Трябва ли да бъдат задължително платени стажовете?

Автор: Доц. д-р Драгомир Бояджиев, управляващ партньор на DB Interconsult*

Нов законопроект подготвя промяна в Кодекса на труда, свързани с наемането на стажанти. Идеята е стажантите да подписват договор, осигуряващ им месечно възнаграждение не по-малко от минималната работна заплата. Договорът се подписва  за срок от 1 до 9 месеца. В задълженията на работодателя е и осигуряване на наставник на стажанта, който трябва да е служител с поне 3-годишен опит.

На фона на обявената от НСИ безработица от 28.2%  на младежи до 29 години за последното тримесечие на миналата година, идеята за регламентиране на отношенията работодател-  стажант заслужава адмирация. И това особено важи за изработване на ясни правила, свързани с наемането на стажанти. Същевременно необходимостта за заплащане на стажа от страна на работодателите буди недоумение и създава реални пречки за постигане на декларираната с проектозакона цел.

Предложението идва в условия на продължаваща стагнация на бизнеса в страната. По данни на БСК 46% от анкетираните 500 представители на бизнеса споделят, че икономическото състояние на фирмата им се е влошило през 2012. Почти половината от анкетираните остават крайни песимисти за развитието на икономиката през 2013 и предвиждат допълнително задълбочаване на кризата. Едва ли ограниченията, наложени от тази ситуация, ще позволят на фирмите да отделят средства за заплащане на стажове.

Пазарът на труда е в криза. Възстановяването му е значително по-трудно и с поне няколко месеца забавяне след първите признаци на икономически растеж. Тепърва работодателите ще изпитват сериозни трудности в намирането на необходимите за бизнеса специалисти. Те ще са принудени да отделят средства за допълнително обучение на наетите.
   
Като цяло българското образование е откъснато от практиката. Придобиването на практически умения по време на обучението е изключение, което потвърждава правилото. Приемайки стажанти, работодателят, особено когато се касае за младежите, посочени в законопроекта (до 29 години - ученици, студенти или завършили преди не повече от 2 години, без опит по специалността си), е принуден да ги обучава в умения, необходими за изпълнение на трудовите задължения, в много случаи в трудови навици, бизнес комуникация и др. За това обучение са необходими средства. Задължението стажантите да получават поне минималната работна заплата ги увеличава, което не е по джоба на редица работодатели.

Задължителното заплащане на стажантския труд противоречи на основно правило при формирането на работната заплата - обвързването  й с производителността, т.е. резултатите от труда.  Колко от назначените стажанти, които самият проектозакон определя като „ без опит по специалността си“, могат да „заработят“ минимална работна заплата?

Известна е ролята на работната заплата за мотивиране на служителите. Незаслуженото възнаграждение несъмнено е лош мотиватор както за този, който го получава, така и за останалите служители.
   
Още едно от  изискванията на законопроекта не запазва интересите на работодателя. Определеният наставник на стажанта работодателят е наясно, че част от времето за изпълнение на задълженията си той отделя за въвеждане на новия служител в работата, за неговото обучение. Това е за сметка на част от възнаграждението на наставника.
   
Да не забравяме осигурителните задължения за двете страни, при които минималните прагове са над минималната работна заплата. Възнаграждението на общ работник в строителството е минималната за страната работна заплата от 310 лева, осигурителният праг - 350 лв.
   
Новият законопроект е илюстрация на това как добри намерения могат да имат негативни последствия при обличането им в неподходяща законодателна „дреха“.
   
Заплащане на стажантския труд може да има. Необходими са и ясни правила как да става това. Ако държавата наистина иска насърчаване на заетостта и провеждане на реални стажове, трябва да осигури законодателно спазване интересите и на двете страни. Младите хора нямат интерес от затваряне вратите на фирмите поради невъзможност на работодателите да изплащат стажантските възнаграждения.
   
Проблемът има две решения: първото е заплащане на стажантския труд  от страна на държавата. Това би могло да се осъществи и със средства по програми.
   
Второто предполага работодателите сами да определят на кои позиции могат да назначат стажант със заплащане и какво да е то и на кои стажантът придобива без заплащане знания и умения, необходими за реализацията му.
   
При всички случаи законопроект трябва да бъде внимателно обмислен. За да не извади очи, вместо да изпише вежди.

*Автор: Доц. д-р Драгомир Бояджиев е консултант по управление на човешките ресурси. Основател и управляващ партньор на DB Interconsult (1991 г.). Преподавател в Университета за национално и световно стопанство. Автор на редица учебници, монографии, студии и статии по проблемите на управлението на човешките ресурси.