Стокхолмският синдром в организациите

В далечната 1973 г. в Стокхолм се извършва банков обир. След няколкодневна заложническа криза похитените развили положителни чувства и симпатии към своите похитители. Нещо повече – някои от тях дори се влюбили. Ситауцията била странна, непозната дотогава. Стигнало се до име на термина „Стокхолмски синдром“, а за негов баща бил определен шведския пcиxиатъp Нилc Бейеpот.  

Нещо подобно се е случило и в България, много преди това. През 1901 г. американката Елън Стоун пристига в Банско в ролята си на протестантски мисионер, за да обучи български учителки. На 3-ти септември същата година, тя е отвлечена с цел подкуп от Яне Сандански, Христо Чернопеев и още няколко души. Близо 6 месеца продължава държането в плен на Елън, а акцията остава в историята като аферата „Мис Стоун“. При завръщането си в Съединените щати тя изнася редица беседи, на които защитава комитите и тяхната кауза.

Е, пропуснали сме да го наречем тогава с някакъв български топос и да го оприличим на синдром, но отзвукът бил не по-малък. 

Дотук с историята, идва ред на реалността.

Къде са допирните точки с всички онези „похитени“ души, които ходят ежедневно на работа, чувстват се нещастни, недооценени или дори обречени, но все още са там? Вероятно, всеки един от нас познава такъв човек, който работи някъде, където всеки ден е изпитание. Изпитание на воля, желание, мотивация. Тези хора постоянно се оплакват от своите шефове, от собствениците на компаниите, от колегите си. Оплакват се от условията, работното време, нивото си на възнаграждение. Пречи им локацията, процесите, правилата или дори колегите. Ежемесечно напускат, заричат се, че това е краят на тяхната кариера в тази организация, а изразът „писна ми, аз бях дотук“ вече не прави впечатление на никого. Нещо повече, тези хора стават най-активни, когато са вкъщи, сред близки и приятели, а огорчението им е в контраст с техните действия. Или по-скоро с липсата на такива. Да, тези хора са все още някъде там, където тънат в неудовлетворение, но с ясната представа, че навсякъде е дори по-зле, че „шефът“ невинаги е лош човек, просто бизнесът го направи такъв, че фирмата всъщност е... едно нелошо място до обяд и като ад до края на работния ден. За някои това може да е биполярност, за други психологичен проблем, а за трети – липса на воля за промени. Каквото и да е – то съществува и винаги сме склонни да обвиним друг за нашето неблагополучие, но едновременно с това и да го оправдаем, дори защитим. 

Къде са приликите със Стокхолмския синдром?

И в двата случая е форма на оцеляване. Хем си ядосан на шефа, хем го защитаваш и следваш, мразиш и обичаш едновременно. Едновременно го обвиняваш и защитаваш, сърдиш му се, но и го разбираш. Мислиш си, че те е подвел или излъгал, но след няколко минути си склонен да се съгласиш, че не е имал друг избор. Затова все по-често ставаш зависим от него, разчиташ на неговия близък контакт и най-малката усмивка или приятелски тон в гласа  е достатъчен да му простиш всичко. И така до другия път. 

Страхът от промени и зависимостта от това, че си част от изграждането на дадена компания, екип или процес е често срещана ситуация, в която тръгваш и оставаш едновременно. Когато се чувстваме застрашени, то всяко едно усилие в посока нашата закрила има голяма стойност. Така ставаме зависими. Тази зависимост е в посока да сме част от познатото, без значение каква цена плащаме за него. Свикнали сме, познаваме си хората, ядосваме им се, но веднага след това заключаваме – няма идеални хора. 

Самоизолацията от перспективи ни кара да бъдем враждебни към тези, които все пак ни дават съвет в посока да търсим ново работно място, по-добра компания или мениджър. Понякога питаме какво мислят, но веднага заключаваме, че техните съвети не са полезни за нас, не ни разбират. На моменти хората в това състояние имат чувството, че не могат да избягат от положението си – обречени са да са там, защото навън е още по-страшно. Едновременно са гневни, но и благодарни, обичат и мразят, харесват и ненавиждат. 

Честите заплахи от страна на по-висши ръководители, различните унижения и вербална агресия се забравят в мига, в който гласът се смекчи и за няколко минути всичко утихне. В такива моменти тези служители увеличават своята зависимост и подчинение. Страхът от насилие (вербално, физическо или емоционално), но фактическото му отсъствие поражда Стокхолмския синдром.

Кое още има значение?

- Както при по-голямата продължителност на затворническата криза, така и при по-големия период в една организация ставаме зависими. Освен това през този период сме част от различни ситуации, в които си мислим, че виждаме и разбираме всичко, че сме до някаква степен привилегировани, ако имаме по-чест контакт с тези над нас или че знаем нещо повече от останалите. Зависимостта ни се засилва с количеството на предоставяната информация и близкия контакт с шефа.

- Доколко е близък контактът ни с този над нас – говорим ли често, информирани ли сме за всичко или просто сме някъде там и се радваме на всяко едно парче от пъзела, което ни се дава в определен момент? Имаме ли някакви по-специални преференции, които да отчитат по-големия ни стаж в организацията, по-високата ни позиция или по-голямата близост с тези над нас. Ако е така, то можем да приемем всичко, което не противоречи с нашите ценности. При обратното се натрупва огорчение, често обида и дори неприемане, докато в определен миг не ни се покаже пред всички, че сме им важни и държат на нас. 

- Как гледаме на хората – като на похитители или благодетели? Този ми дава работа и шанс за развитие или просто се възползва от евтиния ми труд и ме експлоатира? Как се държи с мен и зачита ли моето достойнство? Често доброто отношение ни позволява да сме съгласни с неприемливи неща. Похвалите, вменяването на повече отговорност и делегирането на права биха ни накарали да мислим в посока, че там някъде някой е добър и почтен дори ако прави ядрена бомба, обира банка или очаква пари от наш откуп.

- Заплахи, но без последствия – „Нека се наприказва на воля. И това ще отмине...“ са чести мисли, когато на поредната среща поредният мениджър говори поредните заплахи по поредния казус. Съхраняването на физическата ни цялост ни дава сигурност дори когато някой е агресивен вербално срещу нас. Ние знаем, че няма да ни нарани, защото не е такъв човек. Каузата му не е такава, ценностите му са други. Може би е малко изнервен, но на тази висока позиция е нормално някой да ни крещи, стига да не бие. 

- В търсене на доброто – Като хора имаме къса памет и сме склонни да помним само доброто в нашия живот. Това са и първите неща, които изплуват в съзнанието ни, когато искаме да напуснем за пореден път, но винаги намираме нещо, което да ни възпре. Това нещо е нашата склонност да търсим доброто, да се досещаме за позитивното. При някои престъпления като обир на банка или отвличане с цел подкуп винаги има кауза или цел, която стои зад тези действия. Когато опознаеш похитителите си и чуеш за нея, то автоматично запомняш доброто в тази ситуация, а не как се е стигнало до нея. 

- Пълна зависимост и липса на инициатива – Друг взима решенията вместо нас, друг носи отговорността. В нашите очи може да е достатъчно смел, отговорен или с лидерски качества, които да последваме, които да припознаем като близки. Хората обичат да бъдат водени, да им се казва или показва. Мнозина от тях непрестанно питат не защото не могат да вземат сами решение, а защото има кой да го стори вместо тях. „Заучената безпомощност“ е силно развит психологически термин, където се очаква и търси нещо от някой друг. Когато нищо не зависи от нас, то сме склонни да следваме и оправдаваме тези над нас в своя избор и решения, защото те са били най-добрите. Особено когато отсъства нашата отговорност за тях и сме в различен тип зависимост от същите.

При „Стокхолмския синдром“ хората не са мислили, а са чувствали. Припознали са кауза, споделили са общи ценности, когато са имали времето да узнаят за целта и отношението към тях е било човешко. В някои организации и при някои хора е същото. Склонността ни да помним доброто, да се уподобяваме там, където работим, и страхът от промяна понякога ни ограничава. Пречките може да са от емоционално, финансово, дори практично естество. Едно е сигурно – натрупаното неудовлетворение, което преминава в нюанси на любов и омраза ни ограничава, а загубата на възможностите по пътя ни са част от нещата, които изплуват след години. И затова не е виновен „късметът“, а изборът, който сме направили за себе си.