Откъс от „Как да общуваме на работното място“ от Лейл Лоундз
Когато задам въпрос по време на семинарите ми, повечето присъстващи обикновено дават стегнати отговори, но има една група, която отказва да млъкне. Някои хора са влюбени в собствения си глас. Сигурно си имате един-двама такива индивиди в собствената си фирма.
Никого няма да забравя дърдоркото в една компания клиент, където присъствах на няколко техни срещи. Ръководителят на екипа попита:
- Имахте ли някакви трудности при работата по този проект?
Тъкър, който явно отдавна работеше за организацията, си прочисти гърлото и започна:
- Е, както всички знаят, не искам да създавам проблеми, но...
Един-двама от колегите му се разсмяха жлъчно. Явно Тъкър обичаше да е център на вниманието и това беше пределно ясно на всички. Размахвайки пръст във въздуха, той продължи:
- Хората никога не ми отговарят. Пиша имейли на производството, маркетинга и продажбите - и никой никога не ми отговаря. Изпращам втори и трети път и какво получавам? Нищо! Затова започвам да звъня, но никой не вдига телефона. Затова пробвам пак и...
След пет минути Тъкър продължаваше да говори и на този етап никой не можеше да го спре. Усетих, че неколцина започват да винят ръководителя, задето оставя Тъкър да им губи времето и не държи контрола над срещата. Подобни приказливци може и да имат дар слово, но когато говорят твърде дълго, дарбата им се превръща в грабеж – грабеж на ценното време на слушателите.
Докато седях там, а той не спираше да дърдори, ми се искаше да кажа: „Тъкър не схващаш ли? Колкото по-дълго говориш, толкова по-неубедителен си. Не виждаш ли, че колегите ти не слушат и те обвиняват, че си отклонил темата на срещата? Не се изненадвай, ако следващият път те пропуснат в списъка на присъстващите за срещата.“
Тъкър можеше много по-ефективно да се изкаже в едно изречение: „Имам проблем с получаването на отговори на имейлите ми.“
Независимо дали говорите по време на оперативка, или си бъбрите в стаята за почивка, използвайте „правилото на едноминутната запушалка“, както го наричам. Когато започвате да говорите, си нагласете въображаем таймер и колкото и да е интересна идеята ви, след минута поощрете някой друг да вземе думата. Погледнете някой от събеседниците си и попитайте: „Арън, ти какво мислиш?“. Или: „Ванеса, твоето мнение какво е по въпроса?“. С други думи, когато ви свърши времето, млъкнете! Ако редовно давате думата на другите, колегите ви ще са по-склонни да ви изслушат, когато отново заговорите.
Откъс от „Как да общуваме на работното място“ от Лейл Лоундз (ИК „Хермес“)