Притча: Можем ли да забравим природата си?

Бурята била извадила яйцата от закътаното убежище под дърветата на брега, където майката патица ги била оставила на сянка. Докато се носели безцелно по разпенените вълни, едно от яйцата попаднало във водовъртеж и се отделило от другите. Под натиска на завихрилата се вода черупката се счупила и отвътре показало глава мъничко пате, опитвайки се да поеме глътка от новия въздух. Безжалостните вълни обаче хвърлили яйцето на враждебния бряг, отделяйки го завинаги от останалите яйца.

С големи усилия патенцето излязло от черупката и някак успяло да избяга от бушуващото море на твърдата земя. Неспособно да се грижи за себе си, то се почувствало изоставено и изплашено. По една щастлива случайност кокошка, която току-що била измътила яйцата си наблизо, видяла безпомощното създание да се клатушка едва-едва по широкия бряг. Тя отишла при него и с обич го приютила под крилото си, завеждайки го при пиленцата си.

Новородените пораснали заедно и доста бързо се научили да се хранят без помощта на майка си. Патенцето изпитвало постоянно влечение към водата, но се бояло да влезе, понеже не виждало никой от братята му да има такова желание. Разкъсвало се отвътре, без да може да разбере защо се чувства така. В някои дни искало да се разхожда само по сушата, но в други единственото му желание било да се намокри.

Въпреки че не разбирало напълно природата си, то не можело да се отрече от нея – също както ние, хората, принадлежим на света на духа и винаги копнеем да се върнем в него, но хванати в капана на материалния свят, не успяваме напълно да се откъснем.

Из „Книгата на Руми“ (ИК "Хермес"), която предстои да излезе в България на 5 март