За мита, че ползваме само 10% от мозъка си и как умът ни да бъде във форма, вижте какво сподели ученият пред Economy.bg
Лаборатория за невроизобразяване LREN в Лозана, Швейцария
„Изследователската работа е като всяка друга работа – въпрос на лична мотивация, адекватна инфраструктура и добра комуникация. Както един писател не чака музата, а сяда чинно всяка сутрин с подострени моливи пред празен лист хартия, така и изследователят има определен дневен ред, който често завършва късно вечер“, ни разказа с известна скромност проф. Богдан Драгански. Той е директор на лабораторията за невроизобразяване LREN в Лозана, Швейцария и автор на десетки статии, публикувани в научни журнали. По думите му науката е бизнес с определени правила, наситен с политика и емоции, но същевременно и свобода, дори анархия. „Всяко мнение е ценно. Идеите, идващи от начинаещи колеги, са често доста по-оригинални от хрумванията на белобрадите им професори. Точно това обичам най-много в професията си“, сподели ученият. Сред темите, които го вълнуват, попадат възможността определени мозъчни клетки да се обновят и връзката между когнитивните способности на човек и неговата среда.
Проф. Богдан Драгански, снимка: Личен архив
Свързахме се с проф. Драгански по повод участието му като лектор на ФАРА 2017, който ще се състои от 15-и до 17-и юни в Пловдив. Обърнахме се към учения с редица въпроси относно човешкия мозък и интелект, ефекта, който оказва стилът ни на живот, и еволюционното развитие, което ни очаква. Вижте какво сподели ученият пред екипа на Economy.bg
Проф. Драгански, понастоящем по какви проекти работите?
Доста време ще ни отнеме да изброя всички проекти. Все пак, като говорим за диверсификация на инвестициите, работим и по проекти, които не са толкова вдъхновяващи, но ни дават финансовата свобода да търсим нови посоки. Един от проектите, които ни занимават от известно време, е въпросът за ролята на постоянно обновяващите се нервни клетки в една част от мозъка – хипокампус. Процес, характерен само за тази мозъчна структура, който не спира до края на живота ни. Тук говорим за сравнително скорошно откритие, което отхвърли старата догма за мозъчната тъкан като стабилна тъкан, която може само да губи клетки, но не и да създава нови. Знаейки, че всяка епилептична криза ускорява значително този процес на неврогенеза, ние използваме клиничния феномен, за да установим кога и как новите клетки влияят на нашата памет. Хипокампусът, в ролята си на двери към паметта, е една от структурите, най-рано засегнати в болестта на Алцхаймер. Опознаването на тези процеси би отворило възможности за нови терапии не само при пациенти с Алцхаймер, но и с други заболявания свързани със загуба на нервни клетки. Намирам за доста интересни въпросите относно причинната връзка между индивидуални социо-икономически фактори, особено т.нар. социална мобилност и загубата на когнитивни функции в по-напреднала възраст. Възможна ли е хипотезата, че ако съм в неравностойно социално-икономическо положение, вероятността да губя по-бързо когнитивните си способности е по-голяма? Какво би станало ако въпреки неравностойно положение в ранна възраст, успея да се издигна – това как ще повлияе на мозъчните ми функции в напреднала възраст?! Откъм по-забавната страна на науката – опитваме се да се качим на вълната на видео игрите. Тренираме възрастни с амблиопия – т.нар. „мързеливо око”, с играта PacMan. Естествено, с леки изменения, специални очила, които представят преследван и преследващи на всяко око поотделно, но това са подробности…
„За жалост, митът, че изследователската работа е свързана само с разходи за проекти с непредсказуем успех или е въпрос на моментно „гениално” хрумване, е широко разпространен. Позволявам си да дам пример с лабораторията, за която съм отговорен – заплатите на 30-ината докторанти и постдокторанти идват от национални и интернационални проекти, които сме спечелили при сериозна конкуренция и достигат седемцифрени числа. Инструментите, с които изследваме структурата и функцията на мозъка, са купени със средства на благотворителни фондации и по този начин не са в тежест на данъкоплатеца. Като дете на минала мрачна епоха в историята на България свободата на мнение и уважението към казаното от другите са простите неща от ежедневието, които не свалят усмивката от лицето ми.“ - Проф. Богдан Драгански в отговор на въпроса откъде черпи вдъхновение.
Кое е последното Ваше откритие, което истински Ви развълнува и защо?
Ако имате предвид научно откритие – това са всекидневните успехи на моите колеги. От няколко месеца анализираме данните на над 1500 жители на град Лозана – мозъчна структура, степен на владеене на чужди езици, когнитивни способности, социален статус – чувствам се като Али Баба в пещерата със съкровища.
Вярно ли е, че използваме мозъка си само на 10%?
Прост отговор – не! Бих оприличил нормалните функции на мозъка със симфония, изпълнена от голям оркестър. Не е сцена за соло изпълнители. Това става ясно от следния парадокс – как така, за разлика от сърцето с динамичната му анатомия, която изпълнява само една функция, мозъкът като статичен орган поддържа толкова много разнообразни функции?! Един от възможните отговори е в архитектурата на мозъка, която представлява мрежа от локални и глобални връзки, които доста наподобяват социалната система на едно общество (или обратното). Това, което може би имате предвид, е идеята, че мозъкът преработва само малка част от информацията, която достига до него – по възможно най-практичен начин. Това е основата на теорията за мозъка като машина за predictive coding. Например от зрителната информация, която мозъкът получава в един определен момент, това, което се преработва в този момент, са само определени детайли – дадено движение, особен цвят на предмет. Останалата информация е „допълнена” от мозъка, но е свързана по-скоро с предишен опит и знание – в сцена с небе, облаци, дърво. Би било загуба на време и ресурси да се регистрира фактът, че небето е синьо, облаците – бели и пр. Важни са особеностите – короната на дървото е в прекрасни есенни цветове, вятърът усилва това приятно усещане.
Вярно ли е, че след достигането на определена възраст мозъкът ни спира да се развива?
Въпрос на гледна точка. Имайки предвид, че в мозъка се раждат нови нервни клетки до края на живота ни, а и не спираме да учим и преживяваме нови неща, мисля, че отговорът е по-скоро еднозначен. Разбира се, с възрастта губим определени качества – скорост на реакцията, острота на зрението и т.н., но трупаме опит. Както споменах преди малко, това не е без значение.
Вярно ли е, че при всеки от нас доминира или лявото, или дясното полукълбо?
За определени функции – да. Координация при работа с двете ръце, езикови функции и др. Бих използвал пак аналогията със симфоничен оркестър – ако вляво на сцената е мъжкият хор, вдясно – детският, а по средата – женският, зависи от определената част на симфонията, в която единият или другият ще се включи, а понякога – всички заедно. В зависимост от задачата, която изпълняват, различните части на мозъка ще се включат в определен ред – без значение дали са в дясното или лявото полукълбо.
Възможно ли е да забавим процеса на стареене на мозъка си?
Убеден съм в това. Но сме още съвсем голи и боси що се отнася до детайлно знание на процесите, които са свързани със стареенето на тяло, мозък, клетки и експресия на гени. Това е видно дори на семантична основа – говорим за „нормално” стареене, за да го различим от т.нар. „супернормално” стареене – първото, свързано с акумулация на когнитивни дефицити с напредваща възраст, а последното – без никакви негативни последствия. Някой с право би възразил – защо не приемем “супернормалното” за „нормално”, а „нормалното”, което е по-често срещаното, за патологично?! В един от предишните си отговори споменах за досега пренебрегнати факти с определено влияние върху това как стареем и свързани със социо-икономическо положение и социална мобилност. Да не говорим за „приятните” страни на всекидневието свързани с хроничен стрес, консумация на алкохол, цигари и пр. Ясно е, че дори и грахчетата на Пипи Дългото чорапче няма да помогнат в случая. Но аз съм убеден, че ако разберем какви са причинните връзки между гореспоменатите фактори и проблемите, свързани с напредваща възраст, ще успеем да развием стратегии, които с минимални превантивни интервенции в областта на общественото здраве на ранни години, ще имат голям ефект върху това как стареем.
Как се отразява процесът на учене върху мозъка ни? Има ли значение какво точно изучаваме? Аналогичен ли е ефектът с този, когато играем дадена игра?
Малко скучен започвам да ставам с уклончивите си отговори, но отговорът зависи от това какво точно учим. От учене да караме колело до разбиране и запаметяване на абстрактна информация като квантова физика има доста голяма разлика. Единственото, което ги обединява е фактът, че те се градят на някаква полза – било то емоционална, социална или финансова. Процесът на запаметяване – съзнателен или подсъзнателен, е свързан с различни мозъчни структури, с централна роля за т.нар. хипокампус и постоянно създаваните там нови нервни клетки, но и частите на мозъка, отговорни за преценяване на потенциалната полза и т.н. Основна роля в процеса на запаметяването играе и сънят – идеята е, че преживяното и прочетеното денем се превърта безброй пъти в мрежите на мозъка, докато по незнайни пътища една част остава запаметена, а това, което ни трябва за изпита на идния ден – безвъзвратно изгубено. Ако говорим за т.нар. игри за „фитнес на мозъка” – няма никакви научно обосновани факти, че уменията в една област – да речем, Assassin’s Creed, ще се прехвърлят върху функции, които ще ми осигурят шестица по математика или физика.
Проф. Богдан Драгански, снимка: Личен архив
Как се отразява ежедневното ползване на технологии върху мозъка ни?
Има хиляди спекулации по темата, но съвсем доскоро нищо конкретно. Случайно попаднах на научна статия от миналата седмица, в която учени от Индия описват интересен феномен при хора с коренно различен достъп до модерни технологии. Анализът на електроенцефалографичните данни на над 460 участници в изследването показва, че при хората с ограничен достъп до модерни технологии липсва една от основните гами на честота в мозъка, наречена „алфа честота”. А осцилациите на различните части на мозъка в различна честота и тяхната модулация представляват начин за комуникация в мозъчните мрежи. Дали това ни дава някакво еволюционно предимство остава въпрос без отговор.
Вие какво бихте посъветвали хората, за да поддържат мозъка си във форма?
Ще прозвучи доста езотерично, но намаляване на нивото на негативен стрес, опитвайки се да живеем здравословно, би трябвало да е повече от достатъчно. Единственото, което бих откроил, е нуждата от физическа активност. Спортът е един от определящите фактори за стимулация на създаване на нови клетки в мозъка.
От научна гледна точка възможно ли е в мозъка на човек да бъде поставен чип, през който да се осъществява пренос на информация?
Това е вече факт. Последните няколко години сме свидетели на съществен напредък в сферата на т.нар. brain-computer interface – директната връзка между сигнали, регистрирани от мозъка, които се разчитат от компютърни програми и се превръщат в команди за роботизирани устройства. Да си припомним, че началният удар на Световното първенство по футбол в Бразилия беше отправен от парализиран човек, който с помощта на тези технологии успя да направи няколко крачки и да ритне топката. Дали това ще стигне областта на когнитивни процеси при пациенти със загуба на паметта или други, остава да гадаем.
Смятате ли, че е възможно човешкото съзнание да бъде записано/копирано/възпроизведено/подменено?
Стигаме до точка, в която науката граничи с философията. Въпросът за това, какво точно е човешкото съзнание, е неимоверно сложен и няма консенсус по въпроса. Говорим за подсъзнание не във Фройдисткия смисъл на думата, за загуба на съзнание в съвсем друг контекст и се губим в превода. Да, определени аспекти на паметта могат да бъдат модулирани – имаме техники в областта на психологията, клинични феномени като загубата на памет след епилептична криза или мозъчна травма. Това са промени само в областта на паметта, за останалото можем да гадаем.
Смятате ли, че в някакво обозримо бъдеще технологиите ще се развият дотолкова, че да се превърнем в суперчовеци по отношение на своя интелект?
Технологиите са дотам напреднали, че има области в невронауката, които се занимават точно с тези въпроси. Ако имах трета бионична ръка – бих ли могъл докато пиша с две ръце на компютъра, да си пийвам кафе, поднесено от третата ми ръка? Ще има ли достатъчно капацитет мозъкът ми да се справи с тази допълнителна задача?! Ами ако си сложа в очите и специални контактни лещи, с които виждам отчетливо всяка прашинка, микроскопичните детайли по идеалната кожа на любимия си човек – няма ли да стане байгън в един момент?! Отговорите на тези въпроси с идеята да се създадат супервойници, са особено интересни за военната индустрия. Що се отнася до интелект, мисля че имаме достатъчно, за да се оправим в живота. Дори много начетени хора правят абсолютно ирационални решения в живота си, които водят до грешки и страдание. В последната игра „Го” между алгоритъма за изкуствен интелект Deep Mind на Google и китайския „Го” шампион, която машината естествено спечели, ми направи впечатление едно изказване на китаеца. Той спомена, че при някои ходове машината вземала абсолютно нечовешки решения, т.е. според нашия възглед – ирационални, които в крайна сметка доведоха до победа. Не смятам, че добавяйки изкуствен интелект, ще станем по-добри един към друг и към планетата си.
Каква е връзката мозък - интелект? Интелигентността наследствена ли е или зависи в много по-голяма степен от развитието на индивида?
Връзката е пряка. Има различни дефиниции на интелект. Най-разпространената описва два вида: fluid intelligence и crystallized intelligence, в зависимост от това дали са свързани с използване на запаметени факти или не. Интелектът е дотам генетически обусловен, че при определени игри на природата, при които губим генетичен материал или имаме в повече, ефектите са пагубни. Хора с вариации на генетичен материал губят по 20-40 IQ точки и надеждите за компенсация с повече труд и натиск са минимални. Отгоре идват всички социо-икономически фактори, за които говорехме в началото и които без спор се броят за наследствени. Важното в този аспект е това, което споменахте – създавайки подходяща и стимулираща среда, генетично обусловените модулации (освен тези, за които говорихме току-що) на интелекта не играят толкова определяща роля. Затова се борим така яростно за добро образование на децата си.
