искам да постигна, дали ме притеснява, че ще ме отхвърлят. Дали е свързано с това, че миналия път ме отхвърлиха, че миналия път се провалих. Трябва да разбереш с какво е свързано, за да знаеш какво да лекуваш.

Твърдите, че самотата може да е заразна. Какво означава това?
Преди няколко години имаше проучване за самотните хора в социалните мрежи, което траеше шест месеца. Установиха, че с времето самотните хора в социалните мрежи се местят към периферията им, сякаш връзките им с хората отслабват и от центъра те се местят към покрайнините. Установиха също, че хората около самотните също се придвижват към периферията. Така контактът със самотен човек може да доведе до отслабване на връзките на хората в собствения им социален кръг. Презумпцията е, че стигмата на самотата е заразна. Че мисленето на самотните хора е заразно, защото е много негативно. Като например: „На хората не им пука. На никого не му пука за теб. Никой не е истински приятел”. Когато чуеш тези негативни мисли от друг човек близо до теб, малко по-малко можеш да започнеш да мислиш като него, което влияе и на твоето поведение.

В лекцията си в TED споделяте, че макар по цял ден да сте били заобиколен от хора, когато отивате в Ню Йорк, сте се чувствали самотен. Защо се случва така? Защо често се чувстваме емоционално отчуждени от хората около нас?
Ще говоря за себе си, защото това е добър пример. Това се случи при пристигането ми в Ню Йорк. Пристигнах с идеята да уча тук и си мислех, че в университета така или иначе ще съм заобиколен от хора. Но всъщност не си бях поставил за цел да се сприятелявам с някого. Което беше грешка. Защото трябваше да създам живот тук. Щях да бъда тук дълго време. Щях да уча тук, а това щеше да отнеме 5-6 години. И трябваше да имам корени, социални кръгове. Но аз си мислех, че като ходя на лекции и съм заобиколен от хора, това ще е достатъчно.

Повечето хора възприемат самотата като нещо обективно, като например, че нямат много приятели. Но ти можеш да си заобиколен от хора на работа и да живееш сред много хора вкъщи и пак да се чувстваш несвързан с тях, защото не се отваряш към тях, защото не създаваш дълбоки връзки с тях. За повечето хора не е достатъчно да имат тези изкуствени приятелства или връзки. Имаме нужда от нещо по-дълбоко. Имаме нужда да чувстваме, че имаме корени, че сме свързани с другите. А понякога да развиеш тези връзки, изисква истинска работа и отдаденост.
За повечето хора, когато се местят в нов град, създаването на дълбоки връзки не присъства в списъка на нещата, които трябва да свършат. Там има неща, като: да си намеря работа, да си намеря апартамент, да разбера къде е магазинът. Създаването на дълбоки връзки не е сред важните неща. Много хора дори са против това, защото мислят, че няма нужда да създават дълбоки връзки, когато имат такива някъде другаде. Но ако си някъде за дълго време, ти имаш нужда от това.

Смятате ли, че сме по-самотни днес в дигиталната ера?
Дигитална ера предоставя много възможности. Можеш обаче да се чувстваш леко изолиран. Например, влизаш във Facebook и виждаш група от твои приятели заедно на почивка или друга група познати заедно на клуб или трета група заедно на бизнес конференция някъде. И си казваш: „А аз съм си тук сам”. Facebook може да накара хората да се чувстват депресирани и самотни. Защото хората показват хубавата страна от живота си там. Никой не качва снимките от почивката, която мрази. Всеки качва хубавите си снимки, което те кара да мислиш, че живота на всички е по-добър от твоя. Това може да те накара да се чувстваш самотен.

Наскоро правих онлайн сесия във Facebook с въпроси и отговори и един човек писа, че се чувства много самотен и че не може да намери хора, които се чувстват като него. Когато погледнах Facebook страницата, видях 50 души, които се чувстват, като него. Казах си: „Там са снимките и имената им, защо не им пратиш съобщения”. Възможността беше точно пред него, но той не я виждаше. Част от проблема е, че социалните медии предоставят възможности, но ние трябва да ги видим и да предприемем действие. Но когато сме самотни, сме толкова песимистично настроени, че пропускаме да видим възможностите, които може да са точно пред нас.

Не ни ли правят тези изкуствени приятелства в социалните медии всъщност по-самотни?
Проучване миналата година изследваше доколко са ценни познанствата ни с хора, които не са ни точно приятели. Например момчето в магазина, което виждаме два пъти седмично, или момичето в Starbucks. Накараха хората за определен период от време да инициират т.нар „малки” разговори. Не просто да си платиш кафето, но да попиташ момичето как е. Или да завържеш разговор с портиера. Установиха, че тези „малки” разговори подобряват настроението. Така че дори тези малки взаимодействия с познати могат да подобрят настроението ти и чувството ти за свързаност. Тези изкуствени взаимооотношения във Facebook, макар и недостатъчни сами по себе си, като допълнение към по-сериозни връзки могат да са много полезни. Защото те карат да се чувстваш свързан. Когато качваш снимки от почивката ти и 50 души ги харесат, това те кара да се чувстваш добре, да се чувстваш популярен, свързан и оценен.

Това е така, но само в случай, че имаш силна връзка, върху която да допълваш?
Да, тези познанства не са достатъчни сами по себе си.

Много хора обаче смятат, че след като имат множество „приятели” в социалните мрежи, те не са самотни?
Точно в това е проблемът. Хората дори не знаят какво точно е самота. Но ако се чувстват зле, както аз в Ню Йорк в началото, когато макар и заобиколен от хора, дори не ми хрумваше, че съм самотен. Дадох си сметка за това години по-късно.
И ми се ще хората да започнат да се питат. Защото ако мен тогава някой ме беше попитал, щях да се справя доста по-добре.

Как можем да научим децата си да бъдат емоционално устойчиви?
Много от техниките, които съм описал в книгата, могат да бъдат приложени и спрямо децата. Според мен най-важното, което можем да направим за тях, е да ги образоваме за вътрешния свят и чувствата. Защото чувствата са такива, каквито са, но не всички от тях са верни. Трябва да можем да ги разграничаваме. А можем да го направим, ако сме подготвени.
Ако детето ни се върне вкъщи разстроено, защото не е било поканено на празненство за рожден ден, много родители биха му казали: „Няма значение. На кого му пука. Хайде, не се притеснявай!” Но детето се чувства зле и вие сякаш му казвате, че не трябва да се чувства зле и че ако се чувства зле, значи нещо не му е наред. Посланието трябва да е: „Да, наистина е болезнено, защото да си изключен е болезнено. Но не е задължително да харесваш този човек и да отидеш на това празненство. Така че ако празненството е в петък, защо да не намерим други приятели, които не са поканени, и не направим събиране тук”. Това би помогнало на детето много повече, отколкото да му кажеш да не му пука.

Участвали сте в стендъп комедии. Какво е общото между комедията и изследването на човешката душа?
Комедиантите са чудесни хора за изследване на всякакви емоционални състояния, защото те интересен тип хора. Комедията се ражда от различни места, но най-вече от емоционалната болка. За мен да правя комедия беше начин да се освободя и да бъда просто глупав или да кажа нещо забавно, което не е нужно да е важно. Защото като психолог трябва да обмислям внимателно всичко, което казвам. А стендъп комедията е начин да избягам от това. Но също е възможност за постигане на добър баланс. Смятам, че ми е полезно в работата ми като психолог да намирам хумора в различни ситуации. И обратно като психолог ми е по-лесно да правя стендъп комедии. За съжаление напоследък не съм имал време за това.

Интервю: Детелина Калфова