Писателската професия може да те поведе към пътища, които никога не си смятал, че ще вървиш, казва Клое Дювал, автор на „Шато край реката“
Един ден, докато сърфира из интернет, Клое Дювал попада на статия, в която се разказва за шато La Mothe Chandeniers, Франция. Построен през 13. век, замъкът е като излязъл от приказките – заобиколен от вода и зеленина, със забележителна архитектура и високи кули. Но днес е загубил своя блясък и е оставен да се руши – целият е обрасъл в трева и дървета, а собственикът му води битка, за да го спаси. Замъкът, който е свидетел на велики събития от френската история, на възходи и падения, който е преживял нашествията, Революцията, Първата световна война, който е бил унищожен от пожар през 1932 г., сега е оставен времето да го превърне в руини. „Бях потресена от този факт, споделя Клое. Толкова много минало щеше да изчезне! Тогава реших, че щом замъкът не може да бъде спасен в действителността, то аз, като писателка, щях да го спася във въображаемия свят.“ Така се ражда романът „Шато край реката“ („Кръгозор“).
Няколко седмици, след като книгата излиза във Франция, Клое Дювал научава, че, за да запазят и възстановят легендарния замък, близо 25 000 души от 115 страни събират чрез краудфъндинг кампания (споделено финансиране) над 1,6 млн. евро и така стават негови собственици.
Съдбата на замъка La Mothe Chandeniers вещае щастливо бъдеще, а как ще се развие историята, родила се във въображението на Клое Дювал, българските читатели вече могат да разберат. Вижте какво споделя авторката в интервю по повод излизането на книгата ѝ у нас.
Клоe Дювал е родена във Франция, но от малка живее в Монреал, Канада. От ранна детска възраст обича да съчинява и пише истории за принцове и принцеси
В романа „Шато край реката“ действието се развива в две времеви линии – в настоящето и в началото на 20. век. Защо избрахте да се върнете близо 120 години назад във времето?
Върнах се в началото на 20. век по няколко причини. Първо, не исках историята на Габриел да се развива в твърде далечното минало, защото, ако замъкът бе унищожен по-рано, нанесените от времето щети щяха да са вече непоправими в днешни дни. Исках обаче действието да е все пак в достатъчно отдалечена от нас епоха, за да може образът на Габриел да се очертае като силна и предприемчива личност на фона на нейните съвременнички. Героинята трябваше да бъде нежна, отзивчива, но същевременно решителна и духовно силна и най-вече – бунтуваща се по свой начин, готова да се изправи срещу диктата на общество, в което жената е можело да бъде единствено нечия дъщеря или съпруга, но никога независима личност със свои самостоятелни решения, която сама управлява живота си. Освен това винаги съм смятала, че бел епок, както се нарича времето от 1880 г. до 1914 г., е много интересен период от френската история. Тогава се организират световни изложения, изгражда се парижкото метро, започва новият век, който донася големи социално-икономически промени. За мен това е идеалната епоха за историята на Габриел – жена, която принадлежи на своето време, но и очевидно е авангардистка, решена да се бори за онова, което желае.
Съчетали сте две много красиви романтични любовни истории. Повлияни ли са от Ваш личен опит?
Това е сложен въпрос. От една страна - да, до известна степен всички любовни истории, които описвам, са повлияни от личния ми опит. Всички ситуации са изцяло плод на въображението ми, но емоциите са искрени. Често черпя от най-дълбоките кътчета на душата си, за да пресъздам най-точно и по най-въздействащ начин чувствата и реакциите на героите в дадена ситуация. За щастие, ми върви в любовта. Партньорът ми вече години наред е моя подкрепа и това личи във всичко, което пиша. Моят живот обаче е много по-обикновен от живота на Габриел и на Александра. И, за съжаление, нямам замък в долината на Лоара! Но тъй като говорим за любовни истории, ще ви споделя една тайна – любовта на Габриел и Тома е мой собствен прочит на приказката за Красавицата и Звяра с добавка на елементи от „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте. Почитателите на анимационните филми на „Уолт Дисни“ пък вероятно ще открият многобройни алюзии, свързани със света на „Дисни“, с които съм осеяла романа.
Имат ли реални прототипи героите Ерик и Тома Д’Арси?
За съжаление, не. И двамата са родени направо от въображението ми! Съгласна съм, че е тъжно, че нещата стоят така, защото Тома имаше огромен успех сред френските ми читателки!
Има ли общи черти между Вас и някоя от двете Ви героини – Александра от настоящето или Габриел от миналото?
Да, и то много!!! Също като Габриел и аз издигам книгите направо в култ. Не само като предмети на изкуството, но и по отношение на съдържанието им. Аз съм в еднаква степен и читателка, и писателка. За мен четенето и писането са две жизненоважни дейности – впрочем настроението ми става ужасно, ако не си взема дневната доза от някоя от тях. Само че… това е тайна! Споделям също и дълбокото влечение, което Александра изпитва към руините от древността, към историята и миналото, към търсенето на собствените корени. Историята е моя страст и ме държи в плен от години. Чувствам се безкрайно щастлива, когато посещавам места с богата история, където нашите предшественици са оставили своя диря. Смайваща е мисълта, че преди теб известни личности, или не чак толкова известни, са докосвали същите руини или са се любували на същите статуи. Изумително е да откриваш тайните на миналото, проследявайки съхранилите се до наши дни артефакти. Иначе много бих искала да притежавам таланта на художник, който има Алекс, но уменията ми в тази област са скромни – човечета, нарисувани с няколко линии. Затова предпочитам да разказвам истории, вместо да рисувам.
Героинята Ви Александра работи в компания за винопроизводство, а замъкът Шандьоние има винарна с важна роля в сюжета на книгата. Вие запознати ли сте с винопроизводството, или се наложи да правите проучвания специално за романа?
Ще ви призная честно, че не познавах добре темата за винопроизводството преди да напиша „Шато край реката“. Трябваше да направя доста проучвания, така че описанията в романа да звучат правдиво. По същия начин внимателно се запознах и със сайта на „Лекари без граници“, за да почерпя оттам информацията, която да ми позволи да изградя образа на Ерик. В това се състои красотата на писателската професия – една история, един герой ни карат да тръгнем по пътища, по които никога не сме смятали, че ще вървим, за да се разкрият пред погледа ни цели вселени, които преди това са били непознати за нас. Да пишеш, означава всеки път да научаваш нещо ново и вълнуващо. Мисля, че това е една от особеностите на тази професия, която най-много обичам. Както и, разбира се, да карам читателите да преживяват определени емоции.
