Какво е кариерното консултиране, за кого е подходящо, защо е необходимо, какво представляват образователните микрокредити, разказва Румяна Шаламанова, председател на Сдружение „Знам и мога“ и вицепрезидент на IVETA
Румяна Шаламанова е председател на Сдружение „Знам и мога“ – България и главен изпълнителен директор на „Знам и мога“ ООД. През 2022 г. е избрана за вицепрезидент на IVETA (Intennational Vocational Education and Training Association). Тя има повече от 30 години опит като учител и обучител във формалното и неформално образование. Румяна има две магистърски степени – по инженерна химия и по педагогика и психология. Тя е сертифициран обучител по меки умения, дебат и форум театър. Има богат опит в разработването, управлението и изпълнението на национални и международни проекти в областта на образованието и обучението, правата на човека и гражданството. Като част от тези проекти тя е участвала в разработването на образователни методики, обучителни модули и учебни програми с оглед развитието на меки, социални, преносими, работни и граждански умения и компетентности. Румяна има значителен опит в разработването, организирането, координирането и провеждането на образователни семинари и събития. Редовно участва в множество образователни събития, обучения и семинари на национално и международно ниво.
Economy.bg се срещна с Румяна Шаламанова, за да ни разкаже повече за кариерното ориентиране – какво представлява, как протича, за кого е подходящо, защо е необходимо. С нея говорихме и за въвеждането на образователните микрокредити, бъдещето на професионалното образование и мястото на родителите в образованието у нас.
Какво представлява кариерното ориентиране?
Всъщност целта му е много проста – да подкрепи свободния избор, но той да е обоснован и обмислен. Което ще рече да си избереш такъв професионален път, който да отговаря на твоите способности, на твоите таланти, на твоите ценности, не на последно място, на това какво се търси на пазара на труда. И всъщност донякъде и на твоите амбиции – на твоите амбиции, не на амбициите на хората около теб, което се случва в повечето случаи. И тук, за да обясня какво означава това, винаги давам един пример със себе си. Аз може да искам да стана балерина, но така като ме гледаш, дали ще ми се получи? Това е нещото, което липсва. Не е проблем, децата още от малки казват: „Искам да стана такъв“, „Искам да стана онакъв“. Това е ОК. Но родителите са тези и съответно обществото като цяло и образователната система, които трябва да канализират това искане. И за мен една от основните отговорности на родителите, на обществото и на образователната система е да подготви младите хора за пазара на труда. Това не се случва.
Защо е важно да го има кариерното ориентиране?
Защото всеки трябва да си е на мястото. За да се развива една икономика и каквото и да е, всеки трябва да си е на мястото. А за съжаление, много малко хора са си на местата. Аз дълго време се интересувах от кариерно консултиране. Започнах да се занимавам и да се интересувам по чисто, да кажем, лични, егоистични причини. Аз съм инженер-химик. Тогава обстоятелствата не ми позволиха да се реализирам като такъв. Нямам представа какъв [инженер-химик] щях да бъда и дали щях да съм си на мястото. По стечение на обстоятелствата и донякъде по принуда трябваше да се преквалифицирам като учител, защото по това време се търсеха учители, особено с чужд език, които да преподават съответен предмет на чужд език.
И аз се възползвах и записах една англо-американска програма, която открих случайно, и завърших педагогика и психология по тази програма. И започнах временно да работя в една гимназия. Като си мислех, че това ще е детето, докато тръгне на детска градина. И така после стана, докато тръгне на училище, има няма 17 години. Проблемът беше, че взе да ми харесва, и то много. Никога не съм си представяла, че ще бъда учител. Просто това беше извън сферата ми на всякакви интереси.
Много ми хареса да предоставям знанията и уменията, които имам, на хора, които искат (имат желания да се научат). Аз не съм такъв човек, примерно, нещо да знам или да мога и да кажа: „Не, не, това само аз искам да си го знам и да си го мога“. Образователната система доста се промени и, по стечение на обстоятелствата, реших да напусна формалното образование. Но дотолкова се влюбих в образованието, че си казах: „Не, не, не. Тук е моето място!“ и останах в неформалното образование и вече трийсет и три – четири години съм в тази сфера. Тежко е, трудно е, има много предизвикателства, има много проблеми, но на мен ми харесва.
Няма нито един ден, който да ми се повтаря, и няма нито една дейност, която да кажа: „Ох, ще се чувствам зле, ако я направя“, нито един ден не съм си казала: „Трябва да отида на работа“. Просто знам, че отивам да свърша нещо, което ми харесва. Т.е. аз сега съм си на мястото. Нямам представа дали щях да си бъда на мястото, ако се бях реализирала съобразно първоначалното си образование. Затова е много важно наистина да разбереш къде си. Ако ходиш на работа с досада, ако ходиш просто защото трябва да отидеш на работа, нищо не се получава. Това е европейски проблем и съм сигурна, че и световен проблем.
А от статистиките, които Евростат публикува, не знам защо не се вземат мерки, базирани на тези статистики. Да, може би някои си мислят, че не са толкова достоверни, но да си зададеш въпрос, е достатъчно понякога. Там се казва например, че над 30% от лошата производителност на труда се дължи на нежеланието да си вършиш работата добре. А то е следствие от това, че не си си на мястото. Причината младите хора да не си търсят постоянна работа и да работят „на парче“ , е, защото са направили грешен избор още когато са започвали образованието, или впоследствие са се преориентирали към нещо по-доходоносно.
И друг интересен момент е, че всеки четвърти работодател ясно декларира, че има сериозен проблем с кадрите, и то с уменията на кадрите. Идват кадри с един наръч документи от всякакви образователни институции, които не могат да свършат елементарни задачи на работното място. Тоест никакви умения. И третият факт, който е шокиращ за мен поне, е следният – през декември 2022 Евростат посочи 6% обща безработица в Европейския съюз, което е една добра цифра, не е нещо страшно. Но никой не обърна внимание, че младежката безработица е 15,5%. И никой не си зададе въпроса защо. Тоест хем има тотално търсене на пазара за качествена работна ръка, хем се казва: „Ами той е безработен. Няма работа“. Не, работа има, няма работници.
Колко ранно е ранното кариерно ориентиране? На каква възраст най-рано може да започне?
То е процес, със сигурност е процес и не е еднократен акт. Не трябва да е еднократен акт. От наблюденията и от обмяната на практики с партньори в Европейския съюз мога да кажа, че детската градина е добро начало. Имаме доста добри примери на точно този процес. И един от тези добри примери е кариерното ориентиране и изобщо програмата за професионално ориентиране във Великобритания, която вече не е член на Евросъюза, но това не пречи да ползваме нейните добри практики. Там наистина от детската градина се започва. Тя е национална програма, не се работи на парче. Това е абсолютно задължително. Естествено, на възраст 3-, 4- или 5-годишна програмата е съвсем различна от тази на възраст 13-, 14- или 15. Но тя е процес.
И когато вече детето завърши основното си образование, то наистина има добра представа какво се търси на пазара, какво трябва да направи, за да постигне желанието си да стане такъв или някакъв друг? Да продължи ли да учи? Има ли наистина способности за това, или няма? И всичко става без някакви драми в семейството, че видиш ли той няма да отиде да учи в университет. Не знам защо в България е задължително. Или пък няма да стане какъвто е бил баща му, дядо му, така наречените наследствени професии, които в България, за съжаление, са пагубни. Скандинавските държави също имат много добри системи за кариерно ориентиране. Там започват също от детската градина, въпреки че там тяхното училище е от тригодишна възраст. Също са с много добри традиции Северноевропейските държави. Има какво да се вземе.
Съществува ли практика на кариерно ориентиране в българската образователна система?
Да, съществува на документи. Има една програма, от 2016 г., ако не се лъжа, близо 200 страници – огромен документ „Програма за кариерно консултиране в училищата“. Всяко училище е задължено да има в стратегията си на развитие такава програма и то я има, защото това се изисква и трябва да се осъществява. На хартия се осъществява много успешно и Министерството на образованието инвестира изключително много в създаване на кариерни центрове във всеки един областен град. Те се създадоха, обучиха се кариерни консултанти по същата тази „Програма за интелигентен растеж“. Пораснахме, обучихме си консултантите. Предполагам, те наистина са добре обучени, защото една от организациите, които ги обучи лично, познавам хората, работещи там и мога да гарантирам, че са си свършили работата.
И не съм сигурна дали изобщо някой знаеше за съществуването на тези центрове на областно ниво. Това, което правиха кариерните консултанти, работещи в тези така наречени центрове, е да посещават, мисля, че беше два пъти на учебен срок определени училища и в рамките на 40 минути в часа на класа да разкажат нещо за професиите, за някакви професии. И с това се приключваше тяхната дейност. Да, може би ако някой амбициозен родител или някой, който е искал по-задълбочена информация, би посетил такъв център, но не знам кой знаеше за съществуването им, освен на едно образователно министерско ниво. И другото – това не е кариерно консултиране. Това е просто информиране. Кариерното консултиране е процес.
Можете ли да опишете как протича този процес? Той има ли край?
Няма край. Кариерното консултиране е необходимо, когато си избираш продължаващо образование. Тоест: „Чакай да видя аз хубаво, искам да стана компютърен инженер или програмист, щото е много модерно“, както навремето беше модерно да си адвокат, икономист и така нататък, „Аз искам, ама имам ли някакви качества за това?“. Необходимо е, когато искаш да разбереш коя кариера е добра за твоето бъдещо развитие. Няма какво да се лъжем, че има професии, които ще изчезнат.
Просто това го налага времето. И защо трябва да отида да инвестирам в себе си четири години да уча нещо, което след 4 години може да не съществува? Нека да отида да се консултирам с професионалист, какви са тенденциите на пазара? Това изобщо приложимо ли е в страната, в която живея? Добре е да се направи дори чисто от любопитна гледна точка. Да видиш някъде пресичат ли се твоите знания, твоите умения, твоите ценности и твоите амбиции. Има ли някаква сфера, където те се събират, и това твоята сфера ли е? И естествено, ако искаш информация да развиваш собствен бизнес, да се занимаваш с предприемачество – имаш ли заложби за това, или не? Информираност.
На родителите?
Да, но и не само. Родителите трябва да осъзнаят важността на това, защото няма как дете в детската градина самó да поиска да се информира за бъдеща кариера. Това трябва да стане чрез информация, но не селектирана от родителите информация. Това, което правят родителите, в много случаи е точно тази селектирана според техните виждания информираност и ние сме имали много случаи, в които детето е с невероятни артистични умения. Просто то е очеизбождащо. Не, то ще учи компютри, защото това е бъдещето. Да хубаво, то ще учи компютри, защото няма друг избор, притиснато от родителите. И като ги изучи какво? Тоест на родителите трябва да се обясни, че академичните постижения не са всичко. Много са важни личностните постижения и хармонията със себе си. Да се чувстваш щастлив. Ти може да се чувстваш щастлив и да продаваш цветя. Ако това те прави щастлив, ако ти си в хармония със себе си, защо да не го правиш?
Например, защото с това не можеш да си изхранваш семейството.
Ако си най-добрият продавач на цветя, можеш. А ще бъдеш най-добрият, ако ти си си на мястото. Когато си на място, ти имаш потребност да се развиваш, да дадеш най-доброто, да търсиш най-доброто, а не просто да стоиш някъде, да си гледаш часовника от 8 до 17 и да си хванеш багажа и да си тръгнеш и да кажеш: „Ох, и този ден мина“.
Къде и как човек може да направи кариерно ориентиране у нас?
Сигурна съм, че не са малко организациите, които го предлагат. Естествено, всеки знае къде да търси информация, но изобилието на информация е нож с две остриета, особено за човек, който не е професионалист. Няма как да се ориентираш, ако си непрофесионалист, в то не е море, то е океан, световен океан от информация. Затова консултирането трябва да се извърши от сертифициран кариерен консултант. Освен това трябва да се види и дали е просто еднократен разговор от порядъка на 30, 40, 50 минути или наистина една серия от посещения с работа вкъщи, със съответния теоретичен баланс, теоретична подкрепа, т. е. дали има някакви тестове, които ти определят възможностите, способностите, талантите. Обикновено това са психометрични тестове. Дали след това ти се дава някаква работа за вкъщи, тоест да седнеш и да помислиш – ти хубаво отговори на тези въпроси, хайде сега се концентрирай върху определени неща.
Седни вкъщи, помисли това, помисли за друго. Ела след това на втора, трета, четвърта консултация да ги изговорим нещата. И след това е много важно да получиш така наречената професиограма. Тоест наистина една оценка какви са ти възможностите, какво си успял да развиеш до този момент, какви дадености имаш, които можеш да развиеш, и съответно какво ми се иска да развия, но за момента нямам тези дадености. И естествено, накрая с препоръки кои са сферите, в които би могъл да се реализираш въз основа на това, което в момента показваш. Но да кажем, от дадените препоръки ще има неща, върху които да работиш. Тоест при твое желание можеш да развиеш тези твои умения. Вече и сферите могат да се променят, но това е само ако ти положиш усилия.
Каква е ролята Ви в IVETA?
IVETA е най-голямата международна асоциация за професионално образование и обучение и от януари тази година съм вицепрезидент на тази асоциация. Отговарям за Източна Европа и Централна Азия като подрайон. И всъщност това, което съм си поставила за цел, е да развия микрокредитите и микрокредитирането. Това е една наистина много нова сфера на европейско ниво дори, но е бъдещето на професионалното образование и обучение.
Какво представляват микрокредитите в образованието?
Те са образование. Само че не е толкова продължително като време. Много концентрирано и много конкретно.Все още се дискутира на европейско ниво и основният противник са университетите. Когато ги въведат официално, никой няма да учи четири, пет или шест години за нещо, което след това няма да съществува. И затова основните противници на въпросните микроудостоверения са точно университетите, защото ще си загубят студентите и трябва съответно да съкратят и преподавателите и така нататък. Но всъщност това наистина е бъдещето. Ние реализираме в момента един много голям европейски проект за микрокредитиране, микроудостоверения и наистина това е, което работодателите ще търсят все повече. Например ти си мой служител, но аз искам да се научиш да работиш с 3D принтер. Само това, защото имам за теб специални задачи или просто в кариерното ти развитие съм предвидила това. Пращам те някъде за 25 – 30 часа да те научат това. Връщаш се с документа.
И с умението обаче?
И с уменията, да. Това е другият проблем. Кой ще ги издава и каква стойност ще имат тези микроудостоверения. Те ще влизат в CV-то и когато примерно кандидатстваш някъде за работа, работодателят казва: „Тя има това удостоверение да работи с 3D принтер, другото въобще не ме интересува. На мен ми трябва точно такъв човек“. И съответно те наемат. Това е. Това е бъдещето на професионалното образование в Европа и в света. Нямаме време за губене в друго образование. Ще бъдем натиснати да ги въведем. В момента, в който се постигне вече окончателно съгласие. Засега съгласието е между минимум 25 – 30 часа да е един образователен микрокредит.
Говорим за съгласие на европейско ниво?
Да. Просто така е според новата стратегия New Skills For New Jobs на Еврокомисията и European Skills Agenda, които ги приеха вече като официални документи, трябва до края на годината да се въведат. Така че нямаме друг избор.
От какво има нужда българското образование?
От сериозни хора професионалисти. Учителите, за съжаление, в момента отнасят всички негативи на образователната политика. Те не правят политиката, те са изпълнителите и винаги изпълнителят е виновен. А никой не се замисля кой е спуснал това да бъде изпълнено. Има нужда от ограничаване на правата на родителите.
Аз наистина съм излязла от образователната формална сфера, но като обучителна институция ние работим с много училища не само в София, но и в страната, като им провеждаме различни обучения. Тоест малко или много аз съм все още в тази формална образователна система, макар и непряко, като учител. И наистина, понякога съм изумена от търпението на учителите. 90%, минимум 90%, от родителите са с претенции, че знаят много повече от самите учители, информирани са за всичко и са убедени, че те трябва да налагат правилата в училище и го постигат.
Защото в днешно време те имат много повече права, отколкото учителите. И това е законодателно допустимо. Което не е редно. Не може родителят да идва и да каже: „Няма така да го обучаваш, по друг начин ще го обучаваш“. „Ами той защо трябва да учи това, като на него не му е интересно? За какво му е да учи първия закон на Нютон? Къде ще му трябва? Няма да го учи“, „Няма да го изпитвате на дъската, защото той е много стеснителен. Ще го изпитвате в коридора, защото там не се срамува от неговите съученици“. И това с императивен тон.
Какви ли не случаи. Учителите и съответно ръководството са безсилни. По закон учениците от първи до четвърти клас не могат да повтарят. Няма значение дали то може да напише един ченгел, или не може да напише и половин. То трябва да стигне 5. клас. И то стига пети клас и в пети клас какво да го правят? Като той дори не може да срича, но е трябвало да завърши. По закон „Трябва да има допълнителна работа с детето“. Той в основната работа не се е справил. Как разчитате на допълнителното?
Естествено, има и много колеги, които не са си на местата. В това спор няма. Но при условие че някой друг ми диктува правилата, и да искам да съм си на мястото, ще гледам колкото се може по-бързо да си тръгна от това място. Т.е. нещата са навързани. Ако не се работи наистина с трите стълба на образованието: учители, родители, ученици по един и същи начин с едни и същи правила, няма да има никакви постижения. Абсолютно никакви. И тези, които наистина са талантливи, наистина имат желание да се развиват чисто академично, биват претопявани от останалите.
Наистина тези три стълба трябва да са равнопоставени. И родителите, и учителите много ясно да разберат, най-вече родителите, че само и единствено с подкрепата на учителя могат да постигнат развитие на детето. В противен случай няма как. Ти не можеш вкъщи да му казваш: „Абе коя е тая, че ще ти пише двойка?“ или „Каква е тази, дето те изгони от час?“. И да искаш детето да има уважение, не може да има.
Това за всички родители ли важи?
Има родители, които са искрено загрижени за децата си и тази грижа се състои в това не да им правят живота по-лек и да се опитват да ги извиняват от задълженията им, а напротив – ясно да показват на децата, че пътят е образование. И всякакви такива стратегии за включване, изключване и други подобни – единствената стратегия за включване е образованието.
