Самa, на 16 години, 210 дни по море около света

Джесика Уотсън е родена през 1993 г. в Голд Коуст, Австралия. Има две сестри и един брат. Когато е на 11 години, родителите ѝ продават семейната им къща и купуват моторна яхта, на която цялото семейство живее. След околосветската обиколка, която осъществява на 16-годишна възраст, Джесика печели наградата „Млад австралиец на годината“, а по-късно ръководи редица проекти, свързани с плаване. Днес Уотсън е съсобственик на стартъп компанията Deckee.com, притежава MBA степен, работи като мотивационен лектор и продължава да плава.

На 15 май 2010 г., след 210 дни по море и над 22 000 изминати морски мили, 16-годишната Джесика Уотсън победоносно се завръща в пристанището на Сидни с малката си розова яхта „Елас Пинк Лейди“. Тя е успяла. Станала е най-младият човек, обиколил света под ветрила, без да акостира никъде по пътя.

Джесика се подготвя за този момент в продължение на години. И все пак едва 18 месеца по-рано претърпява сблъсък с 63 000-тонен танкер. Мнозина смятат, че се е провалила още преди да е започнала пътешествието си, но тя се отърсва от преживяното, вдига високо глава и продължава напред към необозримия безкрай на океана.

„Силата да мечтаеш“, която излиза в България с логото на „Вакон“, е вдъхновяващата история на едно младо момиче, което решава да изпита силите си с необикновено приключение насред бурни ветрове, огромни вълни и опасни айсберги. Джесика доказва, че със смелост, отдаденост и доза риск всички можем да изживеем мечтите си – независимо колко големи или малки са те. 

Полумесецът беше изгрял и озаряваше морето със сребристо сияние над тъмнината отдолу. След залез гланцовото безветрие на следобеда се смени от лек ветрец от запад и „Елас Пинк Лейди“ напредваше добре с издути платна – бях вдигнала грота, стаксела и кливера. Не бих могла да мечтая за по-добри условия за първата си нощ в морето. Наблюдавайки как „Елас Пинк Лейди“ плава със стабилните 4 възела, бях невероятно горда със симпатичната си малка розова яхта. Изпитвах огромно облекчение, че най-сетне съм на път, и се бях замислила за плаването през следващите няколко дни и за огромното приключение, на което скоро щях да се отправя. Нощта беше красива и мисълта, че нещо може да се обърка, беше безкрайно далеч от ума ми.

 

Бях отплавала от Мулулаба, ескортирана от лодки и хеликоптери, около 10 часа същата сутрин и след 15 часа в морето и седмиците целодневна подготовка се чувствах изморена и леко замаяна. Обикновено ми трябват няколко дни, докато привикна с живота по море. Уверена, че всичко е наред, реших да полегна за няколко минути и да подремна.

 

С „Елас Пинк Лейди“ вече бяхме на около 15 морски мили източно от остров Норт Страдброук. Щеше ми се да бяхме по-навътре в морето и по-далеч от местните риболовни флотилии и евентуално преминаващите кораби, но заради течението и слабия вятър по-рано не се бях отдалечила кой знае колко след отплаването си. Огледах хоризонта, проверих радара и AIS-а (системата за автоматично разпознаване) и настроих будилниците си, а после се покатерих на койката, все още със спасителната жилетка и сбруята.

Отзиви

„Невероятната история на австралийското момиче, което превзе света." - Дженифър Дъглас, Good gabble book reviews

„Всяка страница в тази книга е напоена с чиста проба смелост, пример за невероятен дух и воля за успех събрани в крехката физика на едно 16 годишно момиче.“ - The Courier Mail

„Вдъхновяваща история за най-младия човек, обиколил света с лодка, сам и без спирка. Историята на Джесика Уотсън е доказателство за това, което може да постигне човек, който има мечта и е силно решен да я постигне.“ - Weekend Australian.

Събуди ме ужасяващ, разтърсващ до мозъка на костите взрив от звуци в мига, в който „Елас Пинк Лейди“ внезапно спря и яростно се завъртя. Скочих, страховитият стържещ звук продължаваше и един бърз поглед нагоре през люка ми изясни, че сме се сблъскали с нещо огромно – с кораб. Вместо небе виждах стена от черна стомана, скрила звездите и извисяваща се над мен. Ревът на двигателите изпълваше главата ми и целия ми свят.

 

Протегнах се през кокпита, сграбчих румпела, изключих автопилота и се опитах да насоча яхтата встрани. Беше безнадеждно. Нямаше къде да отидем, не можех да сторя нищичко. С пронизителен грохот корабният корпус ни тресеше, докато се остъргваше в борда ни. Следващият поглед ми показа, че кърмата на кораба, с надвесените ѝ мостици, бързо приближава към нас. Шумът ставаше все по-силен и разбрала, че мачтата и такелажът ще се строполят, се втурнах обратно в каютата с надеждата да съм поне малко защитена.

 

С ръце на главата седнах на койката тъкмо когато започваше нова и далеч по-ужасяваща какофония от звуци. Изминаха няколко кратки секунди, но ми се сториха като часове. Шкафът до мен се откърти в момента, в който вантпутенсът раздроби вертикалната водонепроницаема преграда на милион трески. Яхтата се накрени на една страна, а после внезапно се изправи с най-силния взрив от шумове досега – заплетеният такелаж внезапно се беше освободил и рухна на палубата.

 

Когато яхтата спря да се люлее и ревът на двигателите започна да заглъхва, се върнах горе. Бъркотията беше пълна. Навсякъде имаше такелаж, леери, огромни ръждиви люспи от черната боя и отломки от метала на корабния корпус. Отвъд „Елас Пинк Лейди“ виждах как тъмните очертания на кърмата на исполина се отдалечават, а ние оставахме в разпенената от винта му бяла струя, запътили се наникъде.

 

Слисана и невярваща, а и все още замаяна, отчаяно се опитвах да осъзная случилото се, докато проверявах дали трюмовете се пълнят с вода и има ли повреди по корпуса. В ума ми имаше само една мисъл: „Горката ми лодка“, и докато щраках превключвателите, за да видя кои уреди все още работят, тя се превърна в нещо като напев: „Горката ми лодка, горката, горката ми лодка!“. Сетивата ми бяха като притъпени и все още не можех да се отърся напълно от дрямката; дори не ми мина през ум да бъда уплашена. Мислите ми се въртяха единствено около „Елас Пинк Лейди“.

 

Като дишах дълбоко, за да успокоя треперещите си ръце, взех радиостанцията, за да се обадя на кораба, а после грабнах и телефона да съобщя на татко за случилото се. „Добре съм – казах му аз. – Нищо ми няма, но ни блъсна кораб и мачтата падна.“

Отново на палубата, сама и на много мили от сушата, ми бяха нужни около два часа, за да я разчистя лека-полека, да привържа изпочупения такелаж и да отрежа заплетения кливер. Начесто поспирах, за да повръщам, надвесена през борда – гаденето от по-рано беше прераснало в истинска морска болест. Накрая запалих двигателя и с негова помощ изминах шестте часа път до Голд Коуст. Колко бързо се промени всичко!

 

Пред мен се простираха най-малко 23 000 морски мили безлюден океан, яростни бури и рискът от не един нокдаун. Но в онзи ден се съмнявах, че през месеците, които ме очакваха сама в морето, ще има нещо толкова трудно, колкото това да държа главата си високо вдигната, докато насочвам осакатената „Елас Пинк Лейди“ между вълноломите на Голд Коуст, след като видях множеството, обрамчило реката, флотилията от лодки, дошли да позяпат, и ударната група на очакващите медии.