четвъртък, 14 ноември 2019   RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    1899 прочитания

    В Азия разбрах каква сила може да бъде една сплотена и подкрепяща общност

    За преживяванията на двойка пътешественици из Югоизточна Азия и уроците по пътя разговаряме с Цвета Брестничка, автор на книгата „В къщата на Пау Ама“
    22 октомври 2019, 14:30 a+ a- a

    Цвета Брестничка живее с двете си страсти – пътешествията и писането. По време на следването си заедно с приятеля си Станислав обикаля на автостоп из затворения по това време социалистически лагер. Още тогава се научава да разчита само на раницата и спалния чувал, които осигуряват уют по спирки, градинки и гари. Обиколката на Източна Европа на мотопед „Симсон“ е следващата авантюра, на която се отдават, преди да падне желязната завеса. Когато Западна Европа става достъпна и за българи, Цвета, Станислав и четирите им деца тръгват на обиколка с кемпер. Скоро старият континент им отеснява и отново нарамват раниците на път за Индия, Южна Америка, Югоизточна Азия...

    В продължение на няколко месеца Цвета и Станислав с раница на гръб се катерят по планини и се спускат в пещери, надничат в гърлата на вулкани и в скритите гънки на гетата в мегаполисите, преследват дракони и се гмуркат край коралови рифове, ядат копринени буби и крокодили, откриват петте пола на бугисите, срещат се с духове и живи мъртъвци и всеки ден научават нещо ново за този вълнуващ свят. Светът на Малайзия, Тайланд, Камбоджа, Виетнам, Филипините, Индонезия, Сингапур и Мианмар.

    За това необикновено пътешествие Цвета Брестничка разказва на страниците на „В къщата на Пау Ама“, която излиза в България на 29 октомври 2019 г.  с логото на „Вакон“. В книгата, написана с много чувство за хумор и самоирония, са събрани лични впечатления, преплетени с богата информация за миналото и настоящето на всяка от осемте страни. 

    Цвета и Станислав избягват капаните на масовия туризъм и търсят необичайната гледна точка на хора, които се опитват да се вплетат в ежедневия бит на обикновените жители на региона. „Ако си позволиш не просто да претичаш през поредната туристическа дестинация, а да се потопиш в живота там, всяко място ти се разкрива по неочакван начин“, казва Цвета. Дни преди премиерата на книгата ѝ в България разговаряме с Цвета за този толкова различен свят и за уроците, с които се завръща оттам.

    „В къщата на Пау Ама“ излиза в България на 29 октомври 2019

    Най-любопитното нещо, което научихте по време на пътешествията си в Югоизточна Азия, е...
    Когато тръгвахме към тази част на света, в нашите представи целият регион изглеждаше еднакво – множество държави, в които твърде нагъсто живеят доста бедни хора с дръпнати очи. Колкото повече пътувахме в тази част на света, толкова повече се убеждавахме, че всяка страна е много различна от останалите, има свое лице, свой характер, свой ритъм. И не е само въпрос на разлика в стандарта. Разбрахме, че „В къщата на Пау Ама“ живее не безлична тълпа, а сложна плетеница от индивидуалности, всяка от които заслужава специално внимание и добронамерено вглеждане, за да бъде разбрана. Опитах се в книгата да предам тази индивидуалност, да покажа, че да смяташ, че да речем, Индонезия и Филипините, са еднакви, защото са в един регион, е същото, като да си мислиш, че Германия и Испания е почти едно и също, защото са в Европа. Впрочем много хора в Югоизточна Азия имат също толкова стереотипни представи за нас – за тях, щом си европеец, няма никаква разлика дали идваш от България, Холандия или Франция – все си „фаранг“, бледолик чужденец и толкова.

    Мястото, което най-много Ви изненада, е...
    Най-много ни изненада това, че Азия е способна да ни изненада толкова много. При съвременния поток от информация всички в една или друга степен имаме усещането, че знаем почти всичко за света, че сме виждали, макар и виртуално, най-интересните природни забележителности, архитектурни паметници, странни обичаи... Въпреки това, ако си позволиш не просто да претичаш през поредната туристическа дестинация, а да се потопиш в живота там, всяко място ти се разкрива по неочакван начин. За мен например беше много изненадващо да открия колко се различава представата ми за будизма от практиката в Мианмар. Винаги съм смятала будизма за философия на мира и любовта и че от всички световни религии той е най-малко агресивен и потиснически. Това, което видяхме в Мианмар обаче, силно разклати представите ми: хиляди будистки монаси, които от ранна утрин тръгват да обикалят домовете и магазините, за да събират дарения – било в натура, било в пари – и дори и най-бедните и нямащи хора не могат да се спасят от този задължителен данък. На фона на отчайващата бедност и липса на елементарен достъп до чиста питейна вода в повечето части на страната будистките храмове блестят с разкош. Будизмът като доминираща религия в Мианмар проповядва смирение, емпатия, приемане, а в същото време правителствените сили избиват стотици мюсюлмани рохинга в северозапада на страната и преследват етническите малцинства на север и изток до степен, че те да предпочитат мизерния живот на нежелани изгнаници в Тайланд пред терора на властите в собствената си страна. Тези контрасти бяха много шокиращи.

    Мястото, което най-много Ви впечатли, е...
    Когато заговорим за Югоизточна Азия най-често пред очите ми изникват къщите-лодки и погребалните церемонии в областта Тораджа на остров Сулавеси. Насред джунглата в сърцето на острова хората от племето тораджа строят своите дървени къщи с необикновено високи и изразителни покриви – сякаш флотилия лодки с вирнати носове се носи през морето от буйна зеленина. Цялата архитектура и орнаментика на къщата е наситена със символи и всяка къща сама по себе си е произведение на изкуството. В днешния свят, където лесно сменяме жилища, градове, че дори и континенти, тази привързаност към родния дом прави много силно впечатление. Връзката с родното място за тораджа е толкова важна, че те избягват да пътуват на далечни разстояния от страх да не умрат далече от дома. За тях погребалната церемония е най-важното събитие в живота – така, както в други култури е важна сватбата. За да осигурят подобаващо погребение на починал близък, тораджа могат да отлагат погребението дълго време, докато съберат нужната сума. През това време тялото на починалия се балсамира и продължава да стои в дома – близките го смятат за тежко болен, а не умрял говорят му, хранят го ритуално, дори го извеждат на въздух на двора. Когато съберат достатъчно средства, за да направят пищно погребение, канят хора от цялата околност, колят говеда и свине и правят няколкодневни пиршества. Ние попаднахме на приготовленията за едно такова пиршество и спомените ни от участието в него са незабравими. След погребалната церемония тялото се поставя в ковчег, който се отнася в пещера или се закача на скалите, а дървена фигура на починалия човек се добавя към галерията от такива фигури на селото. Няма да забравя усещането, че тези хора от миналото те гледат изпитателно всеки ден, следят и оценяват всяка твоя постъпка. Действа много отрезвяващо.

    Под погледа на предците на тораджа

    Най-интересните местни ястия, които опитахте, са...
    Ние избягваме туристическите заведения и се храним на местата, където хапват местните хора. Това не само че е значително по-евтино, но и ни дава възможност да опитаме автентичния вкус на местната кухня, не поевропейчен неин вариант. Много пъти са ни питали дали не се страхуваме от стомашно-чревни проблеми заради различните стандарти за хигиена, които имат уличните гостилнички в сравнение с реномираните заведения. Истината е, че стандартите са различни, но не непременно по-лоши. Виждали сме как измитите съдове и прибори на лъскав ресторант се сушат на проснати на задната улица покривки направо на тротоара – просто клиентите виждат само бляскавата предна част. В същото време малките гостилнички обикновено са изцяло на показ – всичко се съхранява и приготвя направо пред очите на клиента, така че няма скрито-покрито. Там, където се хранят местните, собствениците на заведения готвят за своите съседи, приятели и роднини – те нямат нито стимула, нито куража да им предложат развалена, престояла или опасна храна, защото утре пак ще са с тях. За разлика от туриста, който ще мине и замине и няма как да ти потърси отговорност, ако му се появи проблем след ден-два. От години се придържаме към тази философия и не сме имали проблеми. Така и екзотичните храни, които ни се е случвало да хапнем, сме сигурни, че са автентични, а не кукичка за хващане на жадни за необикновени преживявания туристи. Яли сме пържола от крокодил в Камбоджа, пържени копринени буби във Виетнам, змия на клечка в Малайзия... Но може би най-интересно ми беше да видя как ни сервираха кокосов орех в Манила – като внимателно извадиха от черупката цялото съдържание, без да спукат белия балон на копрата, пълен с кокосово мляко. Получи се нещо като водните бомбички, които правехме като деца, само че с ароматния сок на кокоса вътре. 

    Най-екстремното приключение, което изживяхте, е...
    Не сме изпадали в особено екстремни ситуации може би защото знаем правилото, че това, което те пази, не са оградите, решетките или оръжията, а хората. В безопасност си там, където има хора, защото почти навсякъде по света насилието е патология, а не норма. В такъв смисъл не сме имали някакви съществени премеждия с хора. Може би едно от най-трудните ни пътувания беше в Мианмар, от Ситтуе, близо до Бангладеш, до Нгапали. И двете места са на Западния бряг и на картата изглежда, че трябва просто да се спуснеш по крайбрежието. В Мианмар обаче има изключително малко пътища, така че се наложи да минаваме през вътрешността на страната, по тесни, асфалтирани на ръка пътчета, да пресичаме пропасти по мостове от две релси с наредени върху тях греди, да прекосяваме реки с фериботи. Близо едно денонощие се друсахме върху продънените седалки на автобуса, до зле затварящите се прозорци, през които през деня ни засипваше напечен прахоляк, а през нощта вееше космически студ. На всичкото отгоре на всеки два часа ни сваляше поредният полицейски пост, който проверяваше всички пътници по списък и с преглед на всички документи. От това пътуване си донесох възпаление, заради което не чувах с едното ухо половин година. Но пък колко беше хубаво, когато стигнахме!

    Сред комодските дракони

    Най-забележителната гледка, на която се насладихте, е...
    Много е трудно да се отличи една гледка като най-забележителна. Изкушавам се да опиша двете езера в калдерата на вулкана Келимуту на остров Флорес – като две разноцветни очи, отправили поглед към небето... Или мъглите, които призрачно се стелят на залез над безкрайното поле с хиляди будистки ступи в Баган...

    Мъглите на Баган

    Но може би най-изненадващото за нас беше не това, което видяхме на сушата, а кораловите градини около островите Комодо и Ринча – най-невероятното съчетание на цветове и форми, което можете да си представите. Десетки, стотици корали с форма на храсти, гъби, тревички, мозъци, разпенено мляко... Червени, сини, черни, тюркоазени, бели... И сред тях, над тях, около тях – гъмжило от големи, малки и средни риби с всевъзможни шарки и форми: балонести, иглоподобни, плоски... тромави и пъргави, любопитни и страхливи, агресивни и безразлични... Тук-там и някоя огромна мида или накокошинен рак – за разкош сякаш всичко останало не е достатъчно. Тази част от индонезийските острови, Нуса Тенгара, се намира на прехода на Индийския и Тихия океан, които смесват не само водите, но и животинския и растителния си свят. Затова тук е най-голямото биологично разнообразие на Земята – повече от 1800 вида риби и 700 вида корали. Нямаме претенцията, че сме ги видели всичките, но и тези, които успяхме, ни поразиха.

    Първата забавна случка, която Ви хрумва от това пътешествие, е...
    Сещам се за едно забавно преживяване на остров Сумбауа. Опитвахме се посред нощ да хванем автобус, който да ни откара към Ломбок. Някакъв местен хитрец ни настани в отворен автобус, за който се закле, че тръгва след 15 минути. Ние доверчиво си платихме билетите и започна голямото чакане. Два часа по-късно вече ни бяха сервирали пълната палитра възможни оправдания защо не тръгваме – от „Само да попълним документите“ до „Имайте малко уважение, шофьорът не е приключил сутрешната си молитва“. Накрая си поискахме парите обратно, но ни отказаха да ги върнат. Ние вече здраво бяхме припалили и влетяхме в местното полицейско управление да си търсим правата. Някъде от дълбините на сградата изпълзя много сънен полицай с фуражка и униформена куртка, но от кръста надолу увит в дрипава хавлиена кърпа и с джапанки. Човекът много добросъвестно се опитваше да разбере от какво се оплакваме, по пет пъти ни питаше едно и също, докато замислено чешеше босите си крака, но до съзнанието му не можеше да стигне, че претенциите ни са заради неспазен час на тръгване. „Ама те нали все пак ще тръгнат?“ – опитваше се да ни успокои той. В края на краищата разбра, че с нас на глава няма да излезе, издаде няколко кратки заповеди и след 15 минути уж неоткриваемите шофьор, собственик на автобуса и хитрецът-прехващач бяха строени да ни върнат сумата. След още два часа, вече по светло, си бяхме купили редовен билет за регулярния транспорт до Ломбок. Цялото полицейско управление се беше строило пред автогарата да се убеди, че шантавите фаранги, дето не знаят какво искат, ще напуснат техния град. Когато се успокоихме и обмислихме случката отново, си дадохме сметка, че по всяка вероятност никой не се е опитвал да ни измами, просто представите ни за това как функционира транспортът по тези земи, се разминаваха – ние искахме да тръгнат на секундата, както на нас ни беше удобно, а за тях  беше абсурдно да потеглят само с двама пътници и изчакваха да напълнят курса. 

    При жените жирафи

    Хората, с които се запознахте по тези места, са...
    Хората по тези земи са... хора. Същите като нас – нито по-добри, нито по-лоши. Все още има видими разлики – в облеклото, в обичаите, в храмовете, в храната, но всеобщата тенденция към глобализация се усеща с всяка година все по-силно. Все по-често виждаш по улиците и в най-далечните кътчета на света хората да са облечени със същите дрехи като у нас, стоките в магазините да са същите като у нас, дори кухнята започва да се изравнява – ние тук си поръчваме китайска храна, те там наблягат на пърженото пиле и бургерите... Към чужденците се отнасят сърдечно и с искрен интерес – случвало се е цели камари достолепни матрони да накацат Станислав на гроздове, за да се снимат с него. Срещали сме безброй хора, които са били готови да ни помогнат съвсем безкористно, да ни разпитват за страната ни, да ни разказват за своята... Разбира се, това важи преди всичко за местата, които все още не са засегнати от масовия туризъм. Там където е минала туристическата машина, на чужденеца се гледа като на ходещ портфейл и човещината в отношенията изчезва.

    Има все пак нещо, което все още силно отличава хората от Югоизточна Азия от европейците и американците – това е по-малкото индивидуализъм и по-силните връзки между членовете на общността. Това може да бъде много ограничаващо за отделния човек, да спира полета му, но може да бъде и много подкрепящо. В едно забутано сред горите селце на Бали случайно влязохме в местния магазин. Продавач там беше млад мъж с най-странното лице, което съм виждала: беше толкова силно деформирано от някаква вродена аномалия, че нито една черта не беше на мястото си – сякаш някой беше смачкал глинена глава, докато още е била мека. И този човек, който у нас вероятно би се притеснявал да излезе от дома си, спокойно и ведро обслужваше клиенти в магазина и на никого в общността това не му пречеше. Тогава си дадох сметка каква сила може да бъде една сплотена и подкрепяща общност. 

    Нещото, което открихте за себе си по време на това пътешествие, е...
    С изненада открихме, че Югоизточна Азия много силно ни е влязла под кожата. Че много ни харесва да пътуваме „В къщата на Пау Ама“ и че по всяка вероятност отново ще се връщаме там. 

    Уроците, които научихте за живота от това пътешествие, са...
    Научихме, че колкото и голям да е светът, колкото и далече да пътуваме, винаги носим със себе си това, което сме – от него зависи какво ще видим, как ще го преживеем, какво ще си вземем от преживяното. Светът е многолик, но ние сме тези, които нагласяме фокуса, когато го разглеждаме.

    Нагоре
    Отпечатай
     
    * Въведеният имейл се използва само за целите на абонамента, имате възможност да прекратите абонамента по всяко време.

    преди 1 час
    Китай води „задълбочени“ преговори със САЩ
    Пекин държи на отмяна на митата, за да се достигне „първа фаза“ на споразумение между страните
    преди 2 часа
    Ръст в обема на свободни офис площи в София
    През третото тримесечие повече от 50% от новозаетите площи са наети от IT фирми, предвиждащи помещенията за буфер при планирано разрастване
    преди 2 часа
    Икономиката отбелязва близо 4% ръст
    Данните са за третото тримесечие на годината и са по експресни оценки на националната статистика
    преди 3 часа
    Българските емигранти за изпратили над €1 млрд. през 2018
    Общо в ЕС, изпратените от рабитещи в чужбина средства, възлизат на €35,6 милиарда
    преди 3 часа
    Глобалният център за бизнес услуги на Cargotec в София открива регионален хъб в Сингапур
    Компанията продължава разширяването си към Азиатско-тихоокеанския регион