От фалшификатор на паспорти до посланик

Лятото на 1974. Рюдигер фон Фрич и брат му организират бягството на братовчед им Томас и двама негови приятели от ГДР във ФРГ. Бягството на младежите се осъществява през България. За целта настоящият посланик в Москва фалшифицира западногермански паспорти и входни гранични печати от ГКПП-Калотина. Историята е свързана с много тревоги и перипетии, но в крайна сметка мисията се оказва успешна. Тя е описана в автобиографичната книга на Н.Пр. Рюдигер фон Фрич „Печат към свободата. Бягство от Германия към Германия”. Той беше в София за представянето на българското й издание. Рюдигер фон Фрич е бил заместник-председател на Германската разузнавателна служба, по-късно посланик във Варшава, а от 2014 е посланик в Москва.

Economy.bg разговаря с германския дипломат за пътя от фалшификатор на паспорти до посланик, за предизвикателствата по време на организирането на бягството и днес.

Ваше превъзходителство, били сте фалшификатор на паспорти, а днес сте дипломат. Как стана възможно това? Миналото Ви не беше ли пречка за кариерата Ви?
За щастие съм бивш фалшификатор на паспорти и настоящ дипломат. Това са две различни истории, които наистина на пръв поглед нямат нищо общо. През 1974 помогнах на мой братовчед и двама негови приятели да избягат от несвободата в ГДР към свободата във ФРГ. С помощта на фалшифицирани западногермански паспорти им помогнах да избягат през България в Турция. Направих нещо, което човек не бива да прави. Престъпих закона. Човек не бива да фалшифицира паспорти. Но се замислих кое е по-лошо – да помогнеш на някого да избяга от диктатура в свободния свят, като нарушиш закон, или пък да не нарушиш закон, но да носиш морална вина. Решението за мен беше ясно. Но с това приключи нарушаването на закона. Иначе още тогава си представях, че един ден бих могъл да стана дипломат. Тази история допълнително ме вдъхнови да се ориентирам към професията. Защото задължение на дипломата е да защитава свободата и мира – нещо, което опитах да направя тогава.

Маршрутът за бягство на братовчед Ви е минавал през България. Какво знаехте за страната ни тогава?
През 1973, или когато бях на 19 години, братовчед ми ме попита дали ще му помогна да избяга от ГДР във ФРГ. Бяхме млади аматьори и нямахме никаква представа как можем да организираме бягството. Наясно бяхме, че не може да стане през границата между двете германски републики. Там беше убийствено, пазеше се много добре. Нямаше как да стане и с кола. Трябваше да обмислим друг начин, който е свързан с най-малко рискове и има възможно най-много шансове да се реализира. Накрая ни хрумна, че тези трима източногермански младежи могат да минат без проблеми през България като западногермански хипита. Да, тогава това се случваше често – хипита от ФРГ да пътуват през Австрия, Югославия и България към Турция. Това щеше да е много правдоподобна история. Какво знаех за България по това време? Бях идвал един път в България през 1972, когато бях на 18 години. Пътувах на автостоп от Турция през България към Германия. Затова имах представа за маршрута и страната.

Много източногерманци са се опитвали да избягат на Запад през България. Някои от тях били ранени или убити. Защо нито Германия, нито България имат интерес да разследват тези случаи?
Наистина имаше много опити от млади и по-възрастни източногерманци да избягат през България към свободата. Днес знаем за поне 35 души, които са загубили живота си при подобни опити. Били са застреляни от граничните власти. Имало дори премии за това. Много от тях са попаднали в затвора. Затова искахме да направим нашият опит възможно най-сигурен.
Не мога много да говоря за България и опита й да изясни историята. Що се отнася до Германия, има голям интерес да се осветли и анализира миналото на двете диктатури, които преживяхме в Германия. Имамe специален орган, който се занимава с осветяването на историята на диктатурата на ГДР. Въпросът още се проучва. Документирани са случаи на бягства от ГДР през България. Има и публикации по темата. Знам и за такъв филм по телевизията. Въпросът е засегнат и в книгата.

Какво научихте от опита с бягството на братовчед Ви?
От една страна, че неща, които ти са се стрували невъзможни и не си смеел да направиш, се оказват възможни. Никога през живота си не съм си представял, че съм способен да организирам подобно бягство и че мога да фалшифицирам паспорти. Но ето, получава се, когато човек е решен и когато го прави с добра цел. Научих, че си струва да се бориш за правилните неща. Разбрах също, че е добре да имаш много конкретно разбиране за семейството, така че когато един изпадне в нужда, другият да му помогне, ако е възможно. И че си струва да се бориш за свободата.

Бихте ли повторили опита си, ако се наложи?
Това е въпрос, който често ми задават. Нека отново да повторя: беше трудна преценка кога може да се престъпи законът. Защото по принцип съм на мнение, че никой не бива да взима закона в свои ръце. Затова са държавните органи. Но моето разбиране тогава беше, че всъщност социалистическата ГДР и комунистическата България бяха нарушили реда и закона. Защото това бяха системи на неправдата, които отнемаха свободата на гражданите си. Затова аз чувствах, че е правилно да извърша малко закононарушение, за да защитя свободата. Ако днес отново съм поставен пред същия въпрос, то пак ще е въпрос на преценка. Не бих могъл да одобря в демократични държави като България или в Германия някой да реши да вземе правото в свои ръце и да фалшифицира нещо.

Споделяли сте многократно, че сте били изправен пред дилема, защото при всички случаи сте щели да се чувствате виновен – дали в правен, или в морален аспект. Разбирате ли тогава дилемата на бежанците днес? Солидарен ли сте с тях?
Това, което днес преживяваме, са опити за бягство на хора с различни мотиви. От една страна, има такива, на които просто им се струва по-хубаво, по-удобно или по-приятно да емигрират в дадена държава. От друга, имаме хора, които бягат, защото животът им е застрашен от война, например в Сирия. Това е една ситуация, при която трябва да реагираме със сърце. Трябва да застанем зад нашите хуманитарните задължения като общество. Трябва да се опитаме да предоставим помощ на солидарен принцип, за да може бремето да се разпредели. Трябва да видим и какви са причините хората да бягат и да се опитаме да се справим с тези причини. С други думи като дипломати и политици да се опитаме да разрешим конфликта в Сирия, за да може един ден тези хора да се върнат вкъщи. Ще ви дам пример с войната в бивша Югославия. Тогава Германия прие над 300 хил. бежанци. След като с общите ни усилия конфликтът там беше разрешен, голяма част от тези хора се завърнаха по домовете си. Сега трябва да насочим усилията си в тази посока.

Може ли да се сравнят бягствата от Източна Германия с тези от военни конфликти днес?
Трудно е да се сравняват различни събития в историята. Подобното е, че хората са изправени пред извънредна ситуация. Че свободите им са отнемани и че животът им е заплашен. Германия винаги е приемала бежанци. В този смисъл може да се каже, че винаги има ситуации, при които хора изпадат в нужда и към които ние имаме задължение да помогнем.

Защо година след "Wir schaffen das" изглежда, че Германия не се справя с бежанската криза?
Не бих се съгласил с това предположение. Защото не е вярно, че не сме се справили с кризата. Ние всички се озовахме в ситуация, която напълно ни изненада. Стотици хиляди хора, които изведнъж се запътиха към нас. Беше постигнато най-доброто, което беше възможно при настоящите обстоятелства. Сега се опитваме да намерим трайно решение. Винаги съществува рискът в конкретна ситуация да се направят грешки. Когато човек е изправен пред ситуация с такива чудовищни размери. Но много от негативните прогнози, направени преди година, не се реализираха. Разбира се, темата ще се обсъжда още дълго. Това е едно предизвикателство за нашето общество и нашите страни. Имаме нуждата от подкрепата на нашите граждани, за да се справим с него. Но съм убеден, че шансовете ни са големи да успеем да се справим.

Трудно ли е да си посланик на Германия в Русия в тези кризисни времена?
Това е една задача с особено големи предизвикателства. Но същевременно - и една доста интересна задача. Работата на дипломата е да се опита да се справя с трудни ситуации. Що се отнася до конкретните ми задачи, то считам, че от една страна,трябва да се придържаме към нашите основополагащи принципи, за които сме убедени, че са правилни, към нормите, които сме договорили заедно, към ценностите, които имаме, към равенството между държавите и към принципа на ненарушимостта на границите. Трябва да е ясно, че от тях не бива да се отказваме. В същото време трябва да изпратим сигнал, че искаме да продължим разговора и че искаме подобни проблеми да се решават в диалог. Трябва да използваме всички средства, за да продължим да си сътрудничим в икономиката, в науката, в културата. Тази криза е само една част от реалността на отношенията между Русия и Запада.

Къде според Вас е България в европейско-руския диалог?
Европейският съюз има 27 страни и ние трябва да действаме заедно. Хубаво е, че съумяхме да останем солидарни в нашата политика спрямо Русия, включително и с гласа на България, която застана зад това, което решихме заедно. И това имаше последици за икономическите интереси на България. В този смисъл трябва да кажа, че оценявам високо приноса на България.

Провали ли се дипломацията като средство за разрешаване на конфликтите? Време ли е за нов тип дипломация в отговор на настоящите глобални предизвикателства?
Дипломат съм от 23 години. През този период моята професия постоянно се променя. Това, което днес правя, е напълно различно от това, което съм научил преди 23 години. Въпреки че правилата, методите и процедурите си останаха същите, външните обстоятелства вече са различни и дипломацията трябва да се напасне към тях. Дипломацията често е една ужасно трудна задача. Замислете са само колко трудно се постига разбирателство между двама души, или двама съседи, и тогава се опитайте да си представите, колко трудно е да се постигне това между отделните държави с различни интереси. В този смисъл дипломацията не винаги е успешна или не винаги непосредствено успешна. Но всъщност няма по-добри алтернативи за мирно разрешаване на конфликти. Това е като с приказката на онзи човек, който иска да качи стена и казва: „Ще се опитам да я кача 10 пъти, ще се проваля 10 пъти, но може би 11-ия път ще успея”.