Как да почерпим вдъхновение от препятствията в живота?

Краят на годината е време за равносметка, но и време за чертане на нови планове, стремежи и амбиции... Повечето от нас си обещават да отворят нова страница в живота си, да започнат нещо ново, да предизвикат някаква промяна... Но малко след големите планове идват и големите бариери. Намираме си оправдания, за да спрем, да отложим, да се откажем. Колко от препятствията, които срещаме, са наистина непреодолими? Когато решите, че нещо не е възможно, припомнете си историята на Ейми.

Днес тя е професионален сноубордист  и страстен състезател в телевизионното шоу Dancing with the Stars. Въпреки че на 19 губи краката си, далака, бъбреците и слуха на лявото си ухо...

„Ако животът ви бе книга, на която вие самите бяхте автор, как щяхте да разгънете сюжета ѝ?“. Така Ейми започва историята си на сцената на TED. Казва, че това е въпросът, който завинаги е променил живота ѝ: 

„Израснах в горещия Лас Вегас и всичко, което исках, беше свобода. Мечтаех да пътувам по света, да живея на място, където вали сняг, и си представях всички истории, които един ден щях да разкажа. Когато станах на 19, ден след като завърших гимназия, се преместих на място, където валеше сняг, и започнах работа като масажист. За пръв път в живота си се чувствах свободна, независима и управляваща напълно своя живот. Докато не настъпи пълен обрат. Един ден се прибрах от работа по-рано, мислейки, че съм хванала грип. След по-малко от 24 часа бях в болницата на системи с по-малко от 2% шанс за оцеляване. Няколко дни по-късно, докато бях в кома, докторите ми поставиха диагноза: бактериален менингит. За 2 месеца и половина изгубих далака си, бъбреците си, слуха на лявото ухо и двата крака от коляното надолу. Когато родителите ми ме изведоха от болницата в инвалидна количка, се чувствах сякаш бях сглобена от различни части – като парцалена кукла. Мислех си, че най-лошото вече е минало, докато няколко седмици по-късно не видях новите си крака за пръв път. Прасците ми бяха тромави късове метал, глезените ми – тръби, притегнати с болтове, а стъпалото ми – направено от жълт гумен материал, с изпъкнала гумена лента, приличаща на вена, която свързваше палеца с глезена. Не знаех какво да очаквам, но определено не беше това. С майка ми до мен и със сълзи, стичащи се по лицата и на двете ни, нахлузих тромавите крака и се изправих. Беше толкова болезнено и ограничаващо, че единственото, за което мислих бе как бих могла да обикалям света така. Как щях да живея живота, изпълнен с приключения и истории, живота, който винаги съм искала? Как щях да карам сноуборд отново?

Същият този ден се прибрах вкъщи и се домъкнах до леглото – и ето как изглеждаше животът ми през следващите няколко месеца. В сън, бягайки от реалността, с краката ми, подпрени до мен. Бях напълно съсипана физически и психически. Но знаех, че за да продължа напред, трябваше да се отърва от старата Ейми и да се науча да приемам новата Ейми... В този момент си зададох този животоопределящ въпрос: „Ако животът ми бе книга, на която аз самата бях автор, как щях да разгъна сюжета й?“.

И започнах да мечтая. Мечтаех така, както като бях малко момиченце и си се представях как ходя грациозно, как помагам на хората, които срещам по пътя, и как отново карам сноуборд. И не само се виждах, строейки кули от прах; усещах го с цялото си същество. Усещах вятъра в лицето си и ритъма на биещото ми сърце сякаш се случваше в този момент. Именно тогава започнах нова глава от живота си. Четири месеца по-късно се върнах към сноуборда... В този момент научих, че границите на възможностите ни и препятствията пред нас могат да доведат само до две неща: първо, да ни възпрат изцяло, или второ, да ни направят изобретателни. Проведох едногодишно проучване и въпреки това не успявах да открия какъв вид крака да използвам, не можех да намеря никакви източници, които да ми помогнат.

Затова реших да си направя чифт сама. Заедно с човека, които направи краката, сглобихме произволни части и направихме чифт крака, с които да мога да карам сноуборд. Тези крака заедно с най-страхотния подарък, който можех да получа за 21-вия си рожден ден – нов бъбрек от баща ми – ми помогнаха отново да следвам мечтите си. Започнах да карам сноуборд, върнах се на работа, а след това и на училище.

През 2005 г. станах съосновател на организация с нестопанска цел, предоставяща възможността на млади хора с физически увреждания да се занимават активно със спорт. Чрез нея имах възможност да замина за Южна Африка, където помогнах при снабдяването на хиляди деца с обувки, за да могат да ходят на училище. Миналия февруари спечелих последователно два златни медала на Световната купа, което ми спечели титлата на най-високо класиралият се пара-сноубордист при жените в света.

Преди 11 години загубих краката си и нямах идея какво да очаквам. Но, ако ме попитате днес дали бих искала да променя положението си, ще ви отвърна: „Не“. Защото краката ми не ме направиха неспособна; напротив – направиха ме по-способна. Принудиха ме да разчитам на въображението си и да повярвам във възможностите. Затова вярвам, че въображението ни може да бъде използвано като инструмент, с който да превъзмогваме границите на възможностите си, защото в съзнанието ни ние сме способни на всичко и можем да бъдем каквито си поискаме. Вярата в тези мечти и изправянето лице в лице със страховете ни ни позволява да живеем живот отвъд нашите граници. Научих се, че границите са не само там, където свършва реалността, но и там, където започват въображението и приказното.

Мисълта, с която бих искала да ви предизвикам днес е, че вместо да гледаме на предизвикателствата и ограниченията ни като на нещо отрицателно или лошо, можем да започнем да гледаме на тях като на благословия, великолепни дарове, които могат да бъдат използвани да разпалят въображението ни и да ни помогнат да достигнем висоти, които никога не сме и подозирали, че можем. Не става дума за разрушаване на границите, а за това да се оттласнем от тях и да осъзнаем до какви невероятни места могат да ни отведат.“