В България излезе романът „Пачинко“ - бестселър на „Ню Йорк Таймс“

 В България излезе романът „Пачинко“ Мин Джин Ли - бестселър на „Ню Йорк Таймс“, преведен на 29 езика, събощават от издателство „Киви“. Книгата се превръща в хит още с излизането си.

Мин Джин Ли

Мин Джин Ли е родена в Сеул, Южна Корея през лятото на далечната 1968 г. Едва седем годишна  емигрира, заедно със семейството си в Ню Йорк. Детството ѝ минава между игрите по улиците на работнически квартал населен предимно от емигранти и книгите в Обществената библиотека в Куинс. Завършва История в Университета Йейл, а след това и Право в Университета на Джорджтаун. Има кратка адвотска практика преди да започне да се занимава с писане. Историята за създаването на „Пачинко“ отлежава дълго време в съзнанието и когато започва работа по  книгата Ли изчита десетки интервюта с корейци и японци, живеещи в Токио. От есента на 2018 г. Мин Джин Ли живее със семейството си в Бостън, където работи над третия си роман.

В книгата си Мин Джин Ли разказва историята на корейско семейство, която води началото си от ранните години на ХХ век и проследява животът на четири поколения. На фона на бурни исторически събития, съдбата на Янгджин и Сунджа минава през редица превратности, подобно на криволичещите топчета при играта пачинко. Авторката умело преплита метафората за хазартната японска игра, за да изведе на преден план идеята за крехкостта на живота. С майсторство и дълбочина Мин Джин Ли поднася на читателите модерната интерпретация на древногръцкия израз deus ex machina, за да подчертае важността на семейните връзки, възпитанието и вярата. 

Публкуваме откъс от книгата, без редакторска намеса: 

„Историята ни предаде, но няма значение.

В края на века застаряващ рибар и съпругата му решиха да приемат в дома си квартиранти, за да припечелват допъл­нителни пари. И двамата бяха родени и израснали в рибар­ското село Йонгдо – остров с широчина осем километра край пристанищния град Пусан. По време на дългогодишния им брак жената роди трима синове, но само Хуни, най-големият и най-слабият, оцеля. Хуни се роди с цепнато небце и изкри­вен крак; той обаче беше надарен със здрави рамене, наби­то телосложение и златист тен. Дори когато вече беше млад мъж, Хуни запази благия, вежлив характер, който имаше от дете. Щом прикриеше деформираната си уста с ръце – нещо, което правеше по навик при срещите си с непознати – той заприличваше на хубавия си баща - имаше същите големи, усмихнати очи. Черни вежди красяха широкото му чело с постоянен загар заради работата на открито. Подобно на родителите си Хуни не го биваше в приказките и някои до­пускаха грешката да помислят, че понеже не умее да говори бързо, нещо с главата му не е наред – това обаче не беше вярно.

През 1910 г., когато Хуни беше 27-годишен, Япония анекси­ра Корея. Рибарят и съпругата му, пестеливи и жилави се­ляни, отказаха вниманието им да бъде отвлечено от неком­петентните аристократи и корумпираните управници, които бяха предоставили народа си в ръцете на крадци. Когато на­емът на къщата им отново беше вдигнат, двойката се изнесе от спалнята и започна да спи във вестибюла до кухнята, за да се увеличи броят на наемателите.

Дървената къща, която държаха под наем повече от три десетилетия, не беше голяма – едва 46 м2. Плъзгащи харти­ени врати1 разделяха помещението на три уютни стаи, а ри­барят, за благото на своя хазяин, който живееше в разкош в имение в Пусан, беше сменил собственоръчно течащия тре­вен покрив с червеникави глинени керемиди. Впоследствие кухнята се разшири до зеленчуковата градина, за да има място за по-големите готварски съдове и нарастващия брой сгъваеми маси за хранене, които висяха на клинове по изма­заната с хоросан каменна стена.

Йосеб беше благодарен, че по-малкият му брат присти­гаше в неделя – единствения му свободен ден. У дома Кьон­гхи приготвяше пиршество. В противен случай щеше да го придружи. И двамата бяха ужасно любопитни за какво мо­миче се е оженил Исак. Положението ѝ беше шокиращо, но онова, което Исак бе решил да направи, не беше изненадва­що. Никой член на семейството му не би се учудил на проя­вите на себеотрицание на Исак. Като дете беше от типа хора, които, ако им позволят, биха пожертвали всичките си ястия и принадлежности за бедните. Момчето беше прекарало ця­лото си детство на легло, в четене на книги. Изобилните яс­тия бяха носени до стаята му на полирана табла от хинап. И все пак той си остана тънък като вейка, макар че металната купа с храна беше винаги „облизана” до последното зрънце ориз, щом подносът се върнеше в кухнята. Разбира се, слуги­те всеки път получаваха значителна част от храната, която той умишлено раздаваше. Оризът и рибата са едно, мислеше си Йосеб, но този брак му се струваше прекален. Да се съгласи да стане баща на чуждо дете! Съпругата му Кьонгхи го беше накарала да обещае, че няма да съди, преди да имат шанс да я опознаят. И тя като Исак беше състрадателна до безобразие.“