„Последният влак за Лондон“ или колко е важно да помагаме на другите, особено в тежки времена

В началото на 2021 в България излезе романът „Последният влак за Лондон“ от Мег Уейт Клейтън. Базирана на действителни събития, книгата пресъздава малко известната днес операция „Киндертранспорт“, донесла спасение на десет хиляди деца от окупираната от Хитлер Европа.

През 1936 г. присъствието на нацистите във Виена е просто досадна подробност в ежедневието на петнайсетгодишния Щефан Нойман, син на заможно еврейско семейство. Най-добрата му приятелка е гениалната Жофие-Хелене, християнка, чиято майка издава прогресивен антинацистки вестник, а баща ѝ, също журналист, умира при съмнителни обстоятелства. Животът на двамата тийнейджъри обаче постепенно се усложнява, когато отнемат правата и имуществото на всички евреи, а майката на Жофие е арестувана от Гестапо. 

В сгъстяващия се мрак обаче проблясва и лъч надежда. Трюс Вайсмюлер, съпруга на банкер от Амстердам, започва да прекарва нелегално еврейски деца през границата с Нидерландия. За тази мисия се изискват желязна воля и невероятна находчивост. Положението се усложнява още повече, когато Хитлер анексира Австрия и държава след държава затварят границите си за бедстващите евреи. Но именно в тези мрачни времена проличава силата на характера и една крехка жена се осмелява да се противопостави на самия Айхман, мъжа, намерил решение за „еврейския проблем“ в газовите камери. Той се съгласява да се пусне влак от Виена за Лондон, в който 600 деца да намерят убежище, но при едно условие – всичко това да стане в рамките на седмица. Организирането на подобно начинание в такъв кратък срок е мисия невъзможна, но Айхман е срещнал достоен противник. Трюс Вайсмюлер успява да направи  немислимото – да качи на влака 600 еврейски деца и така да ги спаси от сигурна смърт. 

Мег Уейт Клейтън е автор на седем романа, превърнали се в бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, сред които се подрежда и най-скорошната ѝ книга „Красиви изгнаници“ (Beautiful Exiles). Сред по-ранните ѝ произведения са отличената с Наградата „Лангъм“ „Надпревара към Париж“ (The Race for Paris); финалистът за Наградата „Белуедър“ за обществено ангажирана художествена литература (PEN/Bellwether) „Езикът на светлината“ (The Language of Light) и др. Дипломирана в правния колеж на Мичиганския университет, Мег пише и за „Сан Франсиско Кроникъл“, „Лос Анджелис Таймс“, „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“, „Форбс“ и общественото радио, най-често по въпросите за предизвикателствата, с които се сблъскват жените в съвременния свят.

Ето какво споделя Мег за „Последният влак за Лондон“:

Как научихте за операция „Киндертранспорт“ и защо решихте да напишете книга за нея?
Понякога описват „Последният влак за Лондон“ като историята на Трюс, но за мен книгата не започна с Трюс. За мен започна преди десетилетие, когато моят син, по онова време весел и приказлив тийнейджър, се прибра необичайно мълчалив. Връщаше се от местния детски театър, където бе интервюирал момиче, разделено от семейството й на деветгодишна възраст.

Преди това изобщо не бях чувала за „Киндертранспорт“ – този опит да бъдат спасени 10 000 деца от нацистите. Затова започнах да търся информация за операцията, исках да помогна на младия си син да разбере онова, което изучаваше.

Ник участваше в проект на групичка гимназисти, които трябваше да напишат и изиграят пиеса за „Киндертранспорт“. Но докато правеха проучвания по темата, директорът им почина от рак на стомаха. Учениците се пръснаха по различни колежи, както става с учениците, и така и не написаха пиесата. 

Но аз вече бях обсебена от тази история. Опитвах се да си представя дали, като родител, бих могла да поверя децата си на непознати и да позволя да бъдат отведени в друга страна, страна с различен език и обичаи, без хора, които да ги обичат. Опитвах се да си представя как са се чувствали онези деца, след като са оставили всичко познато и обичано зад себе си.

Не си въобразявах обаче, че имам правото да разкажа тази история, понеже не съм еврейка. Реших, че трябва да я разкажа едва когато научих за почти забравената Трюс Вайсмюлер – тя също не беше еврейка – и за нещата, които бе сторила, за да спаси онези деца.  

Какво послание искате да оставите на вашите читатели с „Последният влак за Лондон“?
Истинската история е действително вдъхновяваща и извисяваща. Рисковете, които поемат онези хора, за да отведат децата на безопасно място – те често залагат живота си на карта заради едни непознати... имаме нужда от повече такива примери в днешния свят. Надявам се читателите да бъдат развълнувани като мен от тогавашните събития, както и че историята ще ги накара да почувстват колко е важно да помагаме на другите, особено в тежки времена, когато е най-трудно да го правим.

Има ли персонаж от книгата, на когото особено симпатизирате или когото може би харесвате малко повече от другите?
Аз определено се идентифицирам с Щефан и Жофие-Хелене, а Валтер завладя сърцето ми от момента, в който се появи в историята, влачейки зайчето Питър със себе си. Майчинските чувства на Кете и Рухеле приличат доста на моите собствени. Но жената, на която най-много се възхищавам, е Трюс. Ще ми се да бъда смела и себеотрицателна като нея и да помагам също толкова на другите хора.

Каква според вас е причината за нарастващия интерес към книгите за Втората световна война, художествени или не?
Виждам Втората световна война като момент от времето, който разкрива едновременно най-лошото и най-доброто от човешката природа. Не съм експерт по въпроса, но мисля, че сегашният апетит към четива за тази война се дължи отчасти на желанието за вдъхновение и отчасти на факта, че най-после излизат наяве и се разказват истории за подвизите на жени – забележителни истории като тази на Трюс Вайсмюлер. Мисля, че сега жените четат главно за да се вдъхновяват и да търсят примери как да променят света. Тези истории правят точно това.

Запозната ли сте с факта, че по време на Втората световна война България е била единствената държава, която е спасила своите евреи? Въпреки че е била съюзник на Германия, нито един български евреин не е бил изпратен в концлагер. Бихте ли написали книга за това?
Да! Обичната ми снаха Надя Кирков Уейт е от България, тя ми каза същото и предложи да пиша за него. За написването на книга често пъти е нужен достъп до писмени източници на информация, но тя би могла да ми ги преведе. Така че започнах да правя проучвания по темата и научих нещичко за българската съпротива, както и че еврейското население в България е оцеляло в по-голяма степен, отколкото където и да било в Райха. 

Тъкмо приключих роман, действието в който се развива във Франция по същото време, ще излезе в САЩ през есента. И сега чета повече, проучвам за какво би могла да бъде следващата ми книга. Едно от нещата, които обичам в писането, е изследването на други места, култури и истории.

Какво знаете за България?
Понеже Надя е от България, навярно знам за вашата страна повече от повечето американци. Знам, че българите са изключително умни и щедри – или поне снаха ми и синовете й са такива. Благодарение на нея съм вкусила в буквалния смисъл България – с вкусни десерти! – и използвам козметика с розово масло на „Българска роза“ – Карлово. Назнайвам нещо за вашата история и за социалната ви структура и продължавам да уча още за тях. И понеже майката на Надя и най-малкият й син все още живеят там, знам нещичко и за здравната ви система. 

А от собствените ми проучвания знам, че България е дала на света кирилицата. Надявах се да посетя страната ви заедно с Надя, когато „Последният влак за Лондон“ излезе от печат, но уви – ковид. Искам да видя черноморските плажове, катедралата „Св. Александър Невски“, Розовата долина и понеже обичам водопади – Боянския водопад. Знам, че езерата ви са красиви и че има много пещери за изследване. Но онова, което най-много бих искала да направя, е нещото, което обичам да правя навсякъде, където ходя, а именно – да се потопя сред хората и културата на страната, която посещавам, като обикалям навсякъде, опитвам всичко и разговарям с всеки, с когото мога.

Какви книги обичате да четете, когато ви е трудно или радостно?
Препрочитам определени книги, но съм винаги гладна за нови преживявания, затова обикновено чета нови неща. Има една книга обаче, която препрочитам сравнително често, и тя е „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли. Това е американска класика, в която, също като в „Последният влак за Лондон“, става дума за хора, които постъпват правилно и помагат на другите с цената на големи саможертви. Обичам и „Мидълмарч“ на Джордж Елиът, в която се разказва за много неща, но любимата ми история в нея е тази на Доротия Брук – жена, която иска да промени света. 

Бихте ли споделили един-два любими цитата, които ви служат като девиз в живота?
Държа на уебсайта си цитат от „Мечо Пух“ на А. А. Милн, защото приятелството е много важно за мен и затова, предполагам, централно място в „Последният влак за Лондон“ заема именно приятелството между Щефан и Жофие-Хелене:

– Ще бъдем приятели завинаги, нали Пух? – попита Прасчо.

– Дори по-дълго – отговори Пух.

Опитвам се да живея според следния цитат на Елинор Рузвелт, необикновената съпруга на нашия президент по време на Втората световна война:

Бъдещето принадлежи на онези, които вярват в красотата на мечтите си.

И се стремя да се придържам към този на Ели Визел от речта му по приемането на Нобеловата награда за мир, който е включен като епиграф в „Последният влак за Лондон“:

Спомням си: случи се вчера или преди цяла вечност... И сега същото онова момче се обръща към мен: „Кажи ми – говори ми то – какво направи с моите години, какво направи с живота си?... Дори един-единствен човек, притежаващ достатъчно почтеност и смелост, е способен да промени света.