Елиф Шафак: Намираме се на важен кръстопът

Г-жо Шафак, в последната си книга The Architect’s Apprentice (Майстора на куполи) един от първите уроци, който великият архитект Синан дава на своите калфи, е: „Да разрушиш един мост е по-лесно, отколкото да го изградиш: нужно е време, усилия и търпение да създадеш и само миг, за да унищожиш”. В този смисъл унищожихме ли моста на толерантността и мирното съжителство в Европа?
Унищожаваме моста на мирното съжителство тухла по тухла. Всеки расистки, ксенофобски или екстремистки коментар или акт изважда нова тухла от този ценен мост. Но има и хора, които се опитват да съграждат нови мостове или да възстановяват стари. Така че в момента има една постоянна борба. Това НЕ е сблъсък на цивилизациите или религиите. Истинският сблъсък е между тези, които вярват в съвместното съжителство, демокрацията и плурализма, и тези, които искат да противопоставят света на „нас” срещу „вас”.

Родена сте в Страсбург, живели сте в Европа и САЩ, а сега разделяте времето си между Истанбул и Лондон. Познавате добре двата свята. Къде сгрешихме в комуникацията с Другия?
Както мистиците са обичали да казват, ние всички сме свързани помежду си чрез невидими нишки. До неотдавна фокусът бе основно върху финансовата и икономическа взаимосвързаност. Но много хора не разбират, че нашите истории, нашето бъдеще и нашите съдби също са обвързани. Нещастието на някого, живеещ в Пакистан, засяга живота на друг в Канада. Всички екстремистки идеологии се подхранват една друга. Антизападното говорене подсилва ислямофобията, а ислямофобията подсилва антизападните настроения. Трябва да излезем от този порочен кръг. Трябва да помним, че какъвто и да е произходът ни, ние сме и трябва да станем граждани на света.

Как можем да съжителстваме с хора с различен етнически, културен, религиозен или езиков произход?
Това е голямо предизвикателство. Не е лесно. Но нека за момент си представим обратния модел. По-добре ли е да живеем с хора, които са точно като нас? По-добре ли е да сме заобиколени от нашето огледално отражение през цялото време? Да, в началото това може да ни даде усещане за комфорт и сигурност, но то е задушаващо и опасно. Още повече, че това е чувство за фалшива сигурност.
Фашизмът е желание за абсолютна еднаквост. Докато литературата, философията, креативността и демокрацията се подсилват от разнообразието. Различията, а не еднаквостта, ни помагат да вървим напред. Можем да споделяме общи ценности (плуралистична демокрация, свобода на словото, равнопоставеност на половете) и в същото време да уважаваме културните различия. Не е лесно, знам. Но не можем да се откажем от този важен идеал. Защото алтернативата ще е ужасяващо погрешна. Историята е доказателство за това.

През 2006 бяхте обвинена в обида на турската национална идентичност заради романа „Копелето на Истанбул”. Много пъти сте казвали, че „думите могат да ти навлекат неприятности”. Какво представлява според Вас свободата на изразяването и трябва ли да има ограничения, ако тя се възприема като обидна от някои? Можем ли да говорим открито за всички човешки различия?
Като турски писател „свободата на словото” и „свободата на въображението” са много ценни за мен. Всички трябва да се борим за тези универсални и фундаментални ценности. Същевременно смятам, че правим голяма грешка, като се фокусираме върху думата „обида” и като поставяме под въпрос дали изкуството може да е обидно или дали хората имат право да се чувстват обидени. Ще останем залостени в този мисловен капан, докато не успеем да отделим дискусията за „насилието” от тази за „обидата”. Трябва да отделим двете понятия. Напълно човешко е да се чувстваш обиден, когато ти се подиграват, охулват или очернят. Това е разбираемо. Индуси, евреи, мюсюлмани, християни или агностици....всички ние можем да се почувстваме обидени от нещо, което някой каже, напише или направи. Но тук трябва да се прокара границата. Напълно нечовешко и неприемливо е в отговор на това да се прибегне към насилие или да се пролива кръв.
Отговорът на книга е друга книга. Отговорът на статия е насрещна статия. Отговорът на карикатурите са повече карикатури, не по-малко. На думите трябва да се отговори с думи. Това е проста, но фундаментална истина, на която пропуснахме да научим по-младите поколения, а и себе си.

Напоследък се засилват опасенията от надигащия се национализъм и популизъм в Европа. Как според Вас трябва да се отговори на тези настроения?
Изглежда така, сякаш не сме научили нищо от историята. И не говоря за преди 500-600 години. Говоря за съвременната ни история! Европа е страдала достатъчно от ултранационализъм и популистки политици. Милиони невинни хора загинаха. И ето ни сега, 60 години по-късно правим същите грешки. Наблюдава се тревожно нарастване на антиимигрантските и антисемитските движения и на ислямофобията. Най-притеснителното е, че съществува „политика на страха”. Засилването на крайната десница в Европа върви ръка за ръка със засилването на екстремизма в Близкия Изток. И сред цялата тази лудост тези от нас, които вярват в мира и демокрацията, се опитват да останат спокойни и разумни. Сега трябва да работим дори още по-здраво. Защото екстремистите и от двете страни унищожават нашата обща човечност.

Как виждате бъдещето на мултикултурна Европа?
Намираме се на важен кръстопът. Младите поколения не оценяват ползата от общоевропейския идеал. Тъй като те са родени в ЕС, те не разбират значението на наднационализма (супранационализма). Затова има и много недоволни от съществуващото положение. Много от тях могат да бъдат повлияни от националистическа или религиозна пропаганда. Това е изключително тревожно. Много млади хора в мюсюлманския свят са повлияни от екстремистка пропаганда. Нужно е да изградим контранаратив. Хуманизмът не е пасивно, романтично идейно течение. Той е силен контранаратив, който достига до сърцата ни, говорейки на универсален език. Нужен е нов хуманизъм, който да говори още по-високо.

Каква е ролята на изкуството и литературата за изграждане на мостове между културите?
Изкуството и литературата могат да изиграят важна роля във времена на конфликти и несигурност. Днес изкуството на разказване на истории е дори още по-нужно, от когато и да е било преди. Твърдата сила и антагонизмът са разделили света на лагери. Изкуството и културата също имат сила, но много различен тип сила. Историите преминават отвъд границите. Романите, филмите, поемите, песните, историите ни напомнят какво е да си Друг. Те активират способността ни да сме съпричастни. Има множество проучвания, които показват как четенето на романи повишава способността ни да съпреживяваме. Ако не развием способността си за емпатия, не можем да изградим траен мир и демокрация.

Снимка: Zeynel Abidin

Много пъти сте споделяли, че сте били интровертно дете. Книгите са били Вашето спасение. Как според Вас интровертните хора могат да успеят в един свят на екстроверти?
Интровертите обикновено са изумително проницателни наблюдатели. Те внимателно наблюдават света, хората и себе си, като така успяват да съзрат грешките и безумията на човечеството. Проблемът е, че често интровертите таят чувствата и мислите си вътре в тях. От друга страна, екстроветрите имат силно публично присъствие, но вътрешният им свят не е толкова богат. Представете си какво би станало, ако можехме да ги комбинираме. Смятам, че би било прекрасно.

Лекцията Ви в TED е една от най-гледаните. Какъв съвет бихте дали на интровертните хора, как биха могли те да се почувстват комфортно, когато им се налага да изнасят публична реч?
Аз не харесвам зоните на комфорт. Там няма нищо стимулиращо. Ако ни е трудно говоренето пред хора, то тогава трябва да се научим да говорим пред хора. Ако за друг усамотението е трудно, то той трябва да разбере колко ценно може да е уединението. Трябва да разширим границите на личността си. Светът в по-голямата си част е съставен от вода, както сме и ние, човешките същества. Това означава, че ние трябва до последваме потока на движение и да се променяме. Вселената се разширява постоянно. Така трябва да е и с човешкия дух. Аз все още съм интроверт по природа, но съм се пришпорвала и пришпорвала да излизам отвъд границите си. В резултат днес аз съм и публична личност, която харесва да изнася лекции и да чете пред публика. Това наистина не беше лесно. И все още работя върху усвояването на тази способност. Но предизвикателството ми харесва.

В книгата си „Черно мляко” пишете: „Няма причина да се чувствате депресирани заради това, че сте депресирани. Депресията може да бъде златна възможност да съберете късчетата и да съградите себе си наново”. Как може да се постигне това? Трябва ли първо да изгубиш себе си, за да можеш да откриеш истинското си аз?
Ние винаги бързаме нанякъде. От сутрин до вечер тичаме, вършейки множество задачи. Нямаме време или желание, или потребност да спрем и да се замислим за нашето съществуване. Но когато се случи нещо необичайно, като болест или депресия, ритъмът се нарушава. Депресията е шанс да спреш и да погледнеш навътре в себе си и после да направиш необходимите промени, за да станеш по-добър човек. Научих много от моята депресия.

Проявявате интерес към ислямския мистицизъм и към идеята за „ориентирано към себе си пътуване”. Какво научихте от това пътуване? Това ли е начинът за постигане на вътрешна хармония и за отключване на вътрешния потенциал?
Да, интересувам се от мистицизма. Във вселената на мистицизма няма „етикети” или „категории”. Християнските мистици, еврейските мистици, ислямските мистици, близкоизточните мистици, всички те са сродни духове. Аз не се интересувам от религията. Интересувам се от фундамента й, от духовността. Считам, че и религиозните хора и атеистите могат да бъдат по еднакъв начин твърде самоуверени, дори арогантни. Докато аз харесвам хора, които могат да се съмняват. Хора, които не са толкова сигурни за земята под краката си. Имаме нужда от двете: вяра и съмнение.

Възможен ли е според Вас балансът между майчинство и кариера?
Да, възможен е. Но трябва да разберем, че това не е прав път. Понякога успяваш, понякога се проваляш. Има моменти, в които е трудно, но има и дни, когато се справяме по-лесно. Естествено е да има турбуленции. Балансът не означава да няма движение.

Какво Ви дава и отнема писането?
Писането ми дава две напълно противоположни неща: самота и компания. Писането изисква уединеност. То е една много самотна работа. Но чрез книгите ти се свързваш с хората от Изтока и от Запада. Свързваш се и се сприятеляваш с толкова много хора. Така че писането има две много различни страни. Да пишеш е една много егоцентрична работа. Но когато пишеш, ти си способен да преминеш отвъд себе си и да докоснеш сърцата на другите.

Кой е универсалният език, който говорите, за да докоснете сърцата на толкова много хора от цял свят? Как овладяхте този език?
Посветих последната си книга на „калфите навсякъде по света” защото, „никой не ни казва, че Любовта е най-трудният за усвояване „занаят”. Аз съм калфа. Така виждам себе си. Аз съм човек, който обича да учи. Аз съм ученик. Аз съм любопитна душа, която обича да учи. И знам, че е невероятно трудно да постигнеш майсторство в любовта.

Работите ли върху нова книга?
В момента правя проучване за новата ми книга. Когато завърша даден роман, не започвам да пиша веднага следващия. Изчаквам малко. Давам си време да чуя хората и това, което вселената ми казва. Така че в момента съм в процес на проучване и слушане.

Вие сте един от малкото писатели, които се обявяват в полза на социалните медии. Как според Вас можем да използваме технологиите по най-добрия начин? Някои експерти твърдят, че те влияят на способността ни да мислим критично и аналитично?
Ситуацията не е нито черна, нито бяла. Социалните медии имат много положителни страни. Те допринасят за социалното и политическото равенство. Много жени, които не могат да говорят в публичното пространство, са активни в социалните медии. Наблюдавам това постоянно. Според мен е важно също, че те свързват хора с различен произход. Освен това в страни, където традиционните медии са строго контролирани и където няма свобода на медиите, социалните медии придобиват нова роля. През последните години, в които медийната свобода и разнообразие в Турция бяха видимо ограничени, социалните медии се превърнаха в политическа платформа.
От друга страна, в социалните медии има и много проблеми, като хейтърство и дезинформация. Трябва да сме селективни и внимателни. Но не можем да отхвърлим социалните медии. Това е сякаш да се обърнеш срещу вятъра. Вместо да се опитваме да спрем вятъра, по-добре е да разберем как можем да вземем най-доброто от него.

Имате ли ментор? Вие самата бихте ли приели да станете ментор на някого?
Винаги съм считала, че е добре да имаш учител. По-добре е обаче да имаш 1000 учители. Когато имаш библиотека, имаш хиляди учители. Обичам да уча от другите хора. Но не поставям никого на пиедестал. Нямаме нужда от герои. Имаме нужда от вдъхновение. А вдъхновението можеш да намериш навсякъде, от малките моменти, от малките неща. Вместо големи герои, аз търся малки вдъхновения. Това е по-добре за креативността.

Интервю: Детелина Калфова