Дебютният роман на Добромир Байчев за лагера в Белене излиза на френски език

Романът "Глиненият цар" на Добромир Байчев ще излезе на френски език в превод на Мари Врина-Николов, съобщиха от "Сиела". През 2018 литературният дебют на автора получи голямата награда в 10-ия конкурс за роман "Развитие", а след това - наградата "Перото" за дебют и е единственият български роман сред финалистите на първото издание на Европейска литературна награда „Димитър Димов” през 2019.

Внушителният разказ за едни от най-мрачните страници от българската история – тези на трудовия лагер в Белене – се появява в ново редактирано издание с логото на издателство „Сиела” и с корицата на Дамян Дамянов.

Лятото на остров Персин е безмилостно към мъжете, които, „погледнати в гръб, изглеждат като хванати за ръце”, а всъщност приключват последния си ход на шахматната дъска на живота. Смъртта е на един изстрел или още един смазващ работен ден разстояние, а въоръжените надзиратели и крими затворниците около тях са безгласните пешки на тоталитарния режим.

А за завършилия медицина в Германия Димо Айранов „рутинната проверка” се оказва началото на игра, която ще му отнеме всичко, което е постигнал, и ще го изпрати в изцяло нов коловоз на живота, където съдбата му ще е в чужди ръце.

Оказал се без изход на острова на ужаса, Доктора се изправя срещу Полковника. А в тази шахматна позиция, осеяна с „морални мини”, от двете страни са подредени лагеристи и надзиратели – пешки и офицери. Но в крайна сметка дори и в най-душегубното време се оказва, че „всички сме направени от глина”. И в тази партия от човешката история оцеляват само играчите, които имат достатъчно сила да погледнат мрака в очите. И да предвидят поне няколко хода напред.

Добромир Байчев

Безкомпромисен, но лишен от патетика, превърнал се в една от най-внушителните литературни творби по темата, „Глиненият цар” от Добромир Байчев е опит за завършване с реми на черно-бялата игра срещу периода от българската история, оставил незараснала рана в историческата ни памет. Роман, който без полемика осъжда мракобесието и всеки символ на терора, без значение политическата му принадлежност, посочват от "Сиела".

Добромир Байчев завършва кинорежисура в НБУ. Той е сценарист на редица телевизионни предавания и сериали от 2003 досега. През 2017 става финалист в международния конкурс за сценарий на английски език Jameson First Shot, с жури продуцентите на сериала „Къща от карти“ по едноименния роман на Майкъл Добс.

Представяме ви откъс от  „Глиненият цар” от Добромир Байчев, предоставен ни от издателство "Сиела". 

Беше малко преди пладне. Слънцето прежуряше над каменната кариера. От нажежените скали се вдигаше на талази мараня. Група от стотина лагеристи, разделени на звена от по няколко души, трошаха камъни с кирки. Това се случваше през месец юли на следващата година в един трудов лагер на стотина километра южно от София.

Сред лагеристите бе и Доктора – измършавял, с почерняло от слънцето и вятъра лице, облечен в окъсани, мръсни дрехи.

Встрани се виждаха железопътни релси, които пресичаха по диагонал басейна на кариерата. Върху тях стоеше ръждива миньорска вагонетка. Лагеристите мъкнеха тежки скални късове и ги товареха в нея. В други дни ги караха да трошат камънака от кариерата на ситно и да извозват трошляка с ръчни колички до вагонетката, но днес заповедта гласеше: само едри късове. Близо до релсите се шляеше Шефкет, циганинът надзирател, който размахваше в ръка тежка тояга. По-назад обикаляха на коне двама униформени старшини с карабини. Останалите надзиратели се бяха скупчили в спасителната сянка на отсрещната стена на кариерата.

Доктора машинално стоварваше кирката отново и отново върху нажежения камънак. Целият бе плувнал в пот. Устните му бяха пресъхнали и напукани, покрити с корички съсирена кръв. Един мъж от неговата група, католическият пастор Котев, бе видимо отпаднал. Той вдигна един едър камък с остри ръбове и го помъкна към вагонетката, като се олюляваше. Изпусна камъка. Шефкет притича до него и замахна да го удари. Пасторът веднага клекна и вдигна отново камъка. Помъкна го напред. Шефкет крачеше покрай него в очакване да „сбърка“.

След още няколко крачки, когато вече почти бе достигнал вагонетката, пасторът се олюля под тежестта и рухна на земята. От дрехите му се вдигна облак прах. Шефкет се разсмя и започна да го налага с тоягата. При един особено жесток удар се чу изпращяване и от разбитата глава на пастора рукна кръв.

Шефкет измърмори нещо на цигански и се отдалечи, а кръвта на пастора изтичаше върху нагорещения камънак. Погледна със злоба към лагеристите, които бяха спрели работа и наблюдаваха.

– Никой да не спира! – крясна той. – Никой да не спира, вашта мама мръсна!

Лагеристите подновиха работа, докато Шефкет обикаляше и ги псуваше на смесица от цигански и български. Доктора остана закован на мястото си. Пръстите му стискаха кирката до побеляване. Гледаше падналия пастор и дишаше тежко. Изведнъж захвърли кирката. Пристъпи към Котев. Един мъж от неговата група, Сашо, се опита да го спре. Хвана го за ръката. Доктора се отскубна и изтича при пастора. Клекна, трескаво съблече горната си дреха. Разкъса просмуканата си от пот риза. Отпори една ивица от нея, опита се да спре кръвта. Когато чу стъпки зад себе си, се обърна инстинктивно...

Шефкет го удари силно с тоягата. Доктора се просна върху камъните, от ухото му шурна кръв. Циганинът се обърна към конните надзиратели, пъхна пръсти в устата си и изсвири силно.

– Старши! Старши! – викаше той.

Доктора се надигна. Главата му бучеше. Пред очите му плувнаха черни петна. Устата му бе суха като пясък. Той повдигна главата на пастор Котев и я сложи в скута си. Опита се да я пристегне през слепоочието с парчето от ризата, за да спре кръвта. Шефкет го гледаше, сякаш не можеше да повярва на очите си. Замахна пак с тоягата. Доктора стоеше с гръб към него, напълно беззащитен. Слисан, Шефкет се поколеба за секунда, преди да удари. В този миг по камънака изчаткаха копита. Приближи се Митрев, единият от конните надзиратели.

– Шефкет, смъкни тоягата! – нареди той.

Циганинът се подчини с неудоволствие. В това време Доктора отчаяно се мъчеше да спре кръвотечението на пастора, без да им обръща внимание. Бе като в транс. Митрев скочи от коня, смъкна карабината от рамото си и я насочи към Доктора.

– Дръпни се от него! Дръпни се, гад, на тебе говоря!

Доктора сякаш не го чу. Митрев направи още две крачки, застана съвсем близо до него. Прицели се в главата му. Цевта почти я допираше.

– Дръпни се от него, ти говоря, или ти пускам куршума!

Доктора се обърна и го погледна безучастно, сякаш да му каже „Давай“. Митрев видя ясно в очите му, че е готов да приеме смъртта. Смъкна оръжието. Изсумтя.

– Не си струва да хабя цял патрон за тебе, гнидо фашистка.

Митрев кимна на Шефкет, който чакаше с тояга в ръка. Той веднага започна да удря Доктора където свари. Доктора не би издържал още дълго, но след няколко удара Митрев си промени решението. Той вдигна ръка.

– Стига, Шефкет!

Задъхан, Шефкет се дръпна настрана и се изплю върху камънака. Целият беше в пот от усилието. Доктора се превиваше от болка, по лицето му се стичаше кръв.

– Я му дай една кирка – нареди Митрев на циганина.

Лагеристите бяха прекъснали работа за обедна почивка. Насядали на скалите направо под изгарящото слънце, те ядяха черен хляб и рядка чорба от канчетата си. Чуваха се ударите само на една кирка. Докато се хранеха, всички гледаха по посока на самотния работещ. Някои преглъщаха с мъка.

Встрани, под сянката на една естествена арка в скалния масив, седяха Митрев и Шефкет. Те също обядваха. Митрев натопи залък хляб на дъното на паница с домати и сирене, където се бе събрал сок, и го сдъвка. Шефкет дояждаше резен диня, като плюеше шумно семките, и гледаше развеселен встрани. Малко извън очертанията на кариерата се виждаше Доктора, който копаеше в твърдата пръст. Целият в кръв, той вдигаше кирката с мъка. Стоварваше я върху спечената като кирпич почва. После пак я вдигаше. Бе успял с нечовешки усилия да изкопае продълговат плитък трап. Потта извираше от лицето му и изтичаше в дупката на почти непрекъсната струйка. Близо до него обикаляше на кон Ристосков – другият старшина.

Митрев надигна манерка с вода и отпи. Обърса уста с ръкав, стана. Запъти се към Доктора.

– Влизай вътре – нареди. Доктора, на ръба на силите си, го погледна с неразбиращ поглед.

– Глух ли си?! Влизай вътре и продължавай да копаеш!

Доктора се спусна в изкопа, с усилие вдигна кирката. Продължи да копае. Митрев го гледаше отгоре, отпивайки вода. Подсмихна се.

– Това, дето го копаеш, нали знаеш какво е?

Доктора не си направи труд да му отговори. Дори не го погледна. Продължи да копае.

Лагеристите наблюдаваха от местата си какво се случва. Никой не каза нищо. Всички знаеха какво предстои.

– Стига толкова – каза Митрев. – Сега изгреби пръстта!

Доктора захвърли кирката. При удара на метала в камъка избиха искри. Доктора започна да гребе с шепи пръстта и да я изхвърля извън дупката.

Пасторът лежеше там, където бяха го оставили – направо под слънцето. Огромно количество кръв бе покрило камънака под него. Рояк мухи кацаше по лепкавата кръв. Устата му едва-едва помръдваше. Дъхът му излизаше със свистене. Въпрос на минута-две бе да издъхне.

Доктора изгреба нова порция пръст и я изхвърли извън изкопа. Митрев се обади:

– Стига толкова. Излизай!

Доктора се измъкна от дупката с олюляване. С мъка се държеше на краката си.

– Жаден ли си? – попита Митрев. Той му подаде манерката. Доктора я надигна много бавно, защото ръката му трепереше. Допря я до устата си. Изпи всичката вода и пусна манерката. Тя издрънча върху камъните. Ехото отекна страшно над басейна на кариерата. Сашо потрепери при този звук.

Доктора гледаше Митрев в очите и чакаше. Митрев не бързаше. Извади кутийка цигари „Народна република“ трето качество (най-евтините, правеха ги от отпадъчна суровина в тютюневата фабрика към Софийския централен затвор) и предложи на Доктора. Той взе цигара с треперещи пръсти. Митрев драсна клечка кибрит и му я запали. Доктора запуши. Разбираше какво значи това – даваха му последна цигара.

Двамата стояха така до дупката, под припичащото слънце. Никой не каза нищо. Пълната тишина бе нарушавана само от изпръхтяването на коня на Ристосков, който се бе попривел върху седлото и наблюдаваше отстрани. Доктора погледна към пастора. Той не помръдваше. Бе издъхнал.