От посланик на омразата до адвокат на толерантността

На 14 години Кристиян Пичолини, дете от семейство на италиански имигранти, живеещо в Чикаго, е вербуван да стане член на нео-нацистка скинхедс група. Бързо се издига до нейн водач, като участва в срещи на Ку-клукс-клан, трупа оръжия, за да може да защити бялата раса от унищожение, участва в престъпления от омраза. „Прекарах осем години – от 1987, когато бях на 14 години, до 1995, когато навърших 22, като член на първата неонацистка скинхед банда в Америка“. Насилствената смърт на брат му и разпадането на брака му го карат да преосмисли участието си в неонацистката организация. Напуска движението на омразата и започва да изгражда живота си наново. Днес той е поел предизвикателството да „разкаже своята история на всеки, който би го послушал.“ Това е обещание, което Пичолини е дал на една от бившите си жертви, от която получава прошка. Той е съосновател на неправителствената организация Life after Hate, която през 2016 стартира ExitUSA – програма, която помага на хората да сe откажат от идеологиите за превъзходство на бялата раса. През 2015 Кристиян публикува мемоара си „Романтично насилие: мемоарите на един американски скинхед“. През 2016 печели наградата „Еми” за ролята си на продуцент на кампанийното видео против омразата на ExitUSA. Пичолини е често канен от радио и телевизионни програми в САЩ, за да говори срещу екстремизма.
„В момента виждаме нормализацията на расизма в страната ни. Той винаги е съществувал. Просто живееше в сянка”, подчертава Пичолини. „Името може да се променя, но идеологията за превъзходство на белите остава същата“. Според Кристиян целта на алтернативното дясно (alt-right) в САЩ e постепенно да стане норма и един от начините е промяна на визията: „Не се татуирайте, не се бръснете... Носете костюм и вратовръзка, отидете в колеж и направете идеологията част от общата култура”. По думите му „Тръмп не създаде повече расизъм, а безопасна, общоприета платформа, от която расизмът да расте и да се легитимира.”

За пътя от любовта до омразата и обратно, за трансформацията, за възхода на популизма в САЩ и Европа и опасностите, които крие това, Economy.bg разговаря с Кристиян Пичолини.

Кристиян, къде според теб омразата може най-често да пусне корени? Предразположени ли са определен тип хора, групи, общества към нея?
Омразата и престъпленията от омраза могат да засегнат всяка група, всяко общество и всеки човек, независимо на каква възраст са, ако е налице нужната среда. Хората прибягват към много отчаяни решения, когато икономическите възможности са малко. И когато някой дойде и ти обещае лесно решение, обвинявайки друг за несгодите ти, много лесно е да кажеш: „Да, мразя тези хора, защото те отнеха работата ми, нараниха семейството ми“. Но не бива да съдиш другите хора, без да знаеш истината за тях. Когато хората се чувстват аутсайдери, те обвиняват някой друг за проблемите си, вместо да погледнат навътре към себе си.

Как стана така, че ти като син на имигранти започна да се бориш срещу други имигранти?
Бях ядосан тийнейджър. Търсех идентичност, общност, към която да принадлежа. Исках да направя нещо важно. Но същевременно се чувствах много изоставен от родителите си. Не разбирах, че те просто работят здраво, за да издържат семейството ни. Когато си имигрант, трябва да работиш по-здраво. Но аз се чувствах изоставен от тях и си потърсих ново семейство. А ядът към моите родители го насочих към други имигранти.

Не си ли даваше сметка, че и те са имигранти като теб и че нямат вина?
Не, по това време не го осъзнавах, защото бях много гневен. Хората започнаха да се страхуват от мен заради нападенията, а аз погрешно възприех това за власт. Но това не беше истинска власт. Тя обаче замъгли всичко логично в главата ми. И аз просто действах много гневно. Като вид отмъщение, защото мразех себе си. И омразата към себе си я насочих към други хора, за да не чувствам болката в себе си.

Къде бяха твоите родители по това време? Не забелязаха ли промяната в теб?
В началото те не забелязаха промяната, защото аз я прикривах. Когато бях на 14 години, бях много срамежлив и неуверен. Но като част от тази организация и по-късно като неин лидер усещах власт, макар и фалшива. И когато те разбраха, се опитаха да ми помогнат. Но аз вече им бях толкова обиден, че не исках да ги слушам. Те оспорваха идеологията ми и ми казваха, че греша. Но винаги когато някой възрастен, било то родителите ми, или някой друг, се опитваше да ме разубеди, той още повече ме отблъскваше. Затова според мен е важно повече да слушаме, отколкото да говорим. Защото младите хора искат да бъдат чути, а не да бъдат наставлявани. Ако чуем какво искат да ни кажат младите хора и подкрепим мечтите им, то те ще вървят напред и няма да прибягват към отчаяни решения.

Каква е ролята на музиката в живота ти? Как успя да я използваш едновременно като средство за набиране на хора към неонацистката група и по-късно като средство за лична трансформация при напускането на същата организация?
Музиката винаги е била много важна част в живота ми. На 14-годишна възраст си падах по пънк рока, бях бунтарски настроен. Тогава попаднах на музиката на т.нар. White power („бяла сила“). Тя говореше на моя език, текстовете ме вдъхновяваха и ме караха да се чувствам смел. Музиката беше много мощно пропагандно средство. Тогава осъзнах, че тя е и мощно средство за привличане на хора. Така сформирах една от първите неонацистки скинхед банди в Америка. По време на концертите успях да привлека доста хора, които харесваха текстовете на песните. Но думите имаха последствия, защото текстовете ми обикновено подканваха към насилие.
Музиката обаче имаше силно влияние и над мен, защото ме извади от тази група. Заради различните видове музика най-накрая имах възможност да се запозная с хората, които мразех. Когато те ме заговаряха, разбрах, че чувствам същата болка и същата любов като тях. Осъзнах, че имаме повече прилики, отколкото разлики. Музиката, която преди не допусках в живота си, беше тази, която до някаква степен ме върна към човека, който всъщност бях.

Трансформацията при теб май винаги се случва, когато се чувстваш самотен и изоставен – първо като тийнейджър, когато се присъединяваш към организацията, а по-късно, когато жена ти те изоставя с децата.
Когато след осем години реших да напусна организацията, беше вече твърде късно. Загубих всичко, което беше важно за мен.

Винаги ли се променяме едва след като загубим нещо?
Може би като стигнеш дъното или като загубиш нещо, което ти е много скъпо, започваш да преосмисляш какви са приоритетите ти. Кара те да отправиш поглед навътре към себе си. След като загубих съпругата и децата си, бизнеса си, организацията, която създадох, имаше период, в който не исках да си стъпя на краката. Отнасях се с уважение към другите хора, но вътре в себе си умирах. Защото избягах от миналото си. Мислех, че мога да променя живота си, като крия през какво съм преминал. Но животът ми се подобри, когато започнах да споделям историята си с хората. Тогава получих и прошка от тях. А това беше важно за мен, защото винаги съм мислел, че съм им причинил толкова много проблеми. Да получа прошка ми помогна да разбера, че трябва да използвам това, което знам, за да помогна на други хора.

В кой момент реши, че трябва да се изправиш и да разкажеш историята си?
Не го направих аз. Помогна ми приятелка. Човек, който ме обичаше и който видя, че съм в много тежко състояние. Тя ме окуражи да променя живота си. И аз го направих. Намерих си работа, която промени живота ми. Защото технологичната компания, за която работих, ме прати да инсталирам компютри в старото ми училището, от което ме бяха гонили два пъти. Там срещнах човек, към когото съм бил много агресивен в миналото. Беше учител. Когато го видях, се уплаших. Помислих си: „Това е първото хубаво нещо в живота ми и аз ще го изгубя отново. Отново ще изпадна в депресия“. Но човекът, когото бях наранил, ме прие. Накара ме да обещая, че ще разкажа историята си на всички. Това беше преди около 20 години. И оттогава разказвам историята си.

Какъв беше урокът от това преживяване?
Той ми каза: „Вярвай в себе си. Имаш сила да промениш нещата. Ти си създал проблема и само ти можеш да го решиш“.

Поглеждайки назад към преживяното от теб, кое според теб е по-лесно – да обичаш или да мразиш? Колко дълъг е пътят между любовта и омразата и обратно?
По-лесно е да мразиш, отколкото да обичаш. Защото когато обичаш, рискуваш да загубиш нещо. Много хора се страхуват да обичат, защото не искат да изгубят нещо или защото нещо им е било отнето. За тях е по-лесно да поемат по пътя на омразата. Защото така прехвърлят болката си към някого другиго.
Много е тънка линията между любовта и омразата и обратно. Много лесно е да скочиш от едното в другото, ако не внимаваш. Защото не сме свикнали да се отнасяме към хората със съчувствие. Свикнали сме да поставяме на първо място себе си. Но би било добре да повървим за малко в обувките на другите, за да почувстваме тяхната болка. Докато не направим това, никога няма да се почувстваме цялостни. Защото ако никой не е щастлив, то и аз няма как да бъда. Всички работим в един екип по целия свят. Това, което се случва в САЩ, се отразява на случващото се в България. Това, което се случва в България, се отразява на случващото се в Чикаго. Въпреки културните различия между нас има повече прилики, отколкото разлики.

Какво стои зад възхода на популизма и екстремизма напоследък в Европа и САЩ?
Винаги казвам, че омразата е плод на невежество. Страхът е нейн баща, а изолацията – нейна майка. Мисля, че това, което се случва не само в САЩ, но и в цяла Европа, е резултат от страха от непознатото, страха от другия. През 1933 светът стана свидетел на еврейска бежанска криза, днес имаме мюсюлманска бежанска криза. И в двата случая изпитваме страх по отношение на това, което не разбираме.
Мисля, че изцяло наша е отговорността да разберем, че на първо място всички ние сме човешки същества, които имат едни и същи нужди. Имаме различен цвят на кожата, различна религия или обичаи, но това е защото сме географски разделени. Това обаче прави света красив и интересен. Но според мен възходът на крайната десница в Европа и дори в САЩ се дължи на тези страхове и изолация. Не правим опит да разберем това, което не познаваме.

Защо точно сега се случва този възход?
Защо светът е отчаян. В много части на света няма достатъчно икономически възможности, дори в САЩ, но и в България. Когато хората има възможности, могат да изхранват семействата си. Когато се чувстват в безопасност, когато животът им е щастлив, те не се обръщат към омразата и екстремизма. Когато хората се чувстват финансово стабилни, когато икономиката е стабилна и хората имат работа, тогава няма причина да мразиш някого. Защото не чувстваш, че нещо ти е отнето.

Много хора днес имат усещане за повторение на историята. Какво е твоето мнение?
Виждам много примери за повторение на историята. Ставаме все по-изолационистски и националистки настроени. Говорим и постепенно реализираме плановете за регистри и забрани за влизане на определелни групи хора. Това за мен е много плашещо. Защото се случва в Америка – страна, която е основана на имиграцията. Плашещо е, защото обичам Америка заради ценностите на приобщаване. Когато те ни бъдат отнети, то сякаш отнемат и смисъла на Америка за мен. Не искам това да се случва. Милиони американци също не искат.

Интервю: Детелина Калфова