вторник, 20 април 2021   RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    4005 прочитания

    Мадлен Алгафари: Мечтая повече хора да пораснат и да станат по-човечни

    С популярната психотерапевтка разговаряме за предизвикателствата на днешното време и на какво ни научи последната година
    06 април 2021, 14:08 a+ a- a

    Мадлен Алгафари, писател и психотерапевт

     „Много хора през последната година си зададоха въпроси за начина, по който живеят.“

    „Когато нещо те разтърси, осъзнаваш, че животът не е безкраен и че няма за кога да отлагаш.“

    „Едно от най-големите страдания е човек да бъде изолиран, да е самотен.“

    „Най-бързият антидепресант е прегръдката.“

    „Две са професиите на бъдещето – психотерапия и киберсигурност.“

    „Голяма болест на човека е неосъзнатостта.“

    „Да търси, да си задава въпроси. Това означава човек да е порасъл.“

    Думи, които будят повод за размисъл на фона на динамичните времена, в които живеем. С Мадлен Алгафари, писател и психотерапевт, разговаряме за предизвикателствате пред днешния човек, за изолацията и уроците от пандемията, за виртуалното общуване, за тревожността, за пътя към щастието, за осъзнатостта и човечността...

    Кое е най-голямото предизвикателство пред хората днес и на какво ни научи последната година?

    Това, което тази година има да ни научи, е, че трябва да пораснем

    Основната диагноза на всички хора е неосъзнатостта. Ние сме изключително малки духовни джуджета. Ние сме два пъти знаещи, а правим най-глупавите неща на тази планета.

    Покрай пандемията напоследък се наблюдава повишена тревожност, депресивност, но и много партньорски проблеми. Много двойки  рестартираха отношенията си, други се видяха в нова светлина. Много хора тази година бяха готови за някакъв генерален рестарт в живота си. Започнаха дълго отлагано обучение, обясниха се в любов, смениха работата си, стартираха нови неща, спряха да пушат, започнаха да спортуват... Когато нещо те разтресе в живота, ти осъзнаваш, че той не е безкраен и че няма закога да отлагаш всички тези неща. Виждам колко много хора се записаха да учат психотерапия. Футуролозите казват, че две са професиите на бъдещето – психотерапия и киберсигурност. А последната освен поле за възможности, ще бъде поле и за много престъпност.  

    Това, което тази година има да ни научи е, че трябва да пораснем. И основният проблем на хората е, че не сме пораснали. Интелигентни сме, ерудирани сме, знаещи сме, но не сме мъдри, не сме осъзнати. Главите ни са пълни с много заблуди и ние не знам, че са заблуди. Не знаем, че не знаем. Вярваме в някакви неща като в пълна аксиома и сме готови да спорим, а те са супер сбъркани. Да търси, да си задава въпроси. Това означава човек да е пораснал. Може да не намира отговорите още. Много сме малки  за много отговори още, но е важно човек да пита. 

    Ако не чуваме душата си, не живеем собствения си живот

    През есента на 2020 още преди да знаех, че ще има пандемия, започнах да пиша една книга – „Тихоспирка“. В нея става дума за обръщането навътре, за чуването на вътрешния глас, за необходимостта от медитация. Това не е някакво свръхестествено умение, всеки би могъл да го упражнява. Защото, ако не чуваме душата си, ние не живеем собствения си живот. Ако не намираме баланс между активност и пасивност, между възбудни процеси и отпускане, няма как да сме здрави. А така се опитва да живее днешния човек – само активност, будуване, без почивка, без релакс, без тишина... Ясно е, че пружината ще се скъса, ако само я навиваме. Това е против всяка дълбока логика, заложена в нашия организъм. И уж сме умни...

    Какви са предимствата и недостатъците на виртуалното общуване?

    Виртуалното общуване не е естествено, човекът е стадно животно, той има нужда от докосване

    Хубаво е да се ползват предимствата на виртуалното общуване, когато няма никакво общуване. Но то противоречи на дълбоката човешка природа. Ние имаме нужда от докосване, буквално. От физически контакт. Човекът е стадно животно, той има нужда да пипа. През последните векове ние сме натоварили това с някаква непременно сексуализирана версия на прочит, а то първо е човешко, после е полово. И не е тайна, че най-бързият антидепресант, най-бързото успокоително е прегръдката. Ако един човек е потиснат или тревожен и му се направи пълна кръвна картина след една прегръдка, ще се види как мигновено настъпват биохимични и биофизични промени - хормоните на стреса намаляват и се увеличават хормоните на щастието. В тялото настъпват незабавни промени само защото имаме възможност за физично общуване. Ако човек изпие хапче, ще са необходими минути, докато това се случи. Прегръдката постига това за части от секундата.

    Хубаво е да осъзнам, че човешката природа предвижда жив контакт, при който можем даже и да се помиришем. Защото с подпраговите усещания, т.нар. феромони или аломони, ние усещаме симпатия или антипатия. Така дори подбираме партньора си – с носа. Другото голямо сетиво е кожата. Когато се ръкуваме например, можем да видим дали ръката на другия е отпусната или има енергия. Сега при виртуалното общуване обаче имаме останали само две сетива – очите и ушите. Да не говорим, че ние не виждаме цялото тяло, а то толкова много ни казва. Имаме 10% максимум послание, идващо от думите, и над 90% - от невербалния език. На екраните не можем да видим всички жестове, стойката на човек – скръстил ли се е, дали се е затворил... Остава само мимиката на лицето и да се надяваме на един по-изразителен глас.

    Дай боже виртуалното общуване да развие ораторските умения! Защото, когато имаме по-малко други инструменти за послания, може да разчитаме на гласа – тон, интонация, дикция, артикулация, модулация, пауза, логическо ударение, ритъм, тембър и харизма. Тези 10 стълба на ораторското майсторство се налага много повече да се използват в комуникацията, когато човек вижда едно лице в една кутийка. 

    Какво е добре да имаме предвид, когато критикуваме от разстояние?

    Когато критикувате, гледайте очите на другия 

    Стана практика хората да си изключват камерите при всички практики на виртуално общуване. А това не позволява на огледалните неврони да заработят. От години се говори, дори отпреди пандемията, за т.нар. кибертормоз. Там един от проблемите е именно невъзможността да видиш очите на другия. Това нещо ни лишава от вродената ни вътрешна регулация вина. Всички сме живи хора и можем да грешим. И да изпитваме вина, както и всяка една друга емоция е напълно естествено. Но има една здравословна база на вината, която е необходима, за да може да ни държи в полето на онова общуване с уважение, при което дори и когато критикуваме, то е добронамерено. Ако обаче ти не можеш да видиш реакцията на човек отсреща, можеш да отидеш много далеч. Може да се самоопияниш от необходимостта да изливаш, изливаш, изливаш... Живеем в едно агресофобно общество. Възпитанието казва, че агресията е нещо лошо, макар че тя е нещо естествено и природно. И понеже всички ние имаме немалко поводи да търпим, когато някъде се отвори такава пролука, особено пък, ако е и зад паравана на виртуалното, на скритото, има опасност човек да предозира. Затова е много важно да вижда очите на онзи, на когото говори.

    Разбира се, когато говорим за критика, не е чак толкова важно дали ще е виртуално, или на живо. Много важно е да знаем какво е добронамерена агресовност, садизмъм и мазохизъм. Мазохизмът е автоагресия - мрънкаме, хленчим, ние сме жертви, вменяваме вина и по този начин отново сме агресивни към другите, защото ги караме да се чувстват лоши и виновни. При съдизма етикетираме, обобщаваме, използваме нараняващи думи. Докато добрата агресия не ругае, не обижда, тя изразява позиция. Винаги от лично име. Т.е. мога да кажа: „На мен ми се струва, че тази постъпка е глупава, за друг може да  не е, аз така я виждам.“ И винаги говоря за нещо конкретно: „Не ти си глупака,  струва ми се, че това твое действие е глупаво“. И понеже ти не си глупак, държа на теб  и си ми важен, ти го казвам. Не съм срещу човека, а съм зад човека. Аз съм срещу дума, действие, нещо конкретно. И винаги казвам, че това е моят прочит, моята позиция. Аз поемам отговорността да я изразя. И не обобщавам, не използвам думи като „винаги“ или „никога“.  Ако го направя, значи съм садист, защото „винаги“ и „никога“ не съществуват. 

    Къде е балансът между живия и виртуалния контакт?

    Бъдещето ще е хибридно, ще има улеснения, но те трябва да са в доза, която не претендира да се превърне в норма

    Няма лошо да се развиват технологиите, въпросът е да не заместват естественото. Ясно е, че има улеснения, но не може да се разчита, че това ще замести пълноценно живата връзка. И ако има начин хората да си комуникират на живо, независимо дали ще бъде неформално, като например да си ходят на гости, е добре да го правят. Виждам как в момента много работодатели се сетиха да правят допълнителни уебинари за служителите, които са извън професионалните им отговорности и са адресирани към човешкото в тях, към някаква лична житейска полза, емоционална интелигентност и т.н. И всичко това, за да могат да управляват високите нива на тревожност, която в момента е във въздуха, дори и да не си от най-уплашените или лично засегнат. Ясно е, че планетата е излязла от релси от една година и няма да се върне с вълшебна пръчка обратно. А и има смисъл да не се връща, защото няма да си научим уроците. Радвам се, че много хора през последната година си зададоха въпроса за начина, по който живеят заради притихването и обръщайки се навътре. Факт е, че бъдещето ще е хибридно, ще има улеснения, но те трябва да са в доза, която не претендира да се превърне в норма.

    По-голяма част от живия контакт трябва да остане такъв, какъвто го е предвидила природата

    Първата човешка потребност е принадлежност, ние хората сме стадни същества и имаме нужда от заедност. И едно от най-големите страдания е човек да бъде изолиран, да е самотен. И при всички положения живата среща дава храна на всички сетива и чисто енергийно възможност много по-добре да усетим човека. През екрана също можем да видим какво изразява човек, чуваме гласа му, но това, че имаме някаква заучена опитност, ни кара да го гадаем.

    И не бива да забравяме колко е важно физическото движение, когато стоим пред един екран, който вдига нивата на допамина. Затова е добре преди да заспим поне два часа да не сме били пред никакъв екран. Тялото има нужда буквално от мърдане, да изгори енергия, за да получи необходимото успокоително. Това е т.нар. регулация на емоциите. Ние имаме два начина да регулираме емоциите – през ума и през тялото. И когато тялото бъде застопорено без да мърда цял ден на един стол, липсата на физическо движение затваря винтила на свалянето на напрежението и тревогата, нямаме клапан. Защото в крайна сметка ние не сме машинки. Ние сме в биологични тела, които имат своите чувства, емоции, сексуалност... Те са в телата, а не в главата. Докато, когато общуваме през екрана, даваме много повече превес на рационалното, на когнитивното и знаете, че всяка потисната наша страна отмъщава през симптоми.

    За личните уроци и мечтите...

    Мечтая да пораснат повече хората, да си отворят очите, да станат по-човечни

    Аз се научих да пускам контрола. Моята работа е свързана с много пътувания по света както работни, така и туристически. И всичките ми планове пропаднаха. Имах планирани уъркшопи по света. В началото се ядосвах, но след това се научих да пускам контрола. Свърших много неща вкъщи, които отдавна отлагах. Имах повече време за писане. Мечтая да пораснат повече хората и да си отворят очите. Да станат по-човечни. Защото хуманизъм става по-скоро синоним на разруха вместо на взаимопомощ и човещина. И това е много тъжно. Аз се боря да продължа да бъда оптимист, но ако погледнем фактите, човешката цивилизация изглежда самообречена.  

    Нещо, което пиша в момента на парчета и предстои да сглобя, се казва „И заживели щастливо...“. Ще става дума за партньорските взаимоотношения, но не само, за това как днешният човек би могъл да е по-щастлив, но не знае. Или пък знае, но го мързи, което е още по-тъжно. Едното нещо например е физическият контакт, за който стана дума. Другото е балансът между активност и отпускане. Третото е осъзнатост, разширяване на светогледа, подлагане под съмнение на много от досегашните ни вярвания. Четвърто – контактът с природата, нещо диво, кал, трева, животни. Срещи с хора, общуване, докосване, правене на любов... Търсене на духовната интелигентност, на въпроса за смисъла. Това моята песен ли е, моят живот ли живея, в моя гьол ли съм?

     
    Нагоре
    Отпечатай
     
    * Въведеният имейл се използва само за целите на абонамента, имате възможност да прекратите абонамента по всяко време.

    преди 7 часа
    Ваксината на AstraZeneca няма да се прилага при жени под 60-годишна възраст с повишен риск от тромбози
    Всички, получили първа доза от ваксината на AstraZeneca, които не са проявили сериозни нежелани лекарствени реакции, могат да се имунизират с втора доза от същата ваксина, обяви министърът на здравеопазването
    преди 8 часа
    Стартира платформа, където всеки може да сподели очакванията си за бъдещето на Европа
    Платформата е достъпна на 24 езика, което позволява на гражданите от целия ЕС да споделят идеи и мнения
    преди 8 часа
    Фирми могат да кандидатстват за финансиране на проекти за когнитивна роботика
    Максималното финансиране, което може да спечели един проект, е до 100 хил. евро
    преди 9 часа
    Над 150 000 дози ваксини срещу COVID-19 пристигнаха у нас
    Следващата доставка до края на седмицата ще е от Janssen
    преди 10 часа
    Softprom навлиза на българския ИТ пазар
    Компанията предлага решения за киберсигурност
    преди 10 часа
    Тунис облекчава условията за организирани групи от туристи
    Отпада изискването за задължителна 5-дневна карантина