Какъв е животът в непознатите и екзотични страни по света?

Преди 31 години Рита Гелман, жена на средна възраст и авторка на повече от 70 детски книжки, напуска лъскавия свят в Калифорния и разпадащия се брак, за да започне одисея по света, която продължава и до ден днешен. Където и да отиде, тя се потапя в местната култура и открива нови приятели. 

„Аз съм съвременен номад. Нямам постоянен адрес, нито вещи – освен тези, които мога да нося със себе си. Рядко знам къде ще бъда в следващите шест месеца. Обикалям света без план, водя се от инстинктите си. Доверявам се на хората, които срещам, и постоянно се възползвам от възможностите, които случайността ми поднася.

Хората са моята страст. За разлика от традиционните номади, когато отивам някъде, се установявам да живея сред местните достатъчно дълго, за да мога да споделя всеки миг от ежедневието им. Искам да опозная сезоните на живота им и да заслужа доверието им, за да ме дарят със своите тайни. Живях сред хора в сламени хижи, спах в позлатени дворци, почитах различни божества с изящни церемонии и се потапях в мрака на черната магия. И навсякъде по света готвих редом с жените на техните огнища.

Водя и обичам своя номадски живот от един ден през 1986 г., когато на четиридесет и осем години, на прага на развод, се огледах и си помислих: Трябва да има повече от един начин да се живее.“ 

На 12 април в България излезе книгата, в която Рита описва своите пътешествия до непознати и екзотични страни по света - „Историите на една номадка“ (ИК „Хермес“). Рита разказва как е наблюдавала орангутаните в джунглите на Борнео, карала е кану в Индонезия, заобикаляла е мини в Никарагуа, гонила е зли духове в Бали, спала е до морските лъвове на Галапагоските острови и др. За разлика от други подобни заглавия, авторката описва живота на хората в тези далечни земи отвътре – техните обичаи, бит, начин на живот. Книгата се чете на един дъх и би доставила удоволствие не само на любителите на пътешествията и приключенията, но и на всички ценители на добрата проза. Истинската история на Рита Гелман е доказателство, че никога не е късно човек да преследва мечтите си...

Публикуваме откъс от книгата, без редакторска намеса: 

Гватемала

Глава четвърта

ДА СЕ НАУЧИШ КАК

За първи път в живота си не се притеснявах как поведението ми може да се отрази на семейството ми. Родителите ми бяха на един континент разстояние, в Кънектикът, мъжът ми вече не бе мой мъж, а децата ми бяха заети да си изграждат свой собствен живот. Чувството бе опияняващо за една жена, която винаги се бе старала да изпълнява ролята си възможно най-добре и да играе според правилата. Можех да правя каквото си поискам!

И това, което исках, бе да пътувам в други светове, да науча какво е това, което прави всички ни хора, да общувам с мъже и жени, различни от мен.

Реших да започна новия си живот в Гватемала. Този път тръгвах, изпълнена с надежда и вълнение, без да роня сълзи. Мексико ми бе показало, че светът е обитаван от очарователно разнообразни човешки същества. И бях убедена, че повечето от тях са също толкова нетърпеливи да се запознаят с мен, както аз нямах търпение да ги срещна.

Приготвих багажа си – всичко, което имах: два чифта панталони, една пола, четири тениски, пуловер, бельо, бански костюм, паста и четка за зъби, дезодоранти, слънцезащитен крем, репелент против насекоми, маратонки и четири найлонови торбички. Сложих и моя испански речник, гид на „Лонли Планет“ за Гватемала, роман за четене и размяна, швейцарско ножче и един спален чувал. Накрая прибавих и два празни бележника със спирали, няколко химикалки и най-малката механична пишеща машина, купена втора ръка, която успях да намеря. Всичко останало подарих.

Един приятел ми даде овехтяла (както поисках) хавлиена кърпа, която можеше да се побере в малко пространство и се переше и съхнеше лесно.

Реших да отида до колониалния град Антигуа, популярна спирка по маршрута на свободните туристи. Но този път нямаше да се включа в „пътническата мрежа“; смятах да се установя там за по-дълго и да стана част от общността на преселниците в страната, за които знаех, че са основно американци.

В самолета за първи път, откакто бях взела решение за своя алтернативен живот, изпитах съмнение. В главата ми се появяваха образ след образ: аз, сама, без приятели на това чуждо място. Наистина ли вярвах в това, което си повтарях постоянно, наистина ли това бяха нещата, които ме правеха щастлива? Може би има някакви основателни причини, поради които хората не потеглят масово на дълги обиколки по света.

По време на петчасовия полет се мъчех да се убедя, че съм взела правилното решение; и след това, докато самолетът наближаваше Гватемала Сити, пилотът обяви, че летището е затворено поради лоши метеорологични условия и трябва да обикаляме във въздуха половин час. Лош знак, помислих си аз, завладяна от нетипично за мен суеверие.

И тогава погледнах през прозореца. Самолетът бе заобиколен от дъги, ярки, блестящи, пълноцветни дъги на фона на изпъстреното с облаци небе. Четири, пет, може би шест дъги ни бяха обградили и искряха от всички страни.

Излязохме изпод свода на дъгите и полетяхме напред, след това отново обърнахме и се озовахме под тях – тези величествени символи на радостта, хармонията и съвършенството. Какъв прекрасен символ, че моята нова договорка с живота бе правилно решение.