Как да излекуваме емоционалните си рани?

Всеки ден човечеството отчита прогрес в различни области – от технологиите, през науката до медицината. Можем да се справим отлично с управлението на големи банки, корпорации или сложни процеси. Но когато стане дума за управление на емоциите ни, за справяне с душевните ни травми, нямаме никаква идея, как да подходим. Макар и високоинтелигентни, оставаме емоционално некомпетентни. Подценяваме душевното си здраве, въпреки че по-често получаваме емоционални, отколкото физически наранявания.

Защо не се грижим за емоционалното си здраве, кои са най-честите душевни страдания днес, кои са най-ефикасните лекове, могат ли психологическите болки да се предават от поколение на поколение, защо е важно в училище да се преподава емоционална устойчивост и тест ли е за чувството ни на емпатия имигрантската криза в Европа – с тези въпроси Economy.bg се обърна към известния психолог и лектор Гай Уинч.

Преди дни на българския пазар излезе неговият бестселър „Първа помощ за душата“, в която той представя методи как да лекуваме най-често срещаните душевни страдания.

Гай, кои са най-честите емоционални болки, от които страдаме в днешно време?
Двете най-сериозни емоционални наранявания, които всеки преживява в живота си, са отхвърлянето и провалът. На първо място е отхвърлянето. Сблъскваме се с него по различни начини. Ако в миналото, за да бъдеш отхвърлен от някого, е било нужно първо да си се видял с него лице в лице, то днес със социалните медии можем да бъдем отхвърлени от много хора, които не сме виждали или дори да не познаваме. Когато хората публикуват снимки във Facebook или в Instagram и познатите им не ги харесат, те може да се почувстват отхвърлени и наранени. Ако работиш, имаш семейство или връзка, е нормално някъде да имаш успех, а другаде да се провалиш. Учим се, като се проваляме. Когато започваме живота си, не знаем нищо. Трупаме знания, като пробваме различни неща и като се проваляме.

Какви лекове предписвате срещу тези болки?
В медицината, не е нужно да разбираш сложността на бактериалните инфекции, за да знаеш как да сложиш превръзка на рана. Просто я слагаш на кървящата част. В психологията е малко по-сложно. Хората трябва да разберат източника на болката си преди да започнат да прилагат лечение за раните си. В книгата съм разделил всяка глава на две части. Първата описва какво се случва с теб емоционално и психологически, за да разбереш въздействието на тези рани. Във втората част предлагам възможни методи за лечение на тези рани.

Първото нещо, което хората трябва да направят, е да разберат какво точно ги е наранило. Ще ви дам пример. Когато хората бъдат отхвърлени, те изпитват силен гняв и агресия. И ако на път за вкъщи човек провери известията си във Facebook и види, че никой не е харесал новата му снимка, то това може да развали настроението му. Вече вкъщи това може да провокира у човека раздразнение от всичко, да започне да крещи на детето или на съпругата си. Но той не съзнава, че гневът му е резултат от това, че се е почувствал отхвърлен от познатите си във Facebook. Той просто си мисли, че е в лошо настроение и другият човек е дразнещ. Но ако осъзнаеш, че когато се почувстваш дори леко отхвърлен, то това може да провокира гняв и агресия у теб, то поне ще си наясно защо се чувстваш раздразнен и че това няма връзка със съпругата или децата ти.
Отхвърлянето винаги наранява, дори и да е нещо дребно. Дори и да е нещо толкова незначително като това, някой да не е харесал снимките ни във Facebook, ние пак сме склонни да се чувстваме наранени, гневни и разстроени. Но дори само да си дадеш сметка за това, означава, че интерпретираш чувствата си по много по-точен начин, отколкото да се обвиняваш, че нещо не ти е наред.

Дали наистина хората се вглеждат толкова дълбоко в себе си, за да разберат източника на болката си?
Обикновено не се питаме какво ни е разстроило. Когато нещо ни нарани физически, когато усетим болка в крака си, първата ни мисъл е дали не сме си разтеглили мускул, или нещо друго. Когато се чувстваме по определен начин, просто се опитваме да игнорираме чувството, а не да разберем причината му.
Първото нещо, което трябва да направиш, когато си в лошо настроение, е да разбереш защо се чувстваш така. В повечето случаи ще можеш да установиш източника. Понякога дори леко чувство на вина може да те накара да се чувстваш зле. Сещаш се например, че си обещал на майка си да й се обадиш, но си забравил и решаваш, че ще й се обадиш по-късно. Но междувременно през целия ден си в лошо настроение, защото се чувстваш виновен, но не съзнаваш източника на лошото си настроение. В книгата си съм описал конкретни техники, как да се справиш с това.

Кои са основните причинители на душевни страдания днес?
Различни неща се случват в живота – може да те уволнят, да се разведеш, да имаш проблеми с децата си, да се преместиш в нов град. Макар да не се необичайни, те могат да се много стресиращи за хората.
Ще се върна на провала. Всички си имаме свои начини да реагираме на провала. Склонни сме обаче да отговаряме по един и същ начин при различни типове провали. Ако първата ти реакция при провал е да си кажеш: „Никога няма да успея да направя това. Ще се предам и ще започна да правя нещо друго”. То това би била реакцията ти всеки път, когато се провалиш в нещо.
Ако се провалиш в нещо, например в създаването на нов стартъп или блог, най-доброто, което можеш да направиш, е не да се питаш защо си се провалил и какво не ти е наред, а какво може да се подобри. Трябва да използваш мисленето на детектив по отношение на провала. Това, което той прави, когато отиде на мястото на престъплението, е да установи безпристрастно какво се е случило, какви са щетите: „Тук има счупен прозорец, тук има кръв”. Подобен подход трябва да се използва и по отношение на провала. Да се установи безпристрастно,какво трябва да се промени, а не да се подхожда самокритично.

Повече хора ли страдат днес от емоционални болки в сравнение с миналото, или просто днес сме по-осъзнати и имаме повече време да се замисляме за това?
Историята показва, че когато основните ни нужди, като нуждата от сигурност, нуждата да имаме покрив над главите си, нуждата да намерим прехрана за семейството си, да се чувстваме в безопасност, когато тези нужди не са удовлетворени, тогава въпроси, като щастлив ли съм, реализирал ли съм се, стават лукс. През последните 50 години за много хора от Запада тези въпроси вече не стоят на дневен ред и те вече имат лукса да се питат дали са щастливи, или не. Но сега, когато имаме време и възможност, е важно да се усъвършенстваме в адресирането на емоционалните ни рани. Защото в момента сме доста неопитни. Сега се питаме и това е добре, но трябва да можем и да си отговорим. В момента обръщаме внимание на това, дали сме щастливи, но не обръщаме достатъчно внимание на това, кое ни прави щастливи и кое - не.

По различен начин ли изживяват емоционалната болка хората по света?
Книгата ми тъкмо излезе на български и вече е преведена на 20 езика. Независимо на какъв език е, смятам, че тя е универсална, че може да докосне всеки, защото нашите емоции са универсални. Има културни различия в зависимост от обществата, в които сме израснали – някои общества са индивидуалистични, други колективистични, но като цяло ние се чувстваме по един и същ начин. Начинът, по който реагираме на определени ситуации, е универсален. А и светът е много по-малък тези дни. Всички сме по-свързани. Благодарение на Интернет има някаква обща норма, как да се случват определени неща в живота. И когато те не се случват, хората реагират по подобен начин.

Могат ли душевните болки да се предават от поколение на поколение?
За съжаление, да. Това е валидно например при страха от провал. Има също много изследвания, доказващи, че депресията при хора, оцелели от ада на концентрационните лагери по време на Втората световна война, се е пренесла и върху децата им. Второто поколение, а понякога и третото също страда от депресия.
Емоционалните болки се пренасят генетично. Например, ако един или двамата родители страда от тревожност, има голяма вероятност и децата им да имат подобни проблеми.
Важно е също и как комуникираме с децата си, какво им показваме по отношение на това как се справяме с проблемите. Тези емоционални реакции също могат да се трансферират към децата.

Всеки ден отчитаме прогрес в различни области – технологии, медицина и др. Скоро може да стане възможно да летим до Марс. Същевременно, когато стане дума за емоционалното ни състояние, за най-дълбоките ни страхове и болки, нямаме никаква идея, как да се справим. Защото това е така? Защо сме толкова емоционално некомпетентни?
За съжаление, това е абсолютно вярно. Донякъде се дължи на това, че не се говори по темата. Все още сякаш не е допустимо да се говори открито за тези често срещани емоционални изживявания. Когато си порязал ръката си и имаш превръзка и някой те попита какво се е случило, ще отговориш спокойно, че си се порязал. Няма да се притесниш да отговориш какво се е случило. Но ако не получиш работата, за която си кандидатствал, изпаднеш в лошо настроение и някой те попита какво става, не си признаваш, че си кандидатствал и си се провалил. Премълчаваме, защото не искаме да ни съдят.
Все още стигмата, свързана с емоционалното здраве, е твърде голяма. Обикновено считаме, че има стигма по отношение на психичните болести като шизофрения и депресия. Това е вярно, но стигма има и по отношение на дребни неща. Пример: някой плаче. Веднага му се лепва етикет, че е емоционално слаб. Представете си обаче двама души, които кандидатстват за една и съща позиция. Единият от тях започва да плаче, а другият – не. Този, който плаче, обаче го прави, защото е ядосан, тъй като е искал тази работа много. След като се съвзема, започва да работи истински здраво, за да получи работата и в крайна сметка успява. Човекът, който не плаче и изглежда по-силен, си казва, че тази работа вероятно не е за него и няма смисъл да опитва. Кой от двамата е емоционално по-силен? Бих казал първият. Защото плачът е моментна реакция. В първия момент може да са шокиран и разстроен, но ако след 5 минути може да се стегнеш и да се върнеш по-силен, то тогава бих казал, че си много по-силен човек, отколкото този, който в крайна сметка се предава. Общата ни представа какво е емоционална сила e изкривена. Има много какво да се направи в това отношение, особено в образованието. В повечето страни на Запад децата ходят на училище 12 години. Знам, че е важно те да учат история, математика и природни науки. Но не можем ли да ги научим, как да се справят с провала, с отхвърлянето, със самотата, как да създават и поддържат здрави връзки. Защо това не се преподава в училище? Защо не учим децата си на правилата на емоционалния живот? За мен това е най-очевидното нещо, което трябва да се промени.

Как човек може да разбере кога е точният момент да направи промяна, независимо дали в кариерата, или във връзка?
Трябва да се запиташ дали си достатъчно щастлив в кариерата си, дали тя е достатъчно предизвикателна за теб. Например може да се чувстваш, сякаш си забит на една позиция 5 години, че не се развиваш, че не отчиташ прогрес и не виждаш изход, тъй като няма много възможности заради начина, по който работи компанията. Но в подобна ситуация двама души могат да реагират по различен начин. Единият може да реши, че иска да напредне в кариерата си и че е време за промяна, като смени работата или като придобие нови умения. Другият може да се замисли, че има малко дете вкъщи и му се налага да си тръгва по-рано. Ако се премести, ще трябва да работи по-дълго. Вероятно ще реши да изчака и да се наслади на моментите със семейството. За него не е от такова значение, че не се развива. Така че е важен контекстът.
Що се отнася до връзките, то те си имат своите върхове и спадове, добри и слаби периоди. Когато минаваш през лош период, първата ти мисъл не трябва да е, че вече не искаш тази връзка. Вместо това трябва да се запиташ дали ако споделиш какви са нуждите и чувствата ти, ако говориш с партньора си и се опиташ да подобриш нещата, дали връзката ще потръгне. Ако положиш усилия и нещата се подобряват, но недостатъчно за теб, то тогава може да помислиш дали да си тръгнеш. Но контекстът отново е важен. Дали има въвлечени деца, в какво състояние е другият човек, готов ли си да се срещаш с други хора, колко лесно ще е това за теб. Трябва доста добре да обмислиш тези неща. Но наистина трябва да прецениш дали си щастлив, дали се чувстваш предизвикан, какви са дългосрочните ти перспективи.

Бежанската криза в Европа постави на изпитание чувството ни на емпатия. Страхът е преобладаващ в отношението на много хора. Смятате ли, че страдаме от дефицит на емпатия?
Емпатията е едно от нещата, които трябва да се преподават. Защото това е умение, с което някои хора са родени, а други – не. Но това е умение, което може да се усвои. Хората считат, че или изпитваш съчувствие, като погледнеш някого, или не. Но всъщност трябва да възпиташ това чувство в себе си. Трябва да се поставиш в обувките на тези хора и да си представиш какъв би бил животът ти тогава, какво би чувствал и мислил. Едва тогава би могъл да изпитваш емпатия. При някои се получава автоматично, но повечето от нас по-скоро трябва да възпитат това чувство, като се замислят поне за няколко минути за живота на другия.
По-лесно е да изпитаме емпатия, когато видим историята на един имигрант, на едно семейство. Но когато историята е за хиляди имигранти, тогава е трудно да се асоциираш. Ако е история за един човек, тогава се питаш през какво ли минава този човек и изпитваш повече съчувствие. Но когато видиш хиляди хора, дори и да са в ужасна ситуация, става по-трудно да се асоциираш.

Много хора изразяват благодарност, че сте им помогнал чрез лекцията в TED и книгата. Какво е усещането да сте част от промяната на толкова много хора?
За мен това е нещо ново. Удивително е, защото като психолог се надяваш да помогнеш на клиентите си в рамките на едночасовите консултации. Ако си променил живота на някого след усилена работа, какъвто е моят случай, то отнема повече от час, отнема месеци и години работа. След 17-минутната TED лекция, която към момента е гледана над 2.5 млн. пъти, получавам много имейли от хора, твърдящи, че тя много им е помогнала. Не съм се срещал с тях лично и се питам възможно ли е това. Но получавам тези имейли и е невероятно приятно. Чувствам се изключително признателен и щастлив, че имах възможността да използвам тази платформа и да помогна на много хора.

Работите ли върху нова книга?
Да, работя по нова книга. В момента прекарвам много часове в библиотеката, преглеждам различни проучвания, формулирам идеите си.

Интервю: Детелина Калфова