петък, 29 март 2024   RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    4302 прочитания

    Една доза Бах, моля

    Как проект на една българска пианистка и нейни колеги за виртуални концерти за пациенти с Covid-19 в болници в САЩ стана световна сензация - Анна Петрова пред Economy.bg
    21 май 2020, 14:00 a+ a- a

    „Предполагам, че това е един от най-трудните периоди в живота ти. Но има човек до теб. Не си сам!“ Това е основното послание, което се опитват да предадат музиканти от цял свят заедно с българката Анна Петрова на пациенти с коронавирус в тежко състояние, настанени в интензивното отделение на Нюйоркската презвитерианска болница. Те организират телефонни концерти от дома си за болните, поставени в изолация. Болниците по програмата за дистанционните концерти постоянно се увеличават, като в момента вече са 12. „Музиката е по-маловажното нещо в случая. По-важното при концертите е човешкият контакт. Това, че те усещат, че има някой до тях. Че някой им говори от другата страна на телефона“, разказа пианистката Анна Петрова пред Economy.bg
    За проекта първи разказа в специален репортаж New York Times. CNN и други световни медии също представиха инициативата.
    Как се ражда идеята за проекта, как протичат телефонните концерти, как помагат те на тежко болните пациенти, какъв е интересът към проекта – тези и други въпроси отправихме към Анна Петрова.

    Анна Петрова е родена в Пловдив, възпитаник е на Националното училище за музикално и танцово изкуство „Добрин Петков“. През 2005 е приета с пълна стипендия в престижния Manhattan School of Musiс в Ню Йорк. Защитава докторска степен по пиано. В момента освен концертиращ артист Анна е преподавател по пиано в университета в Луивил, Кентъки. Има многобройни международни отличия и е считана за един от най-изявените музикални таланти, миналата година тя изнесе своя първи концерт в престижната концертна зала Карнеги Хол.

    Как се ражда идеята за телефонните концерти за болни от Covid-19?

    Анна, откъде тръгна идеята за виртуалните концерти за болниците?
    Идеята за концертите се е зародила в един телефонен разговор между Андрю Дженс и неговата приятелка д-р Рейчъл Истърууд. Андрю и Моли Кар са кодиректори на неправителствената организация и проект „Музиката ни лекува“. Аз съм приятелка и на двамата и по този начин съм свързана с организацията. Всъщност една вечер Андрю се обажда на Рейчъл, която е бивша кларинетистка и е завършила в Manhattan School of Music, където ние всички сме учили, но сега е лекар в интензивното отделение в Нюйоркската презвитерианска болница. Той се обажда една вечер и й казва: „Може ли да ти изсвиря едно парче, над което работя сега. Искам да го чуеш?“. Изсвирил една сюита на Бах. Тя му казва: „Знаеш ли, това би било много хубаво за моите пациенти. Защо не се опитаме да направим това за пациентите ми, така че да им свириш по телефона?“ И за Андрю това едва ли не е съдбовен знак. Защото в момента музикантите като нас нямат концерти, те са отменени за месеци напред. Повечето нямат друга работа, издържат се само от концертите и са в много трудна финансова ситуация. Той решава, че това може да е новата посока, в която може да тръгне неговата НПО. Така се заражда идеята за тези концерти. Това става преди месец и половина. Оттогава вече сме изпълнили над 50 концерта в Нюйоркската презвитерианска болница. Отделно има над 12 болници, които участват в програмата. Това е много приятен и вълнуващ момент за всички нас. Не очаквахме такъв огромен интерес от болници, а също и от музиканти от целия свят.

    Концерт на живо от....хола

    На запис или на живо са концертите? Как протичат точно те?
    Концертите се осъществяват по телефона. Измислили сме система - когато лекарят намери пациент, който би искал такъв концерт по телефона, той се обажда на музиканта, който е „назначен“ на работа този ден. Оставя телефона в стаята или до леглото на пациента и излиза. Музикантите могат да разговарят или не с пациентите, но в никакъв случай не можем да ги видим заради конфиденциалността им. Нямаме право на никакъв визуален контакт с тях. Понякога свирим по 15 минути, понякога по час и половина. Зависи от това колко пациентът иска и има нужда да чуе. Понякога се налага да затворим телефона, защото се случва нещо спешно. Така че концертите варират на дължина.

    Какво музикантите свирят на пациентите?

    Класическа музика ли свирите предимно на тези концерти?
    Изпълняваме парчетата и музиката, която сме подготвили. Понякога имаме настроение за различни песни. Или пък пациентите казват: „Искам да ми изсвирите нещо, което да ме успокои, да ме релаксира“. Ние сме класически музиканти и разбира се, аз се чувствам най-спокойно и най-свободно в нея. Това предимно е музиката, която се изпълнява. Имаме и някои джаз музиканти, които се включиха към програмата и те изпълняват джаз стандарти или по-популярна музика. Знам, че са свирили например Бийтълс. Също някои популярни протестантски химни, известни дори на хората, които не са религиозни. И така от моя хол в Луивил, Кентъки, най-често изпълняваме музиката на Бах, на Шопен, на Брамс, на Шуберт, на Шуман, Менделсон. Класическа музика, такава, каквато по принцип бихме изпълнили на сцената на "Карнеги хол".

    Как пациентите приемат идеята за виртуалните концерти?

    Как реагират пациентите?
    Понякога успяваме да чуем от лекарите какви са реакциите на пациентите след тези концерти. Те са много доволни и щастливи, че нещо такова се случва в тяхната болница. И това ни радва страшно много. Лекарите също ни пишат колко са благодарни за това, че им предлагаме подобно нещо.
    За нас като музиканти е много интересно да видим как същата музика, която много често се счита за елитарно изкуство, е приета от хора, които никога не са слушали такава музика или които никога не са мислили, че такава музика би им харесала. Те я приемат с отворени обятия. Нямат абсолютно никакъв проблем с това да слушат Бах, Шопен, Шуман. За тях е еднакво интересно и еднакво приятно, както музиката на някоя популярна група или изпълнител. Музиката има силата да свърже два свята, които са разделени и нямат нищо общо. Благодарение на този и други проекти, в които съм работила, ми стана ясно, че не е клише, че музиката е език без думи, който може да се разбере от човешката емоционалност, от душата, от сърцето. Може да се усети.

    За какъв тип пациенти са концертите и как се включват болниците?

    За какъв тип пациенти са предназначени основно концертите ви?
    Започнахме с пациенти с коронавирус, защото те са най-изолираните и най-самотните в момента в болниците. Те нямат право на никакви посетители. Самите лекари не могат да останат при тях по-дълго от 10 мин. или за минималното време, нужно им да извършат съответните процедури. Така че тези хора са много самотни. Някои нямат смартфони, чрез които да се чуват със семействата си. Затова по-важното при концертите е човешкият контакт. Това, че те усещат, че има някой до тях. Че някой им говори от другата страна на телефона.
    Вече започнахме да разширяваме публиката за тези концерти, така че тя да включва не само Covid-19 пациенти, а всеки, който е изолиран по някаква причина в болницата.

    Как подбирате болниците или те се свързват с вас?
    Концертите и програмата започнаха съвсем невинно с идеята на Рейчъл и на Андрю. По някаква случайност репортери от вестник New York Times са били в Презвитерианската болница и чуват за концертите там. Написаха статия за тях и за неправителствената организация на Моли и Андрю. Интервюираха и други музиканти като мен, които са се включвали в програмата и са свирили за пациенти. Откакто излезе тази статия, над 12 болници се свързаха с нас с желанието да се включат в програмата. И лекарите и пациентите изявяват огромен интерес.
    Това се превърна в основната дейност на неправителствената организация и проект „Музиката ни лекува“, основана от Моли преди 7 години. Тя съществува, за да предлага концерти на институции, за които достъпът до каквото и да е било изкуство е труден. Това са институции като хосписи, болници, затвори, изнасяни са концерти за бездомни хора. Моли и аз започнахме един проект, който се казва „Новите гласове“. Проектът е за подпомагане на бежанците по света, като той също се включи към неправителствената организация. Така че те имат голям опит в представянето на концерти за институции като болници и бежански лагери. За тях тази програма с виртуалните концерти за болници беше нещо съвсем естествено.

    Как музиката "лекува"?

    Музиката е споделяне. Каква емоция искахте да предадете на пациентите и възможно ли е това споделяне да се случи виртуално?
    Аз завърших Manhattan School of Music с докторска степен през 2016 и оттогава преподавам в различни университети в САЩ, като в момента съм преподавателка тук, в университета в Луивил, където съм професор по пиано. Моли преподава в „Джулиард“, Андрю е професионален челист. Всички, които сме част от музикалния екип на тази организация, сме изявени солисти и камерни музиканти.
    Въпреки че всички сме такива професионални музиканти, музиката сякаш беше като на втори план. За нас важното беше, че можем да се свържем с тези хора. Че можем да им предадем по някакъв начин това, което ние правим най-добре – да свирим класическа музика. Но музиката беше по-маловажното нещо от това, че по някакъв начин им предоставяме човешки контакт. Това са непознати хора, както и ние сме непознати за тях. Но имаше нещо много чисто и човешко в това да се свържеш с някого и да му кажеш: „Много съжалявам. Не знам какво изпитваш. Предполагам, че това е един от най-трудните периоди в живота ти. Но има друг човек до теб. Не си сам!“. Хората, които чухме от другата страна на телефона, машините и пищящите устройства около тях, говорят за абсолютен хаос и ужас. И един такъв човешки контакт е най-малкото, което можем да направим ние от нашия хол.
    Да, това споделяне може да се случи виртуално. Разбира се, не е идеалният стандарт за класическа музика, но това не беше най-важното нещо в тази инициатива. Въпреки че сега имаме световноизвестни музиканти като Йо-Йо Ма и като Емануел Акс, които се включват в програмата и които също са готови да свирят по телефона и да пожертват малко от качеството на звука и на пресъздаване на музиката.
    Имали сме и такива въпроси: „Защо не им сложите едно радио там или един записан албум? Защо трябва да им свирите на живо?“. Най-важното е, че някой по някакъв начин е с тях, дори и само чрез звук. Също защото на нас не ни коства нищо като музиканти, които в момента нямат какво да правят. Макар че не всеки музикант е длъжен да го прави и да чувства това дърпане отвътре в душата да даде нещо на някой друг. Просто това е начинът, по който ние решихме да използваме карантината.

    Музика(нти) под карантина

    Как Вие лично се справяте с тази безпрецедентна криза? Кога очаквате отново да можете да се върнете на сцената?
    Мисля, че съм голяма късметлийка, защото не съм сама. Както казах вече, в момента живея с Моли Кар, която ми е приятелка, част от дуото ми и професионална партньорка, и с нейния съпруг Одед Хадар, който свири на чело. Те дойдоха от Ню Йорк при мен, за да бъдат на по-спокойно място, с по-малко население и с повече болници. Мисля, че ние сме едни от много малкото музиканти, които могат да прекарат изолацията и карантината заедно и да свирят музика. Така че за мен лично карантината минава доста лесно и приятно.
    Разбира се, притеснявам се за родителите и роднините си в България, за всичките си приятели по света – имам много приятели в Испания, които бяха доста засегнати от вируса. Не знам кога ще мога да си дойда в България, заради изолацията и притесненията да не заразя близките си. Надявам се през зимата да мога да се върна.
    Кога ще се възстановят концертите ни, това е най-големият въпрос. Изобщо нямам идея. Не знам дали бъдещето на музиката като цяло няма да бъде променено след тази криза. Хората ще бъдат много мнителни, ще се притесняват да са в близък контакт с някой друг. Ще се научим на нещо ново, чрез което да можем да представяме концерти на световна аудитория. Сега, когато сме правили концерти по Facebook Live, знам, че има хора, които ни гледат от България, от Израел, Испания, от различни точки на света. Надявам се, че няма да е единственото ни бъдеще като музиканти. Това би било много тъжно, защото имаме нужда от живия контакт с публиката, да знаем как тя реагира на това, което правим в момента. От това ние се храним, това ни зарежда, докато свирим. Дава ни различен тип енергия и концентрация.
    Не мога да кажа, че свиренето онлайн е по-лесно, защото вече сме го правили много пъти и винаги се притесняваме. Даже е по-трудно, защото нямаш този директен контакт с публиката и не знаеш дали им харесва. Едва като спреш излъчването на края, можеш да видиш във Facebook всички коментари, които хората са написали, докато си свирил. Така че има позитиви и негативи в тази ситуация. Но много се надявам да можем да се върнем към нормалния начин на представяне на концерти в залата.

    От Пловдив до световните сцени

    Колко дълъг път извървяхте от Пловдив до световните сцени?
    Пътят от Пловдив до световните сцени – да, разбира се, че е дълъг. От малка свиря и съм участвала в много различни конкурси за деца. Моята преподавателка Светлана Косева в музикалното училище в Пловдив много упорито ме подготвяше за такива конкурси. Така че от малка съм усетила какво е да свириш на различни сцени. Като се върна назад и си помисля, че от 18-годишна съм отишла от Пловдив в Ню Йорк, страшно много се учудвам на себе си. Шокът беше невероятен. Може би понеже бях малка и по-неопитна, тези неща се приемат по-лесно. Но съм щастлива и доволна, че го направих. Благодарна съм на всички роднини и приятели, Косева, и всички други, които ми помогнаха да стигна дотам. Защото в Ню Йорк се изградих като човек, който е по-отворен към различни идеи, култури и хора. Сега, като живея в Луивил, където животът е много по-спокоен и приятен, от време на време ми липсва Ню Йорк и лудницата на града.

    Какви бяха най-големите предизвикателства по този път? Какво научихте от тях?
    Най-трудното нещо според мен за всеки човек е да израсне и да спечели психологическата си и артистична независимост. Така че да можеш да бъдеш собствения си учител, собствения си критик и собствения си фен. Не мога да кажа, че съм го постигнала все още. Предизвикателства винаги ще има, винаги ще се научаваме на нещо ново. Важно е да се освободиш от духовете на миналото и да започнеш да мислиш самостоятелно. Виждам го и в моите ученици сега. Мисля, че това е най-трудното в този преходен период от 18- до около 30-годишна възраст. Когато изведнъж животът те удря, виждаш се като 30-годишен и казваш: „Повече от четвърт век съм живяла, би трябвало да съм независима и самостоятелна в мисленето си и решенията си“.



    Интервю: Детелина Калфова

     

    Нагоре
    Отпечатай
     
    * Въведеният имейл се използва само за целите на абонамента, имате възможност да прекратите абонамента по всяко време.

    преди 9 часа
    ТИЗ започва паневропейски интермодален проект с италианската Gruppo UniRetiCon
    Целта е у нас да бъдат създадени различни интермодални платформи
    преди 10 часа
    Авиационният сектор у нас е достигнал на 92% нивото си от преди COVID пандемията
    85% от самолетите на българските авиокомпании са работили на пазари извън България
    преди 11 часа
    Български хляб достига до 10 европейски държави с Lidl
    Пловдивският производител „Хебър” инвестира близо 15 млн. евро в 2 нови производствени линии
    преди 12 часа
    Над 10% ръст на пътуванията на българи в чужбина през февруари
    Увеличават се и посещенията на чужденци у нас, показват данните на НСИ
    преди 14 часа
    Предлагат индустриалните паркове само за един вид производства
    С промените в закона ще бъде създаден нов тип специализиран парк