събота, 03 юни 2023   RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    2825 прочитания

    Дебютният роман на Даниела Петрова, който стана хит в САЩ, излезе на български

    „Майката на дъщеря ѝ” попада в повече от 10 класации за най-очаквани книги в САЩ и е специално препоръчан в книжния клуб на Опра
    17 октомври 2019, 14:43 a+ a- a

    В България излезе дебютният роман на Даниела Петрова - „Майката на дъщеря ѝ”. Книгата е публикувана първо на английски от едно от най-големите световни издателства - Penguin Random House, а бългагрският издател е ИК „Сиела”.

    Романът веднага се превръща в хит – попада в повече от десет класации за най-очаквани книги в САЩ и е специално препоръчан в книжния клуб на Опра Уинфри. Даниела пише отдавна – нейни кратки разкази, есета и поеми са се появявали многократно в редица престижни световни издания, сред които „Ню Йорк Таймс”, „Уошингтън Поуст” и „Мари Клер”.

    „Малко артисти могат да се похвалят с пробив от този мащаб, да не говорим за писатели, за които английският е втори език – каза писателят и главен редактор на издателство „Сиела” Захари Карабашлиев на премиерата на книгата в София. – А колко български творци могат да си представят количеството талант, работа и характер, за да пробиеш в най-голямото издателство в света?”

    Приятелство, трагедия и дълго пазени тайни преплитат неразривно съдбите на две жени в дебютния роман на Даниела Петрова. Докъде може да стигне майчината любов? И къде започва тя?

    Лана води съвсем нормален, спокоен живот. До момента, в който дългогодишният ѝ приятел внезапно и необяснимо я напуска – точно преди поредната медицинска процедура за забременяване, с която младата двойка се бори с безплодието от години. Подреденият живот на Лана е изкаран извън релси. Решена да вземе съдбата си в ръце, тя все пак преминава през процедурата. И също толкова изненадващо процедурата се оказва успешна.

    Българското издание на „Майката на дъщеря ѝ е специално редактирано от авторката за българския читател

    Нещата не спират дотам. Тогава – когато най-малко го е очаквала – Лана се сблъсква на улицата не с кого да е, а с младата жена – донор на яйцеклетка, благодарение на която бебето в корема ѝ расте. Въпреки всичките си инстинкти и притеснения, Лана не може да устои на чара на младата Катя и това е началото на едно неочаквано приятелство.

    Катя е свободен дух, студентка, дошла от България да следва в Америка. Макар и пълна противоположност на прагматичната Лана, момичето бързо се превръща в част от живота ѝ. Катя не би могла да знае, че Лана носи нейното бебе в корема си – донорството е винаги анонимно в крайна сметка. И Лана няма намерение да ѝ каже. Все още. Въпреки това близостта между двете жени процъфтява.

    Но изведнъж – точно толкова внезапно, колкото се е появила – Катя изчезва. И Лана може би е последният човек, който я е видял. Лана се заравя в миналото на Катя, решена да разбере какво се е случило с жената, на която дължи толкова много. Но коя всъщност е Катя? Каква е силата, придърпала я в живота на Лана? Кой е виновен за изчезването ѝ?

    И дали младото момиче наистина не е знаело, че говори с майката на дъщеря си?

    Публикуваме откъс от книгата, без редакторска намеса:

    КАТЯ

    ТОГАВА

    Джош изглеждаше добре. Сякаш се беше постарал да се спретне. Чудех се дали няма среща. Беше облечен с черна те­ниска, сиво яке и черни дънки. Изглеждаше много по-шик, от­колкото с панталон и риза, и аз му го казах. Той не се изчерви, но беше очевидно, че го бях смутила. 

    – Благодаря – отвърна и се изправи на крака, за да вземе писалката и бележника от бюрото си. – Как се чувстваш днес?

    Свих рамене. Валеше дъжд и капките барабаняха по перва­за на прозореца. Беше едва началото на октомври, но времето вече беше студено и мрачно. Кабинетът на Джош беше на ос­мия етаж и гледаше към кампуса. От мястото, където седях, се виждаше зеленият меден покрив на „Хамилтън Хол“, както и част от купола на библиотеката „Лоу“.

    – Отново започнах да тичам – изрекох най-накрая. – В гимназията бях в отбора по бягане в пресечена местност. – Наблюдавах Джош, докато си водеше записки в бележника. Или поне така предполагах. Откъде да знам дали просто не си драскаше. – Харесва ми да съм изтощена, задъхана, замаяна. Тогава главата ми успява да се изпразни. Чувството е супер.

    Джош кимаше в отговор. Не един или два пъти, а постоян­но, като онези кукли върху контролните табла на колите, които клатят глави. 

    – Изглежда, обичаш да тичаш.

    В началото Джош ме подлудяваше, когато казваше нещо, което беше очевидно. Но вече се срещахме от няколко седмици – достатъчно дълго, за да осъзная, че го прави, за да ме накара да продължа да говоря. Той вземаше това, което казвах, и го превръщаше в добре формулирано и завързано с панделка кратко изречение, а после ми го връщаше обратно.

    – Тичането ми помага да спя по-добре – отвърнах. – Или поне през някои от нощите.

    – Имаш проблем със съня?

    Погледнах мокрите си обувки; сивият велур на върховете им беше станал почти черен. Избягвах да говоря на тази тема, но когато се усетих, беше твърде късно. Бях отворила Кутията на Пандора. 

    – Когато съм заета с нещо, се чувствам по-добре – отвърнах. – Лекциите и останалите ми занимания запълват времето ми през деня. Но през нощта няма къде да избягам. Кошмарите ме намират навсякъде.

    Джош се размърда на стола си и се наведе към мен. 

    – Разкажи ми за кошмарите си.

    – Паметта е странно нещо – изрекох. – Не можеш да я излъ­жеш, като просто си смениш адреса.

    – Сънуваш нещо, което се е случило, преди да пристигнеш тук, така ли?

    Погледнах нагоре към петното с формата на профил на римлянин. То вече ми беше толкова познато, че го чувствах като близък приятел, с когото се срещах веднъж седмично. „Трябва да му дам някакво име“, помислих си, преди да се обърна от­ново към Джош. Той се взираше в мен, очаквайки отговора ми. Но аз не бях готова да говоря за кошмарите си. 

    – Имаш ли регистрация в Тиндър? – попитах го.

    Джош вдигна едната си вежда; в мимиката му се съдържа­ше изненада и упрек.

    Нямах право да му задавам лични въпроси. Всъщност как­вито и да било въпроси. Не можех дори да го попитам какво би трябвало да направя, когато съм объркана. Неговата задача беше да ми помогне да намеря отговора сама, а не да взема решения вместо мен. Беше ми го казал още в началото, когато започнах да се срещам с него. Обясни ми, че не е наставник, а консултант по въпросите на психичното здраве. Когато му казах, че да бъдеш консултант означава да даваш съвети, той ми отговори, че дава съвети, свързани с емоциите, а не с дей­ствията на хората.

    – Имах предвид дали знаеш какво представлява Тиндър – изрекох. – Или да ти обясня?

    Той се усмихна и поклати глава, подобно на баща, който е недоволен от палавата си, но умна дъщеря. 

    – Няма нужда.

    Потиснах усмивката си, която щеше да означава „хванах те“. Не че се съмнявах, че има регистрация в Тиндър. Нима беше различен от останалите мъже?

    – Нямам нищо против Тиндър – отбелязах. – Предпочитам го пред свалките на пиянските партита в кампуса. Но трябва да бъдеш дебелокож. Мъжете понякога се държат като задници в интернет. Не дай боже, да ги отблъснеш. Онази вечер Кортни – едно от момичетата в общежитието – беше обляна в сълзи за­ради обидите на някакъв кретен. Никой не иска да бъде отблъснат, но смисълът на Тиндър е в това, че ако не ти стиска, не трябва да се регистрираш в него. Мъжът полудял, след като Кортни му показала ясно, че не се интересува от него. „Дебела крава – написал ѝ той. – Изобщо не те харесвам, но смятах, че дебелана като теб ще бъде лесна за чукане.“ Представяш ли си?

    Джош ме гледаше с присвити очи, сякаш не беше впечат­лен от думите ми. Знаех какво си мислеше: „Какво общо има Тиндър с нещата, за които разговаряме, по дяволите?“. Аз също го изгледах с присвити очи. Какво от това, че шикалка­вех? Нищо не му пречеше да ми се скара.

    – Когато искам да правя секс, отивам в някой бар – изрекох и разказах на Джош за готиния мъж, с когото се бях запознала преди няколко вечери. Не споменах за фалшивата лична кар­та и Джош не ме попита. Това им е хубавото на психиатрите. Нямат право да ти казват какво да правиш, но нямат право и да те съдят. И тъй като Джош ме дразнеше този път, и аз не знам защо, му разказах как беше преминала нощта. Описах му под­робно колко страхотно изглеждаше този мъж. Сиво-сини очи. Права тъмнокестенява коса, сресана на една страна. Разкопчана риза. Без бяла тениска под ризата. Така и не бях наясно защо повечето американци носеха тениски под ризите си. 

    – Толкова е отблъскващо. Обичам да разкопчавам ризата на мъжа, докато го целувам по врата и устните ми се спускат надолу след всяко следващо копче, минавайки през гърдите и корема му и стигайки до ципа на панталона му. – Замълчах, за да може картината да стигне до съзнанието на Джош, преди да добавя: – Не бих могла да го направя, ако мъжът е с тениска под ризата, нали?

    Горкият Джош. Той извърна поглед, но не успя да скрие смущението си. Представяше си как го правя с него. Такава беше идеята.

    Прокарах език по горната си устна и продължих да му раз­казвам за онази нощ.

    Бях наясно, че мъжът ще бъде страхотен в леглото от уве­рения начин, по който беше положил дланите си върху бедрата си, докато се накланяше напред и говореше с мен. Силни, опит­ни ръце. Харесвах по-възрастни мъже. Момчетата в кампуса бяха същински дечковци. А момичетата трябваше да се напият, за да могат да правят секс. Какъв е смисълът, ако няма да пом­ниш нищо на следващия ден? Ето защо избягвах партитата в кампуса и кварталните барове. Излизах сама. Не виждах каква е ползата от шумните женски компании. Да се правиш, че си изкарваш супер, въпреки че почти не чуваш за какво си говорят приятелките ти, защото се оглеждаш с надеждата, че някой мъж ще се приближи до теб и ще те заприказва.

    Не, това не беше за мен. Аз влизах, сядах на бара и си на­белязвах някой от пичовете. Едно питие, максимум две, а после двамата отивахме в дома му. Без игрички, без превземки и най-важното – без обвързване.

    Джош се взираше в мен с наклонена глава. 

    – Не се ли притесняваш от факта, че отиваш в къщата на мъж, когото не познаваш? – попита ме той. – Имам предвид… 

    – О, знам какво имаш предвид. Аз съм момиче. Тази трево­га е загнездена в костите ми. Но имам по-големи страхове от този. – Видях, че Джош отвори уста, за да ме попита за тях, и изрекох: – Не е нужно да се тревожиш за мен. Нося в чантата си лютив спрей за всеки случай. – Той се намръщи – явно не беше убеден, че мога да се справя с подобни ситуации, но аз не му обърнах внимание. – Мъжете са толкова смешни – продължих. – Забавляват ме физиономиите, които правят, когато им кажа, че би било страхотно, ако искат да се изчукаме отново, но по­вече не бих си губила времето с вечери.

    Джош се размърда на стола си. 

    – Според теб излизането на вечеря е загуба на време? 

    – Мога да вечерям с приятели. Или докато уча. Какъв смисъл има да се преструваме? Нека да действаме направо.

    – Не обичаш ли да прекарваш времето си със…

    – Не, за бога! Не вярвам в тази глупост – романтиката. Любовта е оправдание за необходимостта ти да правиш секс.

    Джош се изхили. 

    – Как така?

    Свих рамене. 

    – Ами, сексуалното желание се смята за нещо твърде вул­гарно. Особено що се отнася до жената. Но ако си влюбен, е, тогава можеш спокойно…

    – Имах предвид как така не вярваш в романтиката? – прекъсна ме Джош.

    – Това е все едно да ме попиташ как така не вярвам в някоя болест. Не, благодаря. Не искам сърцето ми да бъде разбито. 

    – Според теб да се влюбиш означава сърцето ти да бъде разбито?

    – Не съществува „и заживели щастливо“, съдейки по това, което съм виждала. А ти – как мислиш?

    Джош надраска нещо в бележника и вдигна очи към мен. 

    – Продължавай. 

    Мразех тази дума. Понякога просто нямаше какво повече да му разкажа по въпроса. Заявих му го, но той ме погледна с вдигнати нагоре вежди, което означаваше: „Случаят е друг, а и аз не съм толкова глупав, така че най-добре да ми обясниш какво имаш предвид“.

    Усмихнах се. Харесвах мъже, които не ми позволяваха да се будалкам с тях. Джош получи допълнителни точки, защото не се предаваше лесно. И защото се държеше закачливо.

    Нагоре
    Отпечатай
     
    * Въведеният имейл се използва само за целите на абонамента, имате възможност да прекратите абонамента по всяко време.

    преди 15 часа
    Близо 1000 са вече работещите в Центъра за споделени услуги на KBC във Варна
    Част от служителите са се завърнали от чужбина, за да работят във Варна
    преди 16 часа
    Работните места в САЩ продължават да се увеличават
    Пазарът на труда в страната показва силна устойчивост
    преди 16 часа
    Япония с предупреждение към OpenAI
    Органът за защита на поверителността в страната предупреди компанията да не събира данни без разрешението на потребителите
    преди 17 часа
    САЩ глоби Amazon $30 млн. за нарушаване на поверителността
    Служители на Amazon Ring и стотици изпълнители са имали пълен достъп до личните видеоклипове на клиентите, включително деца, години наред
    преди 22 часа
    Американският Сенат прие Закона за ограничаване на дълга
    Предстои президентът Байдън да подпише документа, за да влезе в сила