В България излиза една от най-обсъжданите книги, посветени на правата на жените в Арабския свят

 Една от най-продаваните и обсъждани книги, посветени на правата на жените в Арабския свят - „Да се осмелиш да шофираш“ от Манал Ал-Шариф, излиза в България, съобщават от издателство „Киви“.

Мемоарът на Манал ал-Шариф е изящен разказ за пробуждането на една съвременна саудитка, за превръщането ѝ от ревностен религиозен радикал в свободна жена. Израснала е в Мека, в семейство на таксиметров шофьор и набожна домакиня. Животът пред нея изглежда предначертан – завършване на гимназия, брак, деца. Оказва се обаче, че съдбата на младото момиче далеч ще надхвърли клишето за образцова саудитска съпруга. Докато завършва висшето си образование Манал ал-Шариф разбира, че светът не се побира в рамките, наложени от семейството и средата ѝ и постепенно променя възгледите си. Нещо повече – скоро тя ще промени живота и мирогледа и на други жени в Саудитска Арабия. Професионалният ѝ път я отвежда в отдел „Информационна сигурност” в най-голямата петролна компания в света – „Арамко”. Място, в което установените саудитски порядки не важат. Място, което ѝ дава свобода и засилва смелостта ѝ да шофира.

Но защо това право на жените да шофират трябва да бъде ограничено и да важи само за „Арамко”? С този въпрос започва революцията начело с Манал, привлякла хиляди жени. Непрестанните подмятания, нетактичните намеци, отлъчването от обществото и престоя в затвор поставят духа на изпитания, но благодарение на семейството и приятелите си, смелата саудитка успява да спечели битката.  

Днес Манал ал-Шариф прекарва времето си между Ню Хемпшир и Австралия. Живее със съпруга си Рафаел и единия от двамата си сина. Продължава да се бори за правата на саудитските жени като участва в международни форуми, изнася речи и организира кампании. През 2012 г. списание „Тайм“ я включва в ежегодния си списък с най-влиятелни личности.

Публикуваме откъси от книгата, без редакторска намеса: 

Захра извади един от ключовете си, отиде до вратата на една килия и я отключи. След това затвори решетките зад мен и всичко приключи. Вътре жените ме наобиколиха, питайки ме на лош араб­ски: „Ти си саудитка? Саудитка?!“. Повечето от тях бяха домашни прислужнички от Шри Ланка, Филипините, Индонезия, Сомалия и Индия. Всички се надвикваха една друга. Беше като в птичар­ник, пълен с различни видове, които кряскат и пляскат с криле. От общо 168 затворнички само седем бяха саудитки, а четири от тях даже не бяха затворнички, а поставени под арест временно. Тъй като няма арестантски помещения за жени, властите използват с тази цел затвора.

Една жена с черен хиджаб си проправи път към мен. Беше облечена по начина, по който много от саудитките се обличат в домовете си, а когато ми заговори, разбрах, че е саудитка. Каза ми да отида с нея, хващайки ме за ръка. Прекосихме стаята, в която имаше 12 нара, огрявани от флуоресцентните лампи, мигащи от тавана. Над леглата имаше плетеница от въжета с увесени дрехи. Имах чувството, че съм в някакъв килер. Стени­те бяха покрити с найлонови торби, пълни с огризки от хляб, пластмасови лъжици и още дрехи. Други дрехи бяха напъхани под леглата. Самите легла бяха покрити с плат, наподобяващ пердета, защото нямаше друг начин да се спи – никой никога не изключваше лампите, които хвърляха мъртвешка светлина и жужаха постоянно. Така бе и през нощта, и през деня. Единстве­ното малко прозорче високо над наровете бе покрито с решетки, за да не може да проникне дори малък лъч светлина или полъх на свеж въздух. Стаята миришеше на вкиснато – подобно на ки­лим, който е бил залят с вода; миришеше и на храна, на пампер­си – защото имахме и новородено, козметични масла и неизмита пот, напластявана с дни. И навсякъде имаше хлебарки. Хиляди и хиляди от тях пълзяха по пода и стените. Хлебарки имаше и по леглата, хлебарки пълзяха и по храната. 

Саудитката се казваше Нуайр. Леглото ѝ бе първото отдясно. Показа ми го и ме подкани да седна на него. Не знаех дали да я послушам, но все пак седнах. Имаше малки очи и бе може би малко по-възрастна от мен. Не можех да видя косата ѝ, но като че ли бе сплетена на две плитки. Носеше черна рокля на цветя и имаше дълъг белег през лицето си. Никога не я попитах как го е получила. Самата аз имам белези, датиращи от детството, така че никога не питам хората за произхода на техните. Нуайр започна да ми задава въпроси от типа: „Защо си тук?“ и „Какво се е случило?“. Не можеше да повярва, че съм хвърлена в затвор само защото съм шофирала автомобил. Отказваше да го повярва. Нямаше как да я убедя, нито да ѝ докажа, че не я лъжа. В крайна сметка я погледнах и казах: 

– Нуайр, много съм уморена. Не съм спала цели два дни. 

Вече дори не мислех за ядене. 

– Добре тогава – можеш да спиш на леглото ми – каза тя.

______________

Всяка година мама ми шиеше две училищни рокли, които сме­нях всеки ден. Носех ги толкова дълго, че накрая се превръщаха в парцали. Техният модел и цвят се определяха от Администра­цията за девическо образование: тъмнозелен за началното учи­лище, тъмнокафяв за прогимназията и син за гимназията. Преди приключването на учебната година администрацията разпращаше по домовете известия за родителите, към които имаше снимки на униформата, определена за следващата учебна година. Мама бе една от малкото, които следваха указанията, като купуваше същия грозен плат в зелено, както и същата грозна якичка. Повечето от приятелките ми имаха красиви рокли, които бяха преправени от майките им, или костюмчета с по-красиви нюанси на зеленото или с други приятни цветове. В началното училище мама ме изпраща­ше всяка сутрин с една от грозните рокли, а косата ми бе сплетена на две плитки, вързани в краищата с бели панделки. 

В началото на всеки ден класовете бяха строявани в редици, за да изслушат сутрешното училищно радиопредаване. То започваше с рецитация на Корана и на хадисите, преди да продължи с някоя мъдрост на деня или с нови указания за ученичките, ако имаше такива. След това ни призоваваха да четем в хор „Сура ал-Фатиха“, с която започва Коранът, както и да изпеем кралския химн. 

После учителките инспектираха редиците. Проверяваха дали не сме лакирали ноктите си (което бе забранено), или не сме заб­равили да ги изрежем; дали някоя от нас не носи забрадка с укра­шения или цветни обувки; дали някоя ученичка не си е сложила забранени украшения от типа на пръстен или гривна. Началните училища разрешаваха единствено черни или бели кърпи за глава, черни обувки и бели чорапи. Всяка ученичка, която избираше да носи нещо друго, трябваше да се сърди на себе си. Обратното – в прогимназията и гимназията белият цвят бе забранен. Веднъж, когато бях в гимназията, си сложих бяла кърпа, но само след час тя бе смъкната от главата ми от заместник-директорката, която я отскубна заедно с кичур коса. 

Бяхме свикнали и с внезапните проверки на съдържанието на чантите ни и другите ни принадлежности. В училище беше забранено да се носят други предмети освен учебник и тетрадка. Недопустимо беше да се внася червило, гребен или огледалце, нито пък някоя книга или, когато вече бяхме пораснали, касета или снимка. В такива случаи училищните власти викаха майката на провинилата се, като също така изпращаха предупредително писмо до нейния настойник. 

В училището нямаше нито една стая за дейности, които не са част от учебния материал. Това бе забранено от мюфтията. Спортът, театърът, музиката и изкуствата ни бяха забранени; не посещавахме никакви музеи или исторически места, нито пък се организираха тържества за приключването на учебната година. Нямаше дори обособено пространство за библиотека. Единстве­ните разрешени допълнителни часове бяха по рисуване, шиене и домакински умения. Учеха ни на различни шевове, плетки и как да правим сладки и туршии. Макар че бяхме в училище, очаква­нията бяха, че в крайна сметка ще станем домакини.