Не е достатъчно само да гледаш и да снимаш, а и да виждаш

В България неотдавна излезе „Намерени от чудесата. Скалописи от мистична България“ - нова книга от автора на приключенските сборници „Повторени сънища” и „Времето гледа с десет очи” Николай Н. Нинов. Тя е третата част от поредица, посветена на огромната палитра от скални образувания, мегалити и живи светилища по нашите земи.

Нинов постави началото на трилогията с „Повторени сънища. Фотописи от мистична България” (2015) и я продължи с „Времето гледа с десет очи. Пътеписи от мистична България” (2017). Сега, в „Намерени от чудесата” (ИК „Сиела”) той разказва за още забравени обекти и смайващи ритуали в родопските села, за неизследвани протодолмени в Средна гора, за олтарната площадка „Енергийната скала” под Белинташ,  обърнатата пирамида в Тетевенската планина и др.

В „Намерени от чудесата“ представяш слабо познати места и обекти, много от които отсъстват от карти и пътеводители. Как научаваш за тях?
С безценната помощ на местни водачи и особено на краеведите – тези ковчежници, както аз ги наричам, на обредността и традициите. Освен за тези древни обекти, от тях човек би научил и за куп смайващи някогашни ритуали, които и до днес се извършват в отдалечените български краища. И за това как се оцелява с малкото, което имаш на гърба си в екстремни условия, какви костилки да счупиш и с какво да ги запариш като илач. Другата възможност за информация са общностите в социалните мрежи. Във Фейсбук например има различни групи по интереси, в които членуват активно любители на праисторията, на древните загадки и култури. В тях постоянно се коментират снимки от находки, обменят се напътствия и карти за обекти, издирват се публикации за мегалити и светилища, за природни феномени, доработвани впоследствие, за да бъдат превърнати в декор за обредните дейности. 

Разкажи повече за някои от тези прелюбопитни ритуали, които наистина са те впечатлили.
Един от тях се нарича „Вълци гонят вълци“ и е свързан с избавлението на стадата от вълчите набези в Златоградско. От краеведа д-р Розалин Хаджиев научих, че миналата зима ловци от село Кушла отстреляли едър вълк единак, сдавил над четиридесет овце. Одрали внимателно кожата му, запазили и главата. Напълнили го със слама и, качен на пикап, го разкарвали по стара традиция и в съседните села. Навсякъде дарявали ловджиите с пари и храна. Изложили чучелото и до джамията в Горски извор. На излизане от петъчната молитва хората също дарили ловците. 

Традицията вълци да гонят вълци са спазвали допреди тридесетина години и в Аламовци. Натъпканият със слама вълк покачвали на муле и развеждали до всяка къща, а авджиите получавали жито, ракия, пари. В Чакаларово пък потомствен ловец просвал вълци редовно и ги тъпчел със сено. Натоварвал на магаре „оживялото“ плашило с настръхнала козина, обикалял от двор на двор и викал: „Ойте вълькът дойде!“ След него подтичвали сюрия деца. Ловджията събирал толкова жито в знак на благодарност, че напролет, ако някой го закъсвал за брашно, ходел да иска от него. 

Обходите на слабо познати мистични места със сигурност е вълнуващо, но предполагам върви с ред предизвикателства. Имало ли е момент, в който ти е било трудно или пък се е появявал страх да продължиш да катериш?
Да, беше преди два месеца, в един ронлив участък край село Кунино. Всъщност жегата ме отказа, но наесен, живот и здраве, съм там. Местността се нарича Человешки дол, изобилства от скални арки и пещери и силно напомня за приключенски филм с шеметен сюжет.

Брал съм страхове и на други места – катерачния обект Синьото колело над Тетевен; участъка с барелефите от скалния комплекс край село Дъждовница; Гълъбинските скали в Земенския пролом. Те налагат изключителна концентрация, но когато човек не забравя, че не е обезопасѐн, и че пъпли по скалите за удоволствие, а не за да върши „геройства“, удовлетворението в крайна сметка е налице. И евентуалните му лични открития, защото тези окултни пространства не са просто набор от канари и скали, които да гледаш, оглеждаш и снимаш. Трудното там не е гледането, а виждането, а то изисква известна подготовка. Но това е дълга тема, на която съм отделил подобаващо място в книгата.

Със сигурност е имало и много забавни и смешни моменти. Усмихни ни и нас, като споделиш някои от тях.
С поета Венцислав Стайков, този неуморен глашатай на източнородопските красоти, с писателя Иво Георгиев и още осмина мегалитомани от Кърджали и Панагюрище най-после достигаме Герме кая (Огънатата скала) край село Ска̀лина. Над главите ни поетапно се разкриват гирлянди от ерозирали ниши с всякакви форми и големини. Фон на култовите изсичания са ажурни порести текстури, които Венци мигом сравнява с татуировки, Иво с фина бродерия, а аз с пемза, с мехурчета от аеро шоколад. И понеже словесните заигравки ни спохождат тримата често, разказваме на групата как нестандартно сме подходили към патилата ни край други едни ниши в Шан кая (Величествената скала) преди време. Прашни, потни и изпонадрани бяхме преодолели враждебните сипеи до махала Сладкодум. После, без да се договаряме, всеки описа собствените си преживелици, публикувахме ги в различни издания. Иво обаче реши, че това е недостатъчно и предложи да съберем трите ни опуса и да ги качим в групата „Българските скални светилища“ във Фейсбук. Скаломаните, които иначе са щекотлива аудитория, одобриха експеримента. Иво дълбаеше в диалога между стол с половин седалка и отсрещен баир, във връзката между Шан кая, Лохнеското чудовище и някогашното списание „Паралели“. Венци рисуваше завистта като три викащи гърла и две свити сърца, аз пък унесено изследвах кайсиев залез под уморена черница. Това, което необяснимо защо остана извън упражненията ни по приключенски краснопис, бе явлението „мъгла в кладенец“. Такова явление няма, разбира се, но между Шан кая и Сладкодум кладенец имаше. Дълбок, с вода колкото ти душа иска, че и ведро със синджир ни чакаше, посегнем ли да се разхладим. Не се разхладихме, но надничахме вкупом от прóсвета, даже наснимахме надвесените си физиономии. А мъглата си я измислихме, за да подразним майсторът на обектива Васил Анастасовски, че не ни придружи в одисеята. Звъннахме му веднага „от мястото на събитието“, уж превъзбудени, уж учестили дишането. Такъв късмет, рекохме му, изпусна, направо да се скъсаш от яд; майстор си да снимаш мъгли, но на мъгла в кладенец, Васе, кога ще попаднеш, на мъгла как почесва водата… 

Абе, да си няма човек работа със зевзеци, при това пътеписци.

Пътешествал си много, попадал си на стотици светилищни зони, търсил си отговори на всевъзможни древни загадки и в трите ти книги. Пред кои обекти човек онемява и защо?
Пред мегалитните съоръжения в Средна гора и край Приморско, част от които биха могли да бъдат постигнати днес единствено с инженерни познания и подемни машини. Тези неизследвани паметници пораждат порой от въпроси.

Пилето, с. Мътеница, Средна гора

Ще спомена само онези, свързани със строителните стандарти в древността – как са били повдигани и премествани до съответните места скални късове от по 10 до 60 тона всеки; с какво са били обработвани след това; и как са били напасвани в свръхсложни конструкции, които наподобяват на зрелищни арт инсталации? И още - природните феномени ли, за които споменах в началото, са били доработвани заради близостта на светилищата със старинните пътища или пътните трасета са прокарвани заради вече съществуващите сакрални пространства, населени с култови фигури?