„Какво се случва на мен?“ или „Какво се случва за мен?“

В даоизма се казва, че целият ни живот е движение към нашето израстване, а Вселената (или Бог, наречете го както искате) допринася за това всеки миг да ни приближава все повече към нашето развитие. Това движение продължава както в приятните моменти, така и в не толкова лесните. Даже и в трудностите целта на живота (или на Бог) остава неизменна: да ни води (или да ни влачи) към еволюцията. 

За да ни води, понякога животът трябва да ни подтиква. С порастването си растението трябва да бъде пресадено. Без колебание го правим, когато пресаждаме нашите растение в дома си. Знаем, че ако не извадим растението от отеснялата саксия, то няма да получава необходимите вещества за растеж, първо ще залинее, а после ще умре; докато след пресаждането ще расте силно и здраво. Понякога и животът (или Бог) ни пресажда, отнема ни старите връзки, старата работа и го прави без колебания, защото знае: трябва ни нова земя, по-голяма саксия. Тогава защо се плашим, когато останем без саксия? 

Аугуст Голд – директор на религиозен център в Ню Йорк, смята, че от тази перспектива въпросът за задаване (най-вече пред лицето на трудностите) не е: „Какво не е наред тук?“, а по-скоро: „Какво е перфектното тук?“ (или: „По какъв начин случващото се помага на моето развитие?“).

Въпросът не е: „Какво се случва на мен?“, а: „Какво се случва за мен?“ (в моя полза). Разликата е огромна. С първия въпрос („Какво не е наред тук?“) активираме самосъжалението и потъваме в кладенеца на противодействието и условностите. 

Вторият въпрос („Какво е перфектното тук?“/„Какво се случва за мен?“) обаче е специален: не е възможно да му се отговори през „човешките“ очи, защото нямаме отговори. Тогава непременно трябва да отидем на метапозиция, да издигнем нашата перспектива и да погледнем през „божествените“ очи. Това ще ни извиси над нашите ограничения и ще ни помогне отново да намерим пътя.

Така както сме уверени в наличието на достатъчно кислород за следващото вдишване, можем да сме уверени и че водата за напълване на ведрото винаги е на наше разположение, винаги има нова саксия за нас, намираме се в безопасност, всичко е наред, каквото ни се случва, е за наше добро – дори и в момента да не е толкова лесно да го разпознаем. 

Ритъмът на живота представлява редуване на мрак и светлина. 

Понякога преминаваме през моменти на светлина и тогава откритостта, радостта, нежността, жизнеността ни се струват лесни. Друг път (в периодите на пресаждане) се сблъскваме с мрака. 

В някои части на щата Тамил Наду в Индия има ритуал, символизиращ всичко това. В новогодишната нощ хората там ядат едно много горчиво растение, наречено нийм. Така приемат горчивите познания, които животът може да ни поднесе. В друго честване – Понгал – деня, когато слънцето е в зенит на Тропика на Козирога, се яде сладка захарна тръстика. Това е празникът на урожая, отбелязва се сладостта и красотата на живота. Можем да запазим жизнеността си само като не забравяме, че както сладостта, така и горчивината на живота са част от човешкото съществуване. 

Из „Заслужавам най-доброто“ от Лучия Джованини, Colibri