Един от най-добрите класически пътеписи излиза в България

В България излиза „Изгубеното сърце на Азия“ от майстора на класическия пътепис Колин Таброн, съобщават от издателство „Вакон“.

„Изгубеното сърце на Азия“ е магическо пътешествие из Великата монголска империя на Тамерлан. Разказ, който превежда пътешественика през безкрайните пясъци на Каракум, непристъпните хребети на Памир и безлюдните казахски степи, а Колин Таброн е перфектният гид в този въображаем лабиринт от история, култура и религия. 

Познавач до съвършенство на човешката душа и непоправим приключенец, Колин Таброн отключва здраво залостените врати, зад които са скрити вълненията и тревогите на хората от региона на Централна Азия след разпадането на Съветския съюз. Прави ни свидетели на живота в смутните времена, оставили дълбоки белези от миналото и надеждата за по-добро бъдеще.

Колин Таброн е майстор на класическия пътепис. Първите му книги са посветени на Близкия изток – Дамаск, Ливан и Кипър. През 1982 г. пътува из Съветския съюз, преследван от КГБ. В следващите години се раждат прекрасните му разкази за необятната земна шир, обхващаща Русия и Азия: „Сред руснаците“, „Изгубеното сърце на Азия“, „В Сибир“, „Сенки по Пътя на коприната“ и „Отвъд стената“. У нас книгите му са издадени от издателство „Вакон“. Роден на 14 юни, 1939 г., в момента живее със семейството си в Лондон.

Вижте част от отзивите за книгата:

„Предпочитам Колин Таброн пред всички останали съвременни автори на пътеписи.“ - Джон Симпсън, Daily Telegraph

„Писателят пише с оригиналност и живост, с които малцина днешни автори могат да се мерят.“ -Independent

„Макар героичната епоха на пътешествениците из Централна Азия отдавна да е отминала, тази книга заслужава да се нареди до най-добрите класически пътеписи – заради наситената красота на езика и яркостта на обрисуваните образи.“  - Sunday Telegraph

„Пътуването на Таброн го превежда през удивителна и магическа територия от пустини и планини. Там бляскавата, ужасяваща и романтична история почива изоставена сред мисли за по-богати времена… Таброн безупречно е уловил това фантастично минало и е съумял да преплете неговите загадки с модерни образи, за да постигне една смайваща бродерия от внушения.“ - The Times.

Публикуваме откъс от книгата, без редакторска намеса: 

Излязох сред развалините на „Биби Ханъм“ с неясно самообвинително чувство. Дори и запустяла, джамията сякаш се надигаше от епоха, която е била по-щастлива от моята (което, разбира се, е илюзия). Тамерлан я издигнал като най-величествения храм на исляма. Хиляди държани насила майстори от Персия, Ирак и Азербайджан се трудили, за да изваят мраморните ѝ подове, да емайлират огромните пространства с плочки, да построят чудовищните кули и четиристотинте кубета, бълбукащи над галериите. Императорът пришпорвал строежа. Завършената в негово отсъствие порта му се сторила твърде малка и затова я сринал до основи, обесил архитектите и започнал отначало. Само че колосалните сводове и минарета, които си представял, смазали основите и стените започнали да се пропукват едва ли не преди да са завършени. Хората ги било страх да се молят тук. Джамията се извисяваше над мен като мегаломански блян, осеял небето с разранени арки и разкъсани куполи. Пукнатини чернееха и криволичеха по стените. Плочките се лющеха като кожа. Портата беше толкова висока, че петата на изчезналата арка започваше на 24 метра над мен и фантасмагорично завършваше насред нищото. Зейнали пробойни бяха разцепили молитвената зала от горе до долу, а от пандантивите се ронеха цели тухли.

Всичко – гръмовните минарета, десетметровите врати, гигантският басейн за умиване – смаляваше посетителя до натрапник с лилипутски ръст и населяваше джамията с великани. В центъра на двора мегалитен аналой от сив монголски мрамор някога подпирал великански Коран. Неговата неразрушимост и усамотението насред порутеното сърце на джамията обаче вече му придаваха някаква езическа сила и той се беше превърнал в свърталище на ялови жени, които пълзяха под него като магия за зачеване.

Когато приседнах наблизо, три млади светски девойчета, отракани и наперени в късите си поли и високи токчета, тръгнаха с кикот и подбутвания към аналоя. Писъците им огласиха развалините. После една по една те се отпуснаха на колене и лакти и пропълзяха навътре и навън между деветте му мраморни крака. Първоначално се присмиваха една на друга на това място, където се смесваха забавата и суеверието. Когато обаче изчезваха от погледа на своите приятелки, докато пълзяха из мраморния лабиринт, ги обземаше тревога. Скришом опираха длани в камъка. Една от тях го целуна. После се измъкнаха, опънаха чорапогащите си и се отдалечиха.

Надникнах през вратите в камерата. Решетъчните прозорци пропускаха разсеяни слънчеви лъчи. Високо над мен, по целия връх на купола, се разпростираше мрежа от позлатена щукатура, която се увиваше около себе си с математическо изящество. Спускаше златните си нишки върху огромните пазви, ниши и пандантиви и хвърляше мек блясък върху всичко надолу. Под нея стените бяха облицовани с алабастър – все още прозирни шестоъгълни плочки – и обиколени от ясписов фриз, на който беше издълбана информация за делата и генеалогията на императора. Още по-надолу, ограничени от ниската балюстрада в краката ми, кенотафите на неговото семейство почиваха един до друг като правоъгълни блокове от мрамор и алабастър. А в центъра, изпъкващ сред тяхната бледност, гробът на Тамерлан сияеше като монолит от почти черен нефрит. Беше смущаващо красив: най-големият нефритен блок в света. По краищата му имаше бледи надписи. Вертикална пукнатина показваше къде персийски войници (както се смята) го бяха съсекли преди два века и половина.

Застоях се дълго време, едновременно развълнуван и тревожен. Влезе един мъж, който се помоли известно време и после си тръгна. Отвън едва доловимо долитаха детски викове. Под украсеното великолепие на купола простотата на надгробията беше едновременно благородна и доста плашеща: признание за незначителността дори на този човек и за хода на времето. До него почиваше кроткият му син Шах Рух; до главата му – неговият везир; под една ниша – шейхът му. Неговият внук Улуг Бег беше в краката му, а наоколо бяха сбрани и други.

Най-сетне младият пазител, поласкан от интереса ми, ме изведе от камерата и аз тръгнах след него към задната част на мавзолея, където той отключи малка резбована врата. 

– Тук е истинският гроб – каза той.

Спуснах се по стръмна рампа в тунел под сградата. Сред мрака усещах как сводовете се събират ниско над главата ми. Някъде зад мен човекът щракна ключалката и една гола крушка образува облак мътна светлина в криптата. Всеки кенотаф в камерата отгоре имаше огледален плосък надгробен камък в тази тъма. Те почиваха скрити сред прахоляка и тишината. Въздухът беше сух и застоял. Коленичих до надгробната плоча на императора и я докоснах. Отдолу, увито в ленено платно и балсамирано с камфор и мускус, съсухреното тяло на Тамерлан било положено в абаносов ковчег. Не можех да си го представя. Образът на живия човек беше твърде ярък в съзнанието ми. Твърди се, че в продължение на година след погребението му хората го чували как вие изпод земята.

Някаква остатъчна педантичност ме караше да искам да му намеря място. Но знаех, че ако изглежда мрачен, то е защото се тревожи за семейството си, а не за своя народ. Не той, ами аз се дразнех от променливата му идентичност: от лековатия и полупотиснат ислям във всички тези държави, от отслабналата вярност към клана и племето, от съветското лустро, от плитките корени на усещането за нация. На него не му пукаше особено. Не му липсваха лоялностите, които неговият народ никога не беше изпитвал. Имаше жена си и децата си в тухления апартамент на север и градината с домати. Само аз се опитвах да го преосмисля. Той междувременно беше заседнал на извечния вододел по тези земи: разделението между градското и пасторалното.

Искаше да се върне в планините.