Нещата, които връщат усмивката в живота...

Ан Иду-Тиве

В началото на март в България излезе „Работилничка за спомени“ от Ан Иду-Тиве. „Издателите от „Кръгозор“ го определят като „роман нежност, който връща усмивката в живота“. В „Работилничка за спомени“ творчеството и писането сближават, падат бариери, а думите лекуват. Това е сърдечна история за симпатични герои и техните вълнуващи спомени, за топлите и искрени взаимоотношения между поколенията, за неочаквани приятелства. История за любовта, която няма възраст...

Алис от три години живее сама в къщата на покойната си баба в Северна Франция, но я издържат родителите й. Независимо че е завършила Сорбоната, тя не успява да получи очакваната реализация в сферата на академичните социологически изследвания.

Почти на трийсет е, без работа, без приятели, останал й е само споменът за неслучила се любов. В желанието си да бъде самостоятелна, Алис решава да организира работилнички по писане в два дома за стари хора, още повече че дисертацията й е свързана с такива домове. 

И това променя живота ѝ. Изобщо не е очаквала, че работата ще е така интересна и че ще прочете толкова разнообразни и интригуващи истории. Уравновесената Сузан, поетът Пиер, безупречният Жорж, свенливата Мари, мър­мораната Жермен й разкриват свят, далечен и непознат. Разказват лични спомени за Съпротивата, за дълги пътешествия, трогателни истории за семействата и приятелите си и дори я изненадват с поезия. Искрени и спонтанни, те ѝ споделят за неосъществена любов, за любов, която не се забравя…

Най-после нещо се случва в живота на Алис. Щастлива от успеха на работилничките, тя започва да води часове по творчество и в начално училище. За нея, за старците и за малчуганите работилничките се превръщат в буря от емоции. Създават се топли отношения и нови приятелства; истории от миналото, нежни или болезнени, се настаняват в настоящето и изграждат бъдещето… Дори Алис разкрива своите сърдечни терзания. „Добрите й старчета“ създават проект „Алис“, в който включват и децата. Бандата съзаклятници предприема незабавни енергични действия, за да помогнат на младата жена да намери любовта…

Вижте какво казва Ан Иду-Тиве за книгата в интервю за Librinova.

Защо решихте да станете писател и кога започнахте да пишете?
Изглежда, че още като съвсем малка съм проявявала голям афинитет към думите.  Като студентка по история, а след това и като историк, съм редактирала мемоари и съм писала статии, публикувани в местни списания, посветени на историята. Дори написах театрална пиеса, в която дава живот на големите личности, обитавали замъка в селото, в което живея.

Но има два повратни момента в живота ми, които ме накараха да задълбоча отношението си към писането.

В края на 2005 г. на сина ми Матю беше поставена диагнозата аутизъм. Четенето на разкази на майки в моето положение ми даде силата да продължа напред и ме стимулира да пиша. За първи път усетих неотложна нужда да си водя дневник, в който записвах всичко – игрите, които привличаха вниманието на Матю, идеите ми за нови занимания, страховете ми, тревогите ми, надеждите ми, напредъка му, малките ни моменти на щастие… Всичко това се конкретизира в труд, публикуван от издателство Autrement през 2009 г. със заглавието „Да чуем аутизма“. Продължих с тази тема в блог. И реших да погледна по-професионално на болестта. Преминах през обучение във Висшия национален институт за изследвания и обучение на деца с ограничени възможности (INSHEA), където най-сетне получих научните отговори. Започнах да преподавам по проблемите при аутизма, след което напуснах гимназията, в която водех часове по история и география, и станах координатор на програма за училищно включване на деца с ограничени възможности.

През 2014 г. се почувствах професионално изчерпана. Повечето хора смятат, че преподаването е лесно, но когато си се посветил изцяло на работата на всички тези фронтове, без да пестиш време и енергия, може да рухнеш. Особено когато си вложил толкова много обич и чувства. За съжаление, ме сполетя точно това. 

Бях изтощена, а също и разочарована от всички пропуски, които открих в образователната ни система. Разбрах, че децата ми заслужават нещо повече от майка на ръба на силите си. Признах, че възможностите ми си имат предел (трябва да призная, че това лияе малко зле на егото!) и се поставих изцяло на тяхно разположение. Но имах нужда да се стимулирам интелектуално… Историческите изследвания, които изоставих заедно с докторската си дисертация, когато разбрахме, че Матю е аутист, ми липсваха. И тъй като писането на труда ми за аутизма беше посяло в мен малко зрънце, което само чакаше да порасне, се захванах с исторически роман.

Вече малко повече от една година съм у дома и прекарвам време с децата си. Посветила съм се изцяло на тях. А когато са на училище, пиша, като се старая да наваксам времето, след което тичах години наред!

Коя дума Ви определя най-добре?
Упорита.

Кои са източниците Ви на вдъхновение?
Изкуството като цяло и най-вече музиката и изобразителното изкуство (чакам с нетърпение да срещна творбата, която ще ме вдъхнови да напиша роман в стила на „Момичето с перлената обица“…) Но вдъхновението може да ме връхлети във всеки момент! 

Идеята за книгата, върху която работя в момента, ми дойде от табела на улицата. Осъзнавам, че се впечатлявам от съдбата на определени хора, независимо дали са постигнали своя момент на слава, или не, и искам да ги извадя от неизвестността. Точно това направих с Ан дьо Нетанкур-Вобекур, графиня Естерази, в „Улица Благотворителност №27“. Има и други жени, които смятам да обрисувам един ден под една или друга форма.

Кога и как се появи идеята да напишете „Работилничка за спомени“?
Идеята за „Работилница за спомени“ ми дойде, докато седях на дървена пейка в деня на празника на училището на една от дъщерите ми. Споменах на друга майка, че мисля да  създам фирма за писатели, които да пишат своите автобиографии, и да я кръстя „Спомен“. Тя самата имаше собствена фирма и беше подписала няколко договора като козметичка със старчески домове. Тази идея влезе в главата ми, а в създалия се там „миш-маш“ имаше спомени за работилниците по писане, които бях организирала за учениците ми с нарушени познавателни способности – пътищата на вдъхновението определено са неведоми! Исках да изляза от зоната си на комфорт (историята и историческия роман) и да пробвам силите си в съвременен роман, така че определих проблематиката и организирах всичко…

Имате ли идея за следваща книга или проект?
Имам много! Скачам от една на друга в зависимост от настроението си и скоростта на избистряне на идеите си. Проучвам исторически документи, за да напиша разказ за пътуването на моряк от XIX век, и изследвам бележниците на френски пехотинец от Първата световна война, с които имах възможността да се запознаят добре като дете. Започнах исторически роман, чийто сюжет се развива по време на Втората световна война, но нещо ме гложди, имам усещането, че началото не е добро… Така че съм оставила настрана тази книга, прилежно подредена в папката ми.

Проектът, в който в момента съм вложила цялото си сърце, е писането на биографията на голям американски меценат - госпожица Бел Скинър. Неотдавна осъществих обещаващ контакт с музея в Масачузетс, където се пазят дневникът и писмата й. Ако успеят да дигитализират феноменалния обем от източници, от които се нуждая, ще се поставя с ентусиазъм в услуга на паметта на госпожица Скинър. Ако ли не, ще бъда много, много, много разочарована… и ще се задоволя да напиша роман, в който тя ще бъде второстепенна героиня. Освен това в мен узрява продължението на книгата ми за аутизма.