Как пътуват холивудските актьори?

В България излезе „Пътешествие като на кино“ от Андрю Маккарти и Дон Джордж („Вакон“) - сборник с 33 приключения по време на пътешествия, разказани от известни актьори, режисьори и сценаристи. 

Основната идея зад книгата е съвсем проста - актьорите са разказвачи на истории още от времената на древните гърци. А откакто Холивуд излезе извън рамките на киностудиата, тези разказвачи пътуват до отдалечи кътчета на планетата, за да разказват своите истории. 

 „Холивудските типажи“ са номади, от една страна заради работата си, но често и по природа. Актьорите пътуват с широко отворени очи и наострени уши – понякога го правят несъзнателно, друг път нарочно. Те постоянно търсят характери, вглеждат дори в най-малките детайли от поведението на хората или промените на гласа им, събират цялата тази информация, за да си я припомнят след време и да използват в някоя роля. Авторите на сборника решават да помолят някои от тези странстващи разказвачи да разкажат своите най-лични, вдъхновяващи, забавни, смущаващи и човешки истории, преживени по време на пътешествията им. Резултатът надхвърли нашите очаквания: тридесет и трите истории, написани от прочути актьори, режисьори и сценаристи от целия свят са богати, ярки и дълбоко лични. Всички истории са се случили на най-различни места по света, различават се по своите сюжети и настроение, но има нещо, което ги обединява: пътуването по широкия свят може да направи живота ни по-хубав, по-весел, изпълнен със знания – може да го промени.  

Андрю Маккарти е актьор, режисьор и автор на текстове за пътешествия. Снимал се е в повече от двадесет филма, сред които „Красиви в розово“, „Огън на свети Елмо“, „На дъното“, „Клуб „Радост и късмет“ и „Водопадите Мълхоланд“. Участва в бродуейската пиеса Side Man, отличена с награда „Тони“, както и в пиесата The Boys of Winter. Снимал се е в няколко телевизионни сериала, включително в два сезона на „Триумфът на червилата“. Работил е и като режисьор на тази продукция. Той пише материали и се изявява като редактор в списание National Geographic Traveler. Негови статии са публикувани в Atlantic, Slate, Travel + Leisure, Bon Appétit, Islands, Afar и National Geographic Adventure. 

Дон Джордж е редактор на други антологии на  „Лоунли Планет“, включително A Moveable Feast, The Kindness of Strangers and Tales from Nowhere. Той е също автор и на Lonely Planet Guide to Travel Writing. Дон е редактор на отдела за пътешествия на „Лоунли Планет“, редактор на отдела за пътувания на San Francisco Examiner & Chronicle и създател и редактор на раздела Wanderlust на интернет портала Salon.com. В момента е автор, редактор и колумнист в National Geographic Traveler, редактор и блогър в Gadling.com и редактор на списанието за литература и пътешествия Recce (www.geoex.com/recce). Дон често участва в телевизионни  и радио предавания като експерт по пътешествията. 

Публикуваме откъс от книгата, без редакторска намеса: 

През Йордания и Сирия

Джош Лукас

Джош Лукас

Джош Лукас е роден в началото на 70-те години на 20-ти век в Арканзас и през цялото си детство пътува с родителите си, които са активисти и организират протести срещу ядрените оръжия във всички южни щати. Накрая семейството му се установява в малко рибарско селце в щата Вашингтон. Там Джош учи в малко държавно училище, в което се записва в курс по дебати и драматургия, признат в цялата страна и носител на редица награди.

След завършването си той работи като актьор и не спира да пътува. Участва във филмите: „Американски психар“, „Красив ум“, „Посейдон“.

Честно казано, тази „развлекателна индустрия“, в която работя вече над двадесет години, може просто да ви срита задника. В началото на зимата през 2010 г. се озовах, образно казано, паднал в калта, окървавен и насинен, с ужасно главоболие. Красивото обещание за страхотна кариера профуча покрай мен и ме събори злостно на земята. Отхвърлен, аз осъзнах, че бях приел тази загуба прекалено тежко и бях изгубил перспективата си. Затова реших да тръгна сам на пътешествие до някое място, на което никога преди не съм ходил и да събера мислите си. Исках да скоча в неизвестното, затова избрах Близкия изток. 

Няколко дни по-късно кацнах в Израел. Недоспал и уморен, минах безпроблемно и бързо през летището с най-високо ниво на охрана в целия свят. Излязох от митницата напълно объркан, защото предварителното ми проучване ме беше подготвило за щателен обиск или най-малкото за сериозен и задълбочен разпит. Но ето че вече бях в Израел и никой дори не надникна в багажа ми.  

Хванах автобус до най-близката спирка до стария град Йерусалим. Влязох в него през Дамаскската порта и мигновено ме обгърнаха цветовете, усещанията и ароматите на древния пазар. Изпаднах в радостен възторг и тръгнах из лабиринта от улици в стария град. Стигнах до Мюсюлманския квартал и оставих багажа си в хостела, който се намираше в 500-годишна сграда с мраморен под. Излязох на улицата и неволно възкликнах: „О, боже мой“. Бях напълно прехласнат от новите впечатления, които трупах постоянно. Обикалях из Йерусалим: средище на духовността и емоциите, кипящи сред това умопомрачително човешко творение, издигнато в прослава на Бога. Почувствах също и пълно умопомрачение. Веднага разбрах защо на това място се водят войни. И защо тук хората намират спасение за душите си. 

Имах нужда от свеж въздух, затова се върнах обратно на пазара и отидох в едно кафене, където трябваше да се срещна с Филип: военен фотограф, евреин, роден в Африка и израснал във Франция. През последните шест месеца той живееше в Йерусалим със съпругата си, режисьор на документални филми, и трите им малки деца. Вече ми беше казал по телефона, че отчаяно копнее да покаже на хората непознатата страна на Йерусалим. Докато пиехме като до Яфската порта, този пламенен, весел мъж с блеснали очи, който говореше френски, иврит, английски и арабски (а навярно и още три други езика, които не използваше в разговора ни), ми разказа, че е известен сред военните в Израел като „любител на арабите“ и че приема конфликта крайно емоционално. Обясни ми, че двамата със съпругата му следят внимателно случващото и го документират. 

– Готов ли си да видиш града? – попита ме той. – Готов ли си да походиш?

Минахме бързо през Християнския квартал по Виа Долороса – пътят, по който минал Христос към мястото на разпятието си, понесъл кръста си. Филип ми разказа за окаяното положение и бедите на палестинците. За болката и гнева си към ционизма1, който осъждаше. С усилие изкачихме стръмния Елеонски хълм (Маслиновата планина), а той не спираше да ми разказва за кварталите, покрай които минавахме. 

Стигнахме до Западния бряг на река Йордан. Филип ме предупреди, че израелските войници ни наблюдават. Виждах ги над нас в оръдейните, докато вървяхме по пустите улици и влизахме все по-навътре в Палестина. Огромни бетонни плочи разсичаха къщите на две. Открихме много празни ракетни снаряди, останали след скорошна престрелка. Стигнахме до самотна бензиностанция точно до стената, разделяща Израел и Палестина, разположена на някога оживено кръстовище. Попитахме собственика какво мисли за случващото се, а той каза: „Тази стена ще падне. В Германия отне тридесет години, а тази тук съществува едва от седем години.“ Сетне се усмихна.