Кои са жените, покорили Ориента за първи път?

Седем смели жени изоставят лукса и удобствата на западния свят, за да предприемат едно опасно пътуване до непознатия Изток. Седем авантюристки откриват страстта си към Ориента и номадския живот на бедуините. Техните завладяващи и непознати истории са събрани в „Дамите от Ориента“ – третата книга на испанската журналистка Кристина Морато, която „Ентусиаст“ публикува след успеха на „Непокорните диви“ и „Прокълнатите кралици“.

Морато разказва за седем дами и аристократки, които се впускат в опасното приключение да пътуват отвъд Кайро и Истанбул във времена, в които грабежите, деспотичните турски паши, епидемиите и тежките преходи в пустините разколебават и най-калените пътешественици. Тези запленени от арабския свят жени оставят своята незаличима диря в Близкия изток. Те са Лейди Мери Монтегю, първата жена от западния свят, посетила османските хареми, ексцентричната лейди Хестър Станхоуп, красивата лейди Джейн Дигби, изживяла пламенен любовен романс с бедуински шейх, и решителната Изабел Бъртън.

В началото на XX век се появяват и смели изследователки, археоложки и сътруднички на разузнавателните служби на Британската империя като неуморната Фрея Старк, Гъртруд Бел, която в качеството си на секретар за Ориента помага за очертаването на границите на днешен Ирак. Една от тези дами е и прочутата авторка на криминални романи Агата Кристи, чиято най-емблематична творба „Убийство в Ориент експрес“ се ражда именно след продължителните ѝ пътувания до Изтока.

„Не мисля, че някой се отправя на подобно пътуване, за да се върне същият“, споделя авторът Кристина Морато. „За добро или зло, такива пътешествия те белязват завинаги.“

Решителни, любопитни и авантюристични, дамите, покорили Ориента, ни завещават своите пътеписи, прочувствени писма, красиви описания и черно-бели снимки, за да ни покажат защо пътешествията им до Изтока са променили живота им напълно.

Кристина Морато

Кристина Морато учи журналистика и фотография и още съвсем млада започва да пътува по целия свят като репортер. След дълъг период, прекаран в Латинска Америка и Африка, през 2005 година за първи път се озовава в Близкия изток и той се превръща в място на действието на две от последните ѝ книги.

През всички тези години тя редува пътуванията с работата си като режисьор на телевизионни предавания, сътрудничи и в радиото. Интересът ѝ да извади от забвение личностите на големи пътешественички и изследователки на историята води до публикуването на „Непокорните диви“, „Прокълнатите кралици“, „Безстрашни пътешественички и авантюристки“, „Кралиците на Африка“, „Пленница в Арабския полуостров“ и „Дамите от Ориента“, които се радват на голям читателски успех и на висока оценка от страна на критиката. Преведени са на няколко езика.

Кристина Морато е основател и настоящ вицепрезидент на Испанското географско дружество, член е също така на Кралското географско дружество в Лондон.

Публикуваме откъс от книгата, без редакторска намеса: 

 Пътуването до Ориента

(...) няма ли някаква очарователна прилика с

„Хиляда и една нощ“? Понякога, когато отварям

ново шишенце с розова вода, имам чувството,

че вместо благоухание ще излезе един от духовете на Сюлейман.

Гъртруд Бел, 1915 г.

Дворецът Топкапъ, обграден от градини и павилиони, се извисява на един хълм, откъдето се разкрива прелестна панорамна гледка към Босфора, Златния рог и Мраморно море. През 1453 г. султан Мехмед II Завоевателя превзел Константинопол и след като променил името на града на Истанбул, го провъзгласил за столица на Османската империя. Не намерил по-красиво и видно място, за да построи императорската си резиденция върху руините на акропола на Древна Византия. През първите векове на османското владичество този забележителен дворец, заобиколен от крепостни стени, е бил центърът на султанската власт – мястото, където владетелите на империята живеели отдадени на удоволствия, далеч от външния свят, когато не били на бойното поле. Европейците нямали достъп отвъд Портата на щастието в съседство на Тронната зала. Изключение правели единствено посланиците, акредитирани пред Високата порта, т.е. османското правителство, които били приемани на аудиенция при султана. В онзи лабиринт от вътрешни дворове, беседки, богато декорирани салони и коридори имало едно място, което имало способността да кара въображението на пътешествениците да избухва – харемът. Зад недостъпните му порти, се намирали помещенията, в които живеела валиде султан – майката на султана. Тя ръководела харема, съпругите и куртизанките, за които се грижели цяла свита от робини и негри евнуси. През XVIII век императорският харем подслонявал повече от осемстотин жени, разпределени в триста помещения.

Лейди Мери Уортли Монтегю, съпруга на английския посланик в Османската империя, през 1717 г. е първата европейка, която била допусната до тайните спални на харема на османския султан. По време на престоя си в Истанбул знатната дама посетила четири харема на високопоставени турски дами, сред които харема на Хафизе султан, вдовицата на султан Мустафа II. В писмата, които съпругата на посланика изпращала до приятелите си в Англия, описвала подробно забранените за мъже (освен за съпруга, шутовете и евнусите) помещения на харема, където била посрещната от богато нагиздени жени в облицовани със седеф и слонова кост стаи със златни тавани и била гощавана на трапези със златни ножове с диамантени дръжки върху копринени покривки. Писмата на лейди Монтегю напомняли приказките от „Хиляда и една нощ“, които били преведени на френски от Жан Антоан Галан в периода между 1704 и 1717 г. и предизвикали фурор в Европа, въпреки че авторът премахнал най-еротичните описания, за да не скандализира версайските дами. След Mille et une nuits на Галан всичко ориенталско трябвало да бъде толкова екзотично и чувствено, както в приказките, които съчинила принцеса Шехерезада, за да развлича господаря си, цар Шахриар Багдадски, за да не я убие.

Харемът на султана на Османската империя възбудил фантазиите на европейскит пътешественици и вдъхновил много картини с ориенталски мотиви. Художници като Енгър, Дьолакроа и Матис изпълнили харемите си с красиви пленнички одалиски, повечето голи, които пушели наргиле и свирели на лютня в очакване на посещението на султана. Но въображаемият харем нямал почти нищо общо с действителността, както се уверили европейските пътешественички, които кръстосвали арабските страни в началото на XIX век. Към 1840 г. посещението в харем било част от туристическата обиколка в Ориента. По време на пътуването си до Истанбул англичанката Маргарет Фонтейн направила разочароващо откритие.

Харемът не бил нищо повече от помещенията в дома, в които живеели съпругите и където почти никога не се случвало нещо интересно. Ексцентричната дама от викторианската епоха го описвала като ужасно и скучно място: „Тези жени не излизат извън тесните граници на дома на съпруга си, никога не виждат планините или дърветата, защото външните стени нямат прозорци и до тях никога не стига божествената слънчева светлина, освен оскъдните лъчи, процеждащи се в квадратния вътрешен двор на затвора им“.

През XIX век доста образовани и авантюристично настроени британски аристократки се сбогували с удобните си английски имения, пленени от забранените истории на „Хиляда и една нощ“. Във викторианска Англия, белязана от строгия морал, Ориентът с харемите си, пъстрите си базари, пазарите на роби, камилските кервани и обитаващите пустинята бедуини ги привличал неудържимо. През 1850 г. Египет се превърнал в модна дестинация и за мнозина Александрия и Кайро били първият им досег с Ориента. Половин век след като Наполеон нахлул в Египет през 1798 г. и разкрил пред света възхитителните ѝ загадки, агенция „Томас Кук“ започнала да организира туристически пътувания из страната на фараоните. Кайро привличал британците не само с величествените си пирамиди, но и с топлия си и здравословен климат, благодарение на който лекували заболяванията си далече от студената и мъглива Англия. Туристическите пътеводители препоръчвали на дамите да се пазят от слънцето с чадъри и колониални шапки, покрити с дълги воали, да избягват страховитите разходки до върха на пирамидите и да не фамилиарничат прекалено с местните преводачи и екскурзоводи. Лейди Джейн Дигби не обръщала много внимание на тези съвети и изживяла страстен роман с един бедуински вожд в Сирия. Във времена, в които всички араби, без изключение, били считани за „диваци“, бракът на аристократката с Абдул Меджвал предизвикал истински скандал. В сравнение с флегматичните и сковани британски кавалери, романтничният образ на бедуина, облечен като принц на пустинята с бялата си туника и с куфията (памучна кърпа за глава, обикновено бяла или карирана, която се връзва с лента – агал. – Б. р.), омотана около главата си, яхнал прелестния си чистокръвен жребец, разгарял страстни чувства у дамите.

Извън „ол инклузив“ пакета, предлаган от агенция „Кук“, който включвал стаи в бляскави хотели, балове до зори и плаване по Нил в комфортни параходи, някои пътешественички се отправяли към жежките пустини, привлечени от начина на живот на номадските племена. По онова време малцина били европейците, които познавали руините на Палмира в Сирия или на Петра в Йордания, нито пък вътрешността на Арабския полуостров и свещените градове Мека и Медина. Били неизследвани територии, където жените, бленуващи да обиколят сурови земи, да вникнат в арабската култура, да изследват останките от митичните им градове, погребани сред пясъците, или просто да отхвърлят оковите на ежедневието си, можели да изживеят романтични авантюри.

В началото на XIX век пътуването из Близкия изток отвъд Кайро или Истанбул било страховито приключение, от което човек трудно можел да се измъкне жив. Желаещите да опознаят Сирия, Месопотамия или библейските места в Светите земи трябвало да се сдобият с разрешение, издадено от османските власти, и да платят на бедуинските племена „такса“, за да прекосят пустинята и да се ползват със закрилата им. Сред опасностите, които дебнели европейските пътешественички, които в по-голямата си част били християнки и съответно неверници в очите на арабите, били нападенията над керваните, деспотичните турски паши, фанатизмът на големи групи мюсюлмани в някои градове като Дамаск и епидемиите от чума и холера, които обезкървявали населението. Докато кръстосвали пустинята, трябвало да понасят парещото слънце през деня и суровия студ през нощта, липсата на вода и непредвидимите пясъчни бури.

Лейди Хестър Станхоуп или лейди Джейн Дигби, както и Гъртруд Бел и Фрея Старк през XX век, доброволно се отказали от привилегиите на висшата класа и положението си в обществото, за да се отдадат на живот, изпълнен с приключения из сирийската пустиня, далечните ливански планини или неизследвания Арабски полуостров. Дори и писателката Агата Кристи се предала пред чара на Ориента и прекарала дълги години в Сирия и Ирак заедно със съпруга си, археолога Макс Малоуън. Така и не усетили липсата на удобния си живот в Англия; някои дори не се върнали в родината си, усвоили арабски, турски или персийски, научили се да яздят, да пушат наргиле и да спят в шатри от кози кожи под звездите. Отъждествявали се напълно с бедуините, които считали за истинските аристократи на пустинята – благородни и гостоприемни мъже, които се ръководели от собствен код на честта и не признавали граници.

За арабите ексцентричните и шеметни англичанки, които се возели на столове, носени на ръце, обличали се в рокли с корсети на повече от четиридесет градуса, пиели чай в порцеланови чаши насред пустинята и спели в шатри с вани, като тази на госпожица Гъртруд Бел, били странен трети пол. Не ги възприемали като заплаха, канели ги в шатрите на шейховете и се отнасяли с тях като с почитаеми мъже, което особено силно ги ласкаело. Всяка една от тях оставила отпечатъка си в плаващите пясъци на пустинята или в Багдад, Дамаск или Кайро, където намерили истинския си дом. Ексцентрични и пламенни археоложки, шпионки на служба на Британската империя, романтични пътешественички и изследователки, те пропътували свят, който вече не съществува. Но ни завещавали своите пътеписи, прочувствени писма, красиви описания и черно-бели снимки, за да ни покажат защо пътешествията им до Ориента променили живота им завинаги. Нека мирът се възцари в тези хилядолетни и възхитителни земи, които в миналото пленили толкова търсещи души.

Мадрид, февруари 2005 г.