Какво ще се случи, ако просто спрем и не правим нищо?

Живеем обсебени от правенето на нещо, стремим се да се изпълним с неща, от които не се нуждаем, с вещи, които не ползваме.

Библиотека, изпълнена с книги, които не сме прочели; най-модни записи, които още не сме успели да разопаковаме и които ни чакат напразно до музикалната уредба; спестявания, на които не знаем дали някога ще успеем да се радваме; глава, задръстена с информация и с често непотребни знания, които трупаме и разнасяме в раницата на ума си насам-натам; бележник, пълен с имена и телефони на хора, с които се виждаме рядко и си говорим твърде малко. 

Не се спираме нито за миг, опитвайки се да избягаме за тревожното усещане за вътрешна пустота, и по парадоксален начин се изпълваме със страх, когато опитваме да се настрои за състояние на покой или тишина. И тогава трескаво се опитваме да запълним тишината с думи, а покоя – с движение, тъй като не понасяме мисълта за пустотата и още по-малко идеята, че няма да успеем да стигнем до „целта“ – онова благополучие, което някой ни е наложил като желание. 

А какво ще се случи, ако просто спрем и не правим нищо? Вижте какво упражнение за вътрешен мир и хармония предлага да направим Хорхе Букай в книгата си „Пътят на духовността“, която неотдавна излезе на българския пазар (ИК „Хермес“):

„Предлагам ти от днес да отделяш поне един час седмично, в който да си седиш и да не правиш нищо. Не се плаши. Всеки може, ти също, да стои един час, без да прави нищо. Нито да чете, нито да слуша музика, нито да гледа филм. Нищо. Съвсем нищо.

През първите 15 минути ще се чувстваш леко объркан. После ще те обхване раздразнение и безпокойство; ще изпиташ желание да се откажеш от това упражнение. Ако упорстваш, може би в теб ще се появят тъга, тревога и други доста неприятни чувства, особено упрекът, че стоиш и си „губиш времето (а има толкова много неща които да свършиш)”...

Ако не избягаш и продължиш да стоиш там, без да се самообвиняваш, скоро ще настъпи момент, в който тревожността ще изчезне и изпод нея ще се появи спокойствието.

Спокойствието на човек, който не се плаши от това, което може да открие навън, защото не се бои от това, което вижда вътре; човек, който се учи да живее, оценявайки това, което е, а не това, което притежава. 

Спокойствие, което мнозина наричаме щастие. 

Възможно е, след като си направил много пъти това упражнение, да започнеш спонтанно да прекарваш повече време в покой или в мълчание. Логично е: когато си в мир с външния и с вътрешния свят, вече не е необходимо да запълваш реалността с прекомерни действия или думи.“