петък, 29 март 2024   RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    5955 прочитания

    Българинът, уцелил мишена на 1,5 км: Най-важно е да имаш смелостта да опиташ

    За плановете си да обучава деца с детска церебрална парализа и каляването на човешката воля, разказва Крум Хаджипетков
    04 октомври 2018, 13:35 a+ a- a

    Крум Хаджипетков е един от участниците в провело се в Германия състезание между военни от страни членки на НАТО. След края на официалната част той уцелва мишена с размери 50 см на 1 м от разстояние 1.5 км. Изстрелът е признат за рекорд на състезанието, но освен с дистанция впечатлява останалите участници и със своята трудност. Българинът реализира този изстрел с една ръка, малко след като е изминал 21-километрово трасе с травма в дясното коляно за по-малко от 3 часа, носейки 25 килограма на гърба си.  Каква е рецептата на този човек за справяне с предизвикателства; как според него се калява най-добре психика и защо иска да преподава стрелба на деца с детска церебрална парализа? Вижте какво сподели пред Economy.bg:

    Г-н Хаджипетков, как се запалихте по стрелбата?
    Не знам на колко години съм стрелял за първи път, защото съм бил невръстно дете.  Но си спомням, че когато бях на 7 години, обичах да стрелям по капачки. Самоук стрелец съм, никой не ме е учил как да стрелям.

    Какви качества изисква стрелбата на дълги разстояния?
    Изисква най-вече  силна психика, смелост, интелект, находчивост, изобретателност. Изискват се и много физически данни. Човек донякъде може да контролира пулса си, но трябва генетично да ти е заложено да имаш слаб пулс. Моят пулс е под 50 удара в минута в спокойно състояние. Това е важно, защото колкото по-дълги са паузите между сърдечните ритми, толкова по-добре е за точността на изстрела. 

    Какви фактори трябва да се вземат под внимание при стрелба на голяма дистанция?
    Може да се стреля на различна дистанция. Тя варира от 50-100 метра до над километър. За всяка една дистанция трябва да се вземат под внимание особеностите на самото оръжие, самото разстояние. Колкото по-голяма е дистанцията, толкова повече фактори влияят на изстрела – метеорологични условия, балистични условия, прецизност на изработката на самото оръжие. Например при изстрел на 500 метра, въртенето на Земята не се отчита като фактор. На 800 също. Но при изстрел на 1,5 км, ако не взема въртенето под внимание, има много голяма вероятност да пропусна.

    Кои са най-добрите Ви постижения при стрелба?
    При стрелба в свободното ми време съм побирал три куршума в площта на монета от 10 ст. Изстрелът беше от 250 метра. На половин километър уцелих топче за тенис на маса. Уцелвал съм портокал от 800 метра. В рамките на неофициално съревнование между снайперисти от различни държави членки на НАТО, уцелих мишена с размер 50 см на 1 м на дистанция от 1.5 км.

    Това постижение рекорд ли е?
    Това е личен рекорд и най-добро постижение в рамките на неофициалното съревнование, провело се след официалното състезание между отборите на съюзническите държави. Бих искал да подчертая, че това не е световен рекорд, нито изстрел, донесъл първо място на нашия отбор. Но този изстрел бе признат като постижение и от победителя в официалното състезание, представител на шведския отбор. Никой друг не уцели мишена на такова голямо разстояние. Не съм наричал изстрела си уникален. Това не са мои думи. Никога не съм тръбял, че съм направил рекорд. Просто споделих какво са ми казали американските колеги. Това за мен е просто един изстрел, един от многото. Щастлив съм, че успях да го реализирам. Радвам се, че успях да зарадвам моите братя и сестри от българския народ, но аз лично не се гордея. Изстрелът бе изключително труден, поради странични обстоятелства.

    Бихте ли ни разказали малко повече за обстоятелствата, при които реализирахте този изстрел?
    Беше 6-ият ден от официалното състезание. Нашият отбор трябваше да премине разстояние от официално 20 км. Колегите измериха трасето с GPS и то се оказа дълго 21 км. Всеки от нас носеше раница с пясък, тежка 25 килограма. Времето, в което трябва да се измине дистанцията, е 3 часа. Имаше условие, че съотборниците трябва да се движат заедно. След това трябва да се стреля, а впоследствие набързо да се организираме и за неофициалното съревнование.  Тежкото беше, че от първия ден при едно друго предизвикателство паднах от няколко метра и ударих коляното си. То се поду. Получих много сериозна травма. Буквално рискувах живота си да завърша това предизвикателство. Трябваше да правя други неща, между които да бягам. Нямаше как да стабилизирам дишането си и изпаднах в хипервентилация, зави ми се свят, пулсът ми се ускори смъртоносно, буквално изпаднах в прединфарктно състояние. Моят наблюдател също имаше множество травми, които затрудняваха тичането му, така че ние изостанахме.

    Защо не сте се отказали още на първото предизвикателство през първия ден при такава сериозна травма?
    Ако се бях отказал, щяхме да отпаднем от предизвикателството и директно да изгубим състезанието. Щях да посрамя Българската армия и да предам колегата си, с когото бях в отбор.

    Този начин на мислене свидетелства за изключително силен екипен дух. По какъв начин се възпитава този екипен дух в армията?
    Армията насърчава този екипен дух с тренировки и учения. Но и българските войници поначало се стараем да дадем всичко от себе си и всички имат борбен дух. Всеки според способностите и възможностите си се стреми, особено на такива международни състезания и обучения, да представи нашата армия по възможно най-добрия начин. Ние лично сме мотивирани да се справим.

    Успяхте ли двамата с другия представител на българския отбор да финиширате 21-километровия крос?
    На една от базите с вода питахме дали мога да продължа сам, но ни отговориха, че регламентът на състезанието изисква да сме двама. Опитахме се да бягаме, колкото можем по-бързо. За съжаление, наблюдателят получи още една травма на крака и не беше възможно да продължи. Въпреки че знаех, че вече нямаме шанс в състезанието, аз продължих да бягам с единствената цел да покажа духа на българския войник. Да покажа на другите колеги от НАТО, че българският войник не се предава. Успях да настигна и изпреваря част от отборите въпреки жегата, въпреки че нося 25 килограма. Но бягането е по асфалт и после по чакъл, различно е от това човек да бяга по трева и пръст. Лявото ми стъпало се травмира до такава степен, че се наложи да прехвърля по-голямата тежест на тялото си върху десния крак. Тичах, накуцвайки. Много бързо се обади обаче травмата на коляното на десния ми крак. Впоследствие и дясното ми ходило се травмира. В някакъв момент, както тичах, нещо в левия ми крак се спука. Усещането беше все едно съм настъпил торбичка с течност, която изтече вътре в кубинката. Не знаех дали е кръв, или нещо друго. Болката стана адски силна.

    Как успяхте да завършите състезанието?
    Благодарение на психиката си. Тичах и си мислех разни неща. Знаех, че трябва да тичам, докато не падна на земята и не мога да продължа повече или да завърша състезанието. Това бяха възможностите пред мен. В крайна сметка успях да финиширам. Успях да завърша бягането в адски мъки за 2 часа 58 минути и някакви секунди. На границата. На финала, се оказа, че всъщност имам право да завърша състезанието сам, но този факт ще се отрази на класирането като значително по-малко точки. Но важното е, че организаторите зачетоха това предизвикателство като успешно за българския отбор.

    Имаше ли екипи, които не успяха да завършат състезанието?
    Да, много екипи не успяха. Състезанието предполага преминаването на различни предизвикателства, като за всяко успешно преминато предизвикателство съответният екип получава точки. Впоследствие на база на общия сбор точки се определя финалното класиране. На предизвикателството с бягането и реализирането на изстрел след това се представих по-добре от петите, третите, вторите и първите в общото класиране.

    Какво стана по време на неофициалното съревнование?
    След края на официалното състезание при въпросното съревнование, избрах пушка, която ми позволява да направя максимално далекобоен изстрел. Исках да стрелям на 1800 м. Имаше такава мишена, но оръжията там не позволяваха стрелба на тази дистанция. Нямаха подходящи таблици, подходяща екипировка, за да реализирам такъв изстрел. Затова се хванах за най-далечната мишена, която беше възможно да поразя и тя беше на километър и половина. Подбрах човека, с когото да го направя. Трябваше ми опитен наблюдател. В случая оръжието ми беше финландско, а наблюдателят – финландец. Заради самото бягане, за да олекоти оръжието си, той беше свалил двуногата си, беше изпразнил и пясъчната торбичка. Двуногата е стойка, която служи като основа за пушките. Тя придава голяма устойчивост и стабилност на снайпера. Някои снайпери и пушки имат и на приклада нещо подобно. Които нямат, използват пясъчна торбичка. Тя се поставя под приклада, за да стабилизира самата пушка да не мърда. В моя случай тези две неща липсваха. Като имаме предвид, че неговата оптика увеличаваше 12 пъти. Това за изстрел на 1.5 км е много малко. Мишената се виждаше като една малка точка. Аз подбрах пушката, патроните, калибъра, техниката, с която да изчисля изстрела. Но проблемът при такава голяма дистанция е стабилността на оръжието. Снайперистът трябва да умее да го стабилизира. Реално сложих пушката върху раницата, което е нестабилна основа. Снайперът се напасва спрямо анатомията на всеки стрелец. Той има регулируем приклад. Аз стрелях с чуждо оръжие, пригодено за друг човек с различна анатомия.  Така че пушката ми беше неудобна. Отделно не познавах спусъковия механизъм на оръжието. А това е изключително важно. Не знаех точно кога спусъкът отделя и се възпроизвежда изстрел. Тази пушка я виждах за първи път. Но още по-трудното е, че се наложи да направя изстрела с една ръка.

    Защо с една ръка?
    Понеже пушката седи много ниско в земята, за да стабилизирам все пак оръжието, нямаше какво да подложа и затова сложих лявата си ръка под приклада. Лявата ръка е изключително важна за стабилизиране на снайперовото оръжие. Снайперистът хваща приклада с лявата ръка. Слага го на определено място на рамото си. Стабилизира го да не мърда наляво и дясно. Има определен натиск, който трябва да упражни – нито прекалено много, нито прекалено слабо. Ако натисна прекалено много, ще започна да треперя заради натиска в мускулите. Ако отпусна, когато ритне и гръмне, ще се отклони от самия откат. Така че лявата ръка е изключително важна за стабилността на оръжието, а в случая аз не можех да я използвам. Моето оръжие беше изключително нестабилно. Дясната ръка служи само и единствено да произведе прецизен изстрел. В случая колкото по-малък е натискът на дясната ръка върху спусъка и оръжието, толкова по-добре, защото трептенията, които са в него, са минимални и това спомага за точността на оръжието. В случая аз използвах само дясна ръка. Този изстрел беше изключително труден за изпълнение. 

    Притеснявахте ли се преди изстрела?
    В мен не е имало притеснение. Просто осъзнах отговорността, която поемам, заемайки се с такъв изстрел. Проявих смелост. Най-важно е да имаш смелостта да опиташ. При евентуален неуспех, рискуваш да кажат „Абе да, виж ги какви са“. Това е изключително голяма отговорност. По време на една от мисиите ми в Афганистан, по стечение на обстоятелствата се срещнах с един афганистанец. Той бе прострелян в  двата крака от талибан. Афганистанецът каза нещо, което остави сериозен отпечатък върху мен: „Никога не се отказвай. Не спирай да се бориш. Никога. Докрай. Каквото и да се случи. Когато талибанът ме простреля, имах силите да хвана оръжието му, да го обезоръжа. Ако бях тръгнал да му се моля, просто щеше да ме застреля.“

    Значи ли това, че човек никога не трябва да се отказва?
    Не, това е моят проблем, аз не умея да се отказвам. Но има ситуации, в които човек е добре да отстъпи, да помисли трезво и да постъпи мъдро. Не е срамно да отстъпиш,  трябва да бъдеш мъдър.

    Изпитвали ли сте страх някога?
    Изпадал съм в много смъртоносни ситуации, но най-големия си страх изпитах през 2015, когато попаднах в мъртво течение със сина ми. Стигна се дотам, че целият бях под вода и едва успявах да задържа детето си над мен, за да не се нагълта с вода. Единствената ми надежда бе да успея да го задържа достатъчно дълго, преди аз самият да се удавя, така че да го види спасител и да го извади. В този момент бях много благодарен за подготовката си като снайперист, защото ми помогна да запазя самообладание. За щастие, по някакво чудо мъртвото течение отпусна хватката си за момент и със сина ми успяхме да се отскубнем.

    Според Вас какъв е най-добрият начин човек да кали своята психика и воля?
    Да прави неща, които го е страх да прави. Тези неща не трябва да са животозастрашаващи. Не е героизъм да се хвърлиш от някакво място, от което не е сигурно дали ще оживееш, това е безумие и лудост. Лично аз калявах като дете психиката си, като сам минавах пеша разстояние от 10 км през гората по тъмно, за да виждам баща си, който бе разделен с майка ми. Бил съм малко над 7-годишен, когато започнах да правя това. Не го препоръчвам на други хора.  Опасно е и всичко може да се случи. Най-малкото да се нараниш и да няма кой да ти помогне. Но препоръчвам на хората да правят това, от което се боят. Ако ги е страх примерно да шофират, да се опитват, да не се отказват, да преборят страховете си. Това калява психиката.

    Бихте ли ни разказали за идеята си да обучавате деца, болни от детска церебрална парализа. В момента има ли деца, които обучавате да стрелят?
    Идеята възникна чрез моя близка. Тя ми разказа, че нейният син е дошъл във военното поделение в ден на отворените врати. Войниците са му показвали различни неща и той изключително много се е впечатлил. Споделил ѝ, че като порасне, иска да стане войник. За съжаление, извън армията някой му е казал, че тъй като той има проблеми и няма възможност да ходи, не може да стане войник. Това детенце е на 10 години. Обещах си, че щом то иска, ще му помогна да усети какво  е да си войник. Предложих да заведа детето да стреля на едно цивилно стрелбище в Хасково. Впоследствие, като се замислих, установих, че това е нещо, което с радост бих направил за повече деца с това заболяване. Това е нещо, което предлагам абсолютно безвъзмездно и единствената награда, която очаквам, е да видя как тези деца започват да вярват повече в себе си. Смятам, че стрелбата би помогнала на децата да добият самочувствие, да бъдат приемани по-добре от своите връстници. За едно дете е изключително важно как го приемат неговите приятелчета. Собственикът на стрелбището се е ангажирал заедно да направим грамоти за децата, че са минали през такова обучение.

    Какви очаквате да са някои от предизвикателствата при обучението на деца с това заболяване?
    Тези деца имат специфични потребности. За съжаление, доста от тях имат и епилепсия. Трябва да се внимава с това, че шумът от стрелбата може да ги стресне. По-силна светлина или звук може да се окажат сериозни дразнители. Затова съм подбрал оръжия с много малък калибър – по-малко шум и по-слаб откат. Разбира се, ще бъдат взети всички предпазни мерки. В крайна сметка дали някое дете да се включи и дали конкретно за него това преживяване ще бъде полезно, преценяват изключително и само неговите родители. Каквото зависи от мен, аз ще го направя, като дори някое детенце да изпитва затруднение да натисне спусъка, ще му помогна и пак ще му бъде издадена грамота, че се е справило.

    Как реагира детето на Вашата позната на тази идея?
    Ами откакто знае, че ще го уча да стреля, се стреми да ходи на все по-дълги разстояния сам. Оправя си сам леглото. Облича се сам. Нещо, което преди не е правил. Обяснението, което дал на майка си, било: „Ами аз нали ще ставам войник. Те войниците се обличат сами. Бързо. Трябва да тренирам“.

    Този тип занимания само в Хасково ли ще се провеждат?
    Не е задължително, ако има желаещи деца от други градове, всичко е въпрос на организация. Просто трябва да се намери подходящо място и да съм свободен от другите си задължения.

     

     

    Нагоре
    Отпечатай
     
    * Въведеният имейл се използва само за целите на абонамента, имате възможност да прекратите абонамента по всяко време.

    преди 2 часа
    Очаква се пазарът на смартфони да се възстанови през 2024 г.
    Най-голям ръст се очаква в премиум сегмента, показват данни на Counterpoint Research
    преди 3 часа
    38 млрд. долара достигат загубите от финансови измами през 2023
    БОРИКА стартира инициатива за превенция на финансови измами
    преди 4 часа
    Започва поетапно изключване на отоплението за град София
    Изключването на топлоподаването стартира на 31 март
    преди 4 часа
    Богданов: ЕК одобри проект за единен инвестиционен портал
    Целта е да се обедини цялата административна дейност около обслужването на потенциалните инвеститори у нас
    преди 4 часа
    БНБ: Има риск от нарастване на необслужваните кредити
    Очаква се затягането на условията в еврозоната да се пренесе върху лихвените проценти в страната
    преди 5 часа
    TSMC планира да увеличи работната си сила до 100 000 души
    Най-големият производител на чипове наема с огромни темпове