Един ден ще можем да пътуваме до Луната за уикенда

Ричард Линехан e доказателство как с търпение и упоритост човек може да стигне и до Космоса. Буквално. Ветеринар по професия, Линехан е селектиран от НАСА през 1992 и взема участие в четири космически мисии. Днес той е част от Космически център “Джонсън” (известен още като Център за управление на полетите) в Хюстън, Тексас.
Д-р Ричард Линехан беше у нас като гост на Софийския фестивал на науката.

Защо не бива де се отказваме от мечтите си, как изглежда Земята и земните ни тревоги от Космоса, защо скоро трябва да си потърсим друга планета за живеене, ще станат ли космическите разходки общодостъпни - Economy.bg попита Д-р Ричард Линехан.

Рик, колко дълъг път извървяхте от ветеринар до астронавт на НАСА?
Не е нужно да си ветеринар, за да станеш астронавт в НАСА. Аз бях ветеринар, който кандидатства и беше приет да стане астронавт. За програмата „Космическа совалка“ (Space Shuttle) имаше два типа астронавти: военни пилоти от армията, които пилотират совалката и астронавти специалисти – учени, доктори, геолози, физици, астрономи, ветеринари. Имаш ли завършено научно образование с докторска или друга професионална степен, можеш да кандидатстваш. Аз кандидатствах като ветеринар, защото по това време Международната космическа станция тъкмо започна да се изгражда. Властите планираха да се случват повече неща там, като например да се осъществят полети с животни, с които да се правят различни експерименти. Затова беше взето решение, че им е нужен ветеринар. Оказа се, че притежавам опита, който те искаха. Справих се добре на интервютата. Уцелих точното време да кандидатствам и бях избран.

Каква беше мотивацията Ви да станете астронавт?
Всеки в САЩ искаше да стане астронавт. Всеки в Русия искаше да е космонавт след Юри Гагарин. Но аз съм от Америка и исках да съм като Джон Глен или Алън Шепърд. А Алън Шепърд живееше в съседния до нас град и за мен той беше моят герой. Когато бях на 11 или 12 години, те стъпиха на Луната. Помня как гледах нагоре и си мислех: Има хора на Луната. Искам един ден и аз да отида там. Мисълта за това не ме напусна. Но по пътя до реализацията й направих доста завои – станах ветеринар, бях в армията. Знаех обаче, че по един или друг начин ще използвам наученото и ще се опитам да кандидатствам за астронавт.

Какво е да реализираш детската си мечта?
Можех да продължа да работя като ветеринар и да се развивам във ветеринарната медицина, но реших, че ще пробвам дали мога да бъда селектиран за астронавт. Никога не съм мислил, че ще стане. Имаше над 20 хил. кандидати. Дори не вярвах, че ще стигна до интервю, но стана. И след това отидох в Тексас и си казах: „Е, стигнах до интервюто, но никога няма да ме изберат“. Но и това се случи. И изведнъж се оказа, че е време да взема решение – искам ли да продължа да бъда ветеринар, или да стана астронавт. Беше лесно решение.

Какво бихте казали на хората, които лесно се отказват от мечтите си заради страха от провал?
Трябва да начертаеш пътя си, да имаш идея накъде вървиш. Според мен има три основни групи хора: има малък процент, които нямат никаква идея какво искат да правят и може би никога няма да имат; друг малък процент, които още от малки знаят много ясно какво искат да правят; и накрая една голяма група по средата, които може би не знаят още какво точно искат да правят, но имат много талант и решителност и имат нужда от някой учител или ментор, който да им покаже какво може да се получи. Мисля, че аз бях такъв тип човек. Защото ако нямах добри учители, никога нямаше да успея в това, което правя. Затова учителите, менторите, професорите са много важни. Те са тези, които ти помагат да израснеш.
Но има и друго, което забелязвам напоследък. Струва ми се, че много млади хора днес се отказват твърде лесно. Стане ли малко по-трудно, те се отказват. Затова моето послание е: човек наистина трябва да е малко инат. Ако наистина знаеш какво искаш да правиш и какво ти е интересно, не слушай колеги, приятели, роднини, дори учители, които се опитват да те обезкуражат, казвайки ти: „Не можеш да успееш, твърде трудно е за теб, пробвай нещо друго“. През целия ми живот имаше хора, които ми казваха това: „Никога няма да отидеш в колеж, никога няма да станеш ветеринар, никога няма да станеш астронавт, дори не си прави труда да опитваш“. Затова моят съвет е: „Бъдете малко инати“! Забавно е, когато 10 години по-късно се върнеш и кажеш на същите тези хора: „Знаете ли, успях да стана ветеринар и астронавт, и не беше толкова трудно“. Ако човек учи здраво и направи опит, може да успее. Хората не бива да се отказват толкова лесно.
Има различни пътища, но не бива да оставяш други хора да решават вместо теб по кой път да поемеш. Можеш да чуеш съвета им, но трябва да се довериш на собствения си компас и да стигнеш възможно най-далеч, преди да се почувстваш некомфортно. Не позволявай на други хора да те карат да се чувстваш некомфортно относно това, което искаш да правиш.

Какво е усещането да погледнеш света от Космоса? Как изглеждат нашите земни грижи, страхове и радости от космическа перспектива?
Много добър въпрос. Никой не ме е питал досега. Когато бях в Космоса – знаете, обикаляме Земята на всеки 90 минути, и си казвам – ето, там е домът ми, там са САЩ, там е Русия, там е България, Ирландия, Южна Америка. И след като си бил в Космоса за 3-4-5 дни, две или три седмици, поглеждаш надолу и всички тези проблеми и тревоги за пари, училище, кола, кредити, всички тези неща, които те карат да се чувстваш притиснат, вече ги няма. Те са там долу и сякаш вече не съществуват повече. Светът ти се свива до малкото пространство в космическия кораб. И аз просто забравям за тези проблеми. Сякаш че те наистина не съществуват повече. Всичко това те кара да осъзнаеш, че всички проблеми на планетата, които изглеждат изключително значими, в момента, в който напуснеш планетата и се издигнеш малко и погледнеш отново надолу, виждаш, че всичко това вече го няма и няма никакво значение. Това вече не ме засяга. Не че не трябва, но вече имаш друга перспектива относно това кое е важно и кое – не.

Какво означава за нас като човешка раса способността ни да летим в Космоса?
Аз съм пристрастен. Зададоха ми подобен въпрос вчера. Защо трябва да ходим в Космоса и да харчим всички тези пари, за да го изучаваме?

Кой според Вас ще е следващият етап от това проучване? Може би космически туризъм?
Смятам, че космическият туризъм е бъдещето. Това е като първия полет на братята Райт. Преди 100 години никой не е летял на самолет. Било е твърде скъпо и не е имало самолети, а след като те са били създадени само хората с много пари са можели да си позволят да летят. Но днес вече всички летим със самолети. Смятам, че същото ще се случи и с пътуването до Космоса. Наистина вярвам, че с космическия туризъм един ден ще стане възможно хората да отидат до Луната за уикенда или на ваканция, или да живеят в купол там, или да летят в костюми на прилепи. Това ще е един тотално различен свят. Може да се случи след 100 или 1000 години, но мисля, че стане. И ще е възможно заради хора като Мъск, Безос или хора от по-далечното минало като Королев и Годард, които създадоха ракетите, които ни пратиха в Космоса. Сега поколението на Мъск и Безос дават тласък на следващата фаза. Брансън също прави подобни опити, само че със суборбитален космически полет. Има доста компании, които се опитват да изпратят хора ако не в орбита, то поне до Космоса и обратно. Смятам, че веднъж след като се постигне успех в това, хората ще разберат защо космическите проучвания са важни. В заключение мога да кажа, че ако ги нямаше тези проучвания, то тогава аз нямаше да съм тук, защото нямаше да живея в САЩ, защото това все още щеше да е непроучена земя. Да, местните племена щяха да са си там. Но в природата на хората е да изследват. Така че как можеш да кажеш – няма да проучваме нищо. Знаем че има Слънчева система там, че има други планети, но няма да се тревожим за това. Ще си стоим така и ще ни пука само за нашата планета. Но рано или късно ще трябва да напуснем планетата. Ще трябва да намерим друго място и да видим как е там. И както казаха Стивън Хокинг и Карл Сейгън: „Не можем да държим всички яйца в една кошница, на една планета“. Това може да звучи изключително старомодно и хората да се присмиват. Но ако погледнем историята, ще видим, че ако имаме късмет планетата ни ще издържи още 4-4.5 милиарда години и след това слънцето ще ни изгори. И това ще е краят за нас. Ако не сме измислили някакво решение и не сме се преместили другаде дотогава, това ще е краят за нас.

В този смисъл бихте ли участвали в мисия до Марс?
С удоволствие. Бих искал да съм първият човек на Марс. Ако имам възможност, бих искал да отида.

Имаше ли момент по време на Вашите космически разходки, когато изпитвахте страх? Как се справихте с него?
Не бих използвал думата страх, а по-скоро притеснение. Ако объркаш нещо и допуснеш грешка, може да създадеш много проблеми. Така че по време на космическата разходка всичко трябва да е изпипано добре и трябва да си много внимателен.

Ако имахте възможност да изпратите послание до малкото момче с мечта да стане космонавт, какво би било то? И ако Вашето бъдещо АЗ можеше да Ви пише в момента, какво смятате, че щеше да Ви каже?
Нека да помисля. Ако можех да изпратя послание на себе си преди години, не знам. Това е добър въпрос. Никога не съм се замислял. Не мисля, че бих променил нещо. Може би бих променил някои неща, свързани с моето образование, бих продължил да правя нещата, които правих преди да бъда приет от НАСА, като да направя PhD. Лесно е да предполагаш и да казваш – трябваше да направя това или онова, но не мисля, че има голяма полза от това. Относно моето бъдещо Аз, мисля, че бих си казал, пази здравето си възможно най-добре, защото независимо на колко си години, винаги има шанс да летиш до Космоса отново. Не си бия сам отбой. Може никога да не летя повече за НАСА, но това не означава, че не мога да летя за някой друг.