Как да лекуваме отхвърлянето, самотата, провала и други емоционални рани?

Гай Уинч е лицензиран психолог с практика в Манхатън и популярен TED говорител

На 8 октомври 2015 на българския книжен пазар излиза бестселърът „Първа помощ за душата“ (издателство „Обсидиан“) на популярния психолог и лектор Гай Уинч. Чрез книгата той категорично затвърждава идеята за необходимостта от емоционална хигиена.

Всички имаме аптечки с медикаменти срещу простуда или физически наранявания. Но разполагаме ли с лекарства за многобройните психологически рани от неуспехите ни, от отхвърлянето, накърненото самочувствие, самотата или загубата на близък човек? Ако не се вземат спешни мерки, тези рани могат да се влошат.

Световният бестселър на Гай Уинч представя ефикасни методи за облекчаване на най-често срещаните душевни страдания. Като използва примери от практиката си на психотерапевт, разказва интересни житейски истории и описва научни експерименти, доктор Уинч предлага конкретни техники и лесни упражнения за възстановяване и поддържане на психическото ни здраве. 

Вижте откъс от книгата:

Накърнено самочувствие: как ритаме сами себе си, след като вече сме повалени

Преживяването на значимо или повтарящо се отхвърляне е изключително пагубно за самоуважението ни. Всъщност дори само бегло припомняне за предишно отхвърляне е достатъчно да причини временен спад на самочувствието. За съжаление ударите по самоуважението ни рядко спират дотук. Често притуряме към преживяното отхвърляне, като ставаме прекалено самокритични – в общи линии подритваме сами себе си, след като вече сме повалени. Подобна реакция е често срещана, но тя лесно може да накара психологическите порязвания и драскотини от отхвърлянето да се „инфектират“ и впоследствие да окажат пагубен ефект върху душевното ни здраве.

Анджело изгубил работата си във фирма за превоз на стоки, защото целият му отдел бил закрит с цел съкращаване на разходите, и все пак той възприел станалото като лично отхвърляне. („Тези хора ми бяха приятели. Как можаха да постъпят така с мен?“) Персонализирането на отхвърлянето накарало Анджело да се чувства нежелан от приятелите си и изоставен от дългогодишните си колеги. Избягвал контакт с когото и да било от старата му фирма, тъй като бил убеден, че комуникирането с тях само би го изложило на неодобрението, разочарованието или неуважението, което изпитват към него, въпреки че подобни страхове били напълно неоснователни.

Когато приятели и колеги потърсили връзка с него (което те, разбира се, действително направили), той избягвал да отговаря на имейлите им и гласовите съобщения дори когато те съдържали насоки за друго работно място. След няколко месеца приятелите му напълно спрели да търсят контакт. В главата на Анджело последвалото мълчание в крайна сметка само потвърдило опасението му, че поначало никога не са държали на него.

Анджело не е единичен случай. Всички проявяваме тенденция да приемаме твърде лично отхвърлянето и да си вадим заключения за свои недостатъци, когато няма доказателства подобни допускания да са оправдани. Върнете се назад (дори, ако се налага, много назад), когато сте били отблъснати от някого в сферата на любовните чувства. Оказахте ли се в положението да съставяте списък на всичко, което може да не ви е наред? Обвинявахте ли се, че не сте достатъчно привлекателни, или изтънчени, или умни, или богати, или млади, или пък всичко изброено? Казахте ли си: „Винаги ми се случва така!“ или „Никой никога няма да ме обикне!“ или „Никога няма да си намеря половинка!“?

Личното отхвърляне рядко е така лично, колкото ни се струва, и дори когато е, далеч невинаги е свързано с подобна остра критика на недостатъците ни. Като добавка към ненужното персонализиране на отблъскването също така сме склонни да го обобщаваме в твърде висока степен, дори да нямаме база за такова нещо (например като си казваме „Винаги ми се случва така!“ или „Никога няма да си намеря половинка!“), или да се впускаме в ненужна самокритика, като приемаме, че сме били в състояние да предотвратим отхвърлянето, ако бяхме постъпили по различен начин.

Самокритиката е особено проблематична след любовно отхвърляне, тъй като мнозина от нас прекарват часове да анализират всичко изречено и сторено в отчаяно издирване на така неуловимия „фатално погрешен ход“ (например „Защо отлагах толкова дълго, преди да ѝ позвъня?“, „Не биваше да пия това последно питие!“ или „Може би беше твърде рано да ѝ покажа колекцията ми бельо с анимационни герои“).

В действителност фатално погрешните ходове са извънредно редки (макар истината да е, че никога няма правилен момент да покажете на жена колекцията си бельо с анимационни герои). Най-честата причина да бъдем отблъсквани като интимен партньор (или като кандидат за конкретна работа) е липсата на цялостна химия, защото в този момент не пасваме на конкретните потребности на човека или фирмата или защото не се вписваме в тясната дефиниция за това кого търсят – не заради някакви критични погрешни стъпки, които може да сме направили, нито заради фатални недостатъци на характера ни.

Няма полза от подобни погрешни разсъждения, напротив, те само задълбочават болката, която изпитваме, като ненужно добавят крайно неточни самообвинения, които накърняват допълнително вече пострадалото ни самочувствие. Отхвърлянето боли достатъчно – със сигурност не ни трябва да ръсим сол в собствените си рани или да се посритваме, когато вече и бездруго сме на земята.