Заплатите в Китай вече са по-високи от тези в България

Сравнително късите географски разстояния, работата в една или няколко близки часови зони, сходният манталитет и начин на мислене, както и хармонизираното законодателствоса само част от факторите, които правят държавите членки на Европейския съюз от Централна и Югоизточна Европа (ЦЮИЕ) традиционно атрактивна дестинация за т. нар. ниършоринг. След настъпването на кризата с коронавируса европейските компании се фокусират все повече върху концепцията за т. нар. ришоринг, която в основата си означава повече регионализация за сметка на по-ограничена глобализация. На практика обаче връщането на процеси, производства и услуги в страните на произход би било невъзможно или поне финансово неефективно по редица причини, поради което в плановете за преструктуриране на компаниите в Западна Европа на преден план отново излизат добре познатите и географски близки ниършоринг дестинации в района на ЦЮИЕ.

На картата на Европа все още има локации и държави с ненапълно реализиран капацитет за по-значително участие във веригите на доставки и във веригите на стойността на европейските производители. Сред тях е и България, която повече от едно десетилетие привлича внимание с равнищата си на данъчно облагане (10% плосък корпоративен данък, 10% плосък подоходен данък, 5% данък върху дивидентите), с фиксирания си обменен курс към еврото и сериозната крачка към въвеждане на общата европейска валута след приемането на страната във Валутно-курсовия механизъм II (преддверието на еврозоната) в средата на 2020. Но кои са другите предимства на страната, с които тя може да се заяви като една от възможните дестинации за локализиране на производства и услуги?

По данни на Световната банка за 2019 износът на стоки и услуги от България възлиза на почти 64% от брутния вътрешен продукт, с което страната се нарежда сред държавите от Централна и Югоизточна Европа, чиито икономики имат по-слаба степен на интернационализация. В общия случай за разглежданите осем държави делът на износа възлиза на средно 68,4% от БВП, като при Румъния и Полша той е съответно 40,4% и 55,8%, което се обуславя и от големината на техните вътрешни пазари.

Докато през 2000 България и Хърватия имат сравнима степен на интернационализация, през 2019  България сериозно изпреварва адриатическата държава и показва характеристики на устойчива експортна ориентираност. Сравнението с икономики, които имат доказан експортен капацитет и значителна степен на обвързаност с европейската (и в частност германската) икономика като Чехия, Унгария и Словакия, предполага наличието на нереализиран потенциал пред България като дестинация за изнасяне на производства и услуги, насочени към пазарите в Западна Европа. Предпоставка за такъв тип релокация представлява и нарастващият дял на високотехнологичния износ като процент от износа на промишлени стоки – от 7,8% при средно 12% за осемте държави от Централна и Югоизточна Европа през 2011 до 10,3% при средна стойност 11,9% за ЦЮИЕ през 2018.

Макар да имат сравнително малки вътрешни пазари, България и повечето държави от Централна и Югоизточна Европа имат едно безспорно предимство пред своите конкуренти – по-ниските разходи за работна сила спрямо тези в Западна Европа. Така например по данни на Евростат разходите за труд в промишлеността в Германия са 3 пъти по-високи от тези в Чехия и Словакия, около 4 пъти в сравнение с тези в Хърватия, Унгария и Полша, 6 пъти спрямо Румъния и почти 8 пъти спрямо България. Нещо повече, рзходите за труд в някои страни в ЦЮИЕ през последните годиина са сравними с тези в Китай. По равнище годишни разходи за труд в промишлеността, България предлага по-конкурентни условия от Китай или с други думи по този показател разходите на работодателите за възнаграждения в Китай са по-високи от тези в България. Те са сравними освен това и с равнището на възнагражденията в Румъния. Това е така, защото разходите за труд в Китай се увеличават над 5 пъти за периода от 2004 до 2018 г., докато темпът на нарастване в ЦЮИЕ за същия период е много по-скромен: между 1,6 и 2,6 пъти за страните от т. нар. Вишеградска четворка и над 3 пъти за България и Румъния, отбеляза Георгиев.

Ниските разходи за труд обаче са за сметка на все още сравнително ниска производителност на труда. По данни на Евростат за 2019 производителността на труда в България е два пъти по ниска от средната за Европейския съюз. По този показател страната се представя и под средното ниво за страните членки на ЕС от ЦЮИЕ, въпреки че е подобрила представянето си с малко над 10 пункта за периода от присъединяването си към ЕС през 2007 до края на 2019.

Сравнително ниските нива на производителността на труда в страната предполагат наличието на потенциал за по-голяма автоматизация и дигитализация на производствените процеси, посочи Георгиев. Една от предпоставките за това е сравнително високият брой на студентите като процент от цялото население, с което България изпреварва свои преки конкуренти като Румъния и Унгария. Друга предпоставка е делът на учените и инженерите като процент от активното население, който поставя страната в една група с Румъния и Унгария.

По-високите нива на автоматизацията и дигитализация могат да подобрят качествените и количествените измерения на пазара на труда, като последните са породени от ограничения брой трудови ресурси, както в България, така и другите държави от ЦЮИЕ, особено в сравнение с азиатските им конкуренти. В тази връзка, потенциал представляват и живеещите извън страната български граждани, чийто дял възлиза на една пета от населението на страната. Честа практика е чуждестранни фирми с многочислен персонал в страната да търсят служители сред българските общности в чужбина, които в последствие биват назначавани в техните дъщерни подразделения в България, допълни Георгиев.

Според Георгиев е погрешно е да се смята, че предстои бърза релокация на производства и услуги. По-вероятно е това да бъде процес, който ще се реализира в рамките на няколко години.

По думите му по-вероятно е бъдещият ниършоринг към България да не бъде в следствие от изнасяне на съществуващи производства поради вече направени многомилионни инвестиции и наличието на обучен персонал в азиатските подразделения, а в резултат от охлаждане на ентусиазма за нови инвестиции в Азия, до голяма степен воден от търсенето на по-висока степен на диверсификация и каклулирането на рисковете от нови ограничения от разнообразен характер.

Освен това релокация на производства и услуги не следва да се разглежда и оценява само спрямо обема на привлечените чуждестранни инвестиции в експортно ориентирани сектори, а чрез по-активното включване на местни фирми в международните вериги на стойността посредством договори за производство и извършване на услуги, които компаниите-майки възлагат на външни изпълнители чрез т. нар. модели за участие в трансгранични икономически дейности, без придобиване на дял.

За държава като България е реалистично да се очаква по-активно включване в международните вериги на доставки и вериги на стойността не толкова с големи обеми промишлена продукция, а по-скоро с нишови производства, които в най-голяма степен отчитат спецификите на местната икономика, коментира Георгиев.