„Сладка бобена паста“ или за радостта от живота въпреки повратностите на съдбата

От 11 октомври в българските книжарници може да бъде намерена  „Сладка бобена паста“  - прозата на Дуриан Сукегава, пленила сърцата на читателите в много страни по света. 

Красиво адаптиран на големия екран от Наоми Кавасе, „Сладка бобена паста“ (превод: Маргарита Укегава, цена: 20 лв., 216 стр., Colibri) е завладяващ, поетичен и чувствен – вълшебно обяснение в любов към сетивата, към радостта от живота и към изцелителната сила на приятелството, въпреки многобройните повратности на съдбата. 

За да приготвите хубава сладка бобена паста – ан, основна част от японските сладки дораяки, най-важното е „да се вслушате в гласа на бобчетата, да им проговорите, да ги почувствате…“. Такава е тайната рецепта на Токуе – мила възрастна дама с мистериозно деформирани пръсти, появила се през пролетта заедно с цъфналите вишни. Сентаро не без колебание се съгласява да я наеме в своята пекарна за дораяки, но с удивление установява, че клиантелата му като по чудо се е удвоила, покорена от сладкарския талант на Токуе... Но възрастната дама крие и друга, несподелима история и не след дълго изчезва както и се е появила, оставяйки Сентаро да преосмисля уроците за живота, получени от нея.

Дуриан Сукегава е артистичният псевдоним на Тецуя Сукегава, който освен с проза активно се занимава с поезия, музика и радио. Роден е през 1962г. в Токио, но завършва гимназията в Нагоя, където играе американски футбол, след което завършва азиатска философия в университета „Васеда“ в Токио.

Номиниран в категория „Особен поглед” от филмовия фестивал в Кан през 2015 година, филмът „Сладка бобена паста” е в програмата на CineLibri 2019 и ще бъде представен в рамките на специална японска галавечер на 18 октомври в Сити Марк Арт Център.  

Публикуваме откъс от книгата, без редакторска намеса:

Ето го магазинчето за сладки „Дорахару“, където приготвяха дораяки. Сентаро стоеше наведен над горещата плоча, както всеки друг ден. 

Магазинчето се намираше в търговски пасаж с гордото име „Улицата на вишните“, който се намираше през една пресечка от пътя край железопътната линия. Улицата бе забележителна по-скоро с изоставените си магазини, отколкото с рехаво засадените от двете ѝ страни вишневи дръвчета. Може би защото сега бе сезонът, в който вишните бяха напълно разцъфнали, минувачите бяха малко повече от обикновено. 

Веднага щом забеляза застаналата край пътя възрастна дама, Сентаро мигом отново заби поглед в купата, в която бъркаше сместа за тестото. 

Когато отново вдигна глава, жената, нахлупила бяла шапка на главата си, все още бе там и, изглежда, не наблюдаваше вишните, а него самия. 

Той кимна механично за поздрав, след което жената се усмихна някак сковано и полека закрачи към него. 

Сега Сентаро я позна. Няколко дни по-рано бе идвала като клиент в магазинчето. 

– Относно това…  – каза тя, посочвайки с бавно движение на ръката си залепената на стъклената врата обява. Пръстите ѝ бяха закривени като куки. – Наистина ли „възрастта не е от значение“? 

Сентаро престана да движи ръката си, с която стискаше гумената шпатула. 

– Да не би да имате някого предвид? За внука ви ли става дума? 

Жената само премигна с едно око, без нищо да продума в отговор. Лек полъх на вятъра разклати дървото, разпръсквайки във въздуха цветни листенца, които влетяха през стъклената врата и кацнаха върху плочата за печене. 

– Всъщност… – Жената се наведе напред. – Дали не бих могла аз да се пробвам? 

– Моля?! – възкликна Сентаро, а жената посочи с пръст към носа си. – Винаги ми се е искало да се захвана с подобна работа. 

Сентаро се засмя и изрече, преди да се запита дали няма да прозвучи грубо: 

– Мога ли да знам на колко сте години? 

– Седемдесет и шест навършени. 

Как ли да я отпрати, без да я обиди? Сентаро продължи да бърка тестото, докато търсеше правилните думи. 

– Ами… не плащам много. Към момента мога да предложа само шестстотин йени на час. 

– Извинете? Какво казахте?  – Жената долепи ръка до ухото си. 

Сентаро се наведе напред, както правеше, когато подаваше своите дораяки на деца или на възрастни клиенти. 

– При нас почасовото възнаграждение е ниско. Действително имам нужда от помощник, но при положение, че сте на такава възраст… 

– Аа… това ли било. 

Тя прокара закривените си пръсти върху текста на обявата. 

– Съгласна съм да работя за половината на това. За триста йени. 

– Триста йени? 

– Точно така. – Под шапката очите ѝ добиха умолително изражение. 

– Ох, мисля… не, опасявам се, че няма да стане. Надявам се да ми влезете в положението. 

– Името ми е Токуе Йошии. 

– Моля? – Сентаро си помисли, че дамата сигурно има проблеми със слуха и не го е разбрала. Кръстоса ръце пред гърдите си, изобразявайки буквата Х, след което продума: 

– Съжалявам. 

– О, така ли? 

Токуе Йошии се вгледа втренчено в Сентаро. Той забеляза, че формата на дясното ѝ око се различава от тази на лявото. 

– Работата изисква сериозно физическо усилие. Откъдето и да го погледнем… 

Токуе Йошии отвори уста, сякаш за да си поеме дълбоко дъх, после рязко посочи нещо зад гърба си. 

– Кой е посадил тези вишни? 

– Какво? 

Без да отмества поглед от дървото, Токуе повтори: 

– Тези вишни тук... 

Сентаро погледна нагоре към натежалите от цветове клони. 

– Как така кой? Какво имате предвид? 

– Все някой трябва да ги е посадил, нали така? 

– Съжалявам, но не знам. Не съм израснал тук. 

Неизказани мисли пробягаха по лицето на Токуе, но като видя Сентаро да хваща отново гумената бъркалка, тя просто каза: 

– Пак ще дойда. 

След това се отдалечи от стъклената врата и пое в посока, противоположна на гарата. Походката ѝ беше скована, сякаш ставите ѝ се бяха схванали. Сентаро извърна поглед и отново захвана да бърка тестото. 

„Дорахару“ нямаше фиксирани почивни дни. Всеки ден, щом станеше единайсет, металната ролетна щора на магазина се вдигаше. 

Обикновено Сентаро обличаше готварските си дрехи два часа преди да отвори и едва тогава започваше цялостната подготовка, което си беше доста късно. Повечето сладкари биха имали нужда от повече време, за да организират всичко както трябва, но нещата в „Дорахару“ се случваха по свой си, специален начин. И днес например, както всеки друг ден, Сентаро изпи за събуждане обичайното си кафе от машина, след което избута с крак към кухнята един кашон, оставен от доставчика на паважа отвън. Извади от кашона пластмасова туба с едросмлян сладък червен боб и изсипа в нея и останалата от вчера по-ситно смляна бобена паста. Само по себе си подобно приготовление не беше нещо напълно неприемливо, но всяка по-утвърдена сладкарска работилница не би подходила по този начин. По принцип бобената паста може да бъде съхранявана чрез замразяване. Ако е за кратък период, ароматът и качеството се запазват относително добре. 

Още навремето, когато „Дорахару“ едва прохождал, майсторът на дораяки използвал подобен способ. И до ден днешен доверен търговец доставяше наведнъж петкилограмови туби, пълни с произведена в Китай бобена паста. 

Така че „Дорахару“ чисто и просто бе магазинче, което едва ли щеше фалира, но със сигурност нямаше да процъфти. 

Един пластмасов контейнер никога не се изразходваше за един ден. Винаги имаше остатък. Замразената сладка бобена паста се разпределяше и предлагаше на следващия ден, на по-следващия или дори още по-напред във времето. 

Когато старата и новата паста вече бяха добре смесени, Сентаро се заемаше с тестото за дораяки. Не че нямаше и от него кой да му достави заготовка, но тя беше скъпа, затова той предпочиташе да си го приготви сам. Изсипваше един след друг продуктите в купата и започваше да бърка. Включваше газта, за да загрее плоския тиган, който наричаше метална плоча за печене, след което сипваше от сместа върху горещата повърхност със специална лъжица за дораяки. Когато малките пухкави палачинки бяха готови, той ги подреждаше в съд, който да ги държи топли. Обикновено след това вече беше време за отваряне. От гърдите на Сентаро се откъсваше въздишка, след което той вдигаше металната щора. Това самӝ по себе си никак не го вдъхновяваше и по никакъв начин не променяше изражението на лицето му. 

* * * 

Някъде следобед, когато Сентаро се бе отпуснал на един стол и чоплеше обяда си, купен от близкия денонощен магазин, бялата шапка отново се появи от другата страна на стъклената врата. 

– Ох, възрастната дама… – промърмори той. 

Тя усмихнато го наблюдаваше и той, ще не ще, се надигна от стола. 

– Ъъ, Йошии-сан, нали така? 

Сбръчканото лице отговори изпод шапката: 

– Здравей. 

– Мога ли да ви услужа с нещо? 

Токуе Йошии извади парче хартия от ръчната си чанта. Върху него със синьо мастило бяха изписани йероглифи. Почеркът беше много характерен, всяка чертица сякаш танцуваше. 

– Ето такива са йероглифите на името ми. 

– Така ли? – Сентаро набързо плъзна поглед по хартията. – Вижте, съжалявам, няма как да работите тук – отсече той, след което избута хартията обратно към нея. 

Токуе протегна закривените си пръсти към бележката, но в миг промени решението си и прибра ръката си. 

– Както виждаш, имам известни затруднения с пръстите, затова няма проблем да работя за по-малко от това, за което стана дума миналия път. Двеста йени ми стигат. 

– Какво? 

– Почасовото ми заплащане. 

– Не това е проблемът. 

Сентаро повтори онова, което ѝ бе казал, заявявайки, че няма как да я назначи. В отговор Токуе просто го гледаше втренчено, досущ като миналия път. Сентаро поотстъпи назад и се пресегна към топлата витрина, за да вземе едно дораяки. Помисли си, че тя може би ще си отиде, ако ѝ завие едно за вкъщи. 

– Ти ли ги приготвяш? – внезапно попита Токуе, сякаш бе прочела мислите му. 

– А, това е, хм… търговска тайна. 

Макар Сентаро уверено да завърши отговора си, адамовата му ябълка се поразклати смутено. Върху готварската маса, освен празната пластмасова кутия от обяда му, необезпокоявано се мъдреше тубата с едросмляната бобена паста. Не само това, ами и капакът ѝ беше отворен и от нея стърчеше забита в пастата лъжица. Сентаро се поизмести, така че да скрие масата от погледа на Токуе.

– Преди време опитах едно от вашите дораяки. Честно да ти кажа, палачинките си ги биваше, но що се отнася до бобената паста… 

– Бобената паста, казвате… 

– Да. Такава беше, че не можеш да почувстваш душата на този, дето я е приготвил. 

– Душата, казвате? Странно...