„Намерени от чудесата“ ни повежда из слабо познати места в България

В България излиза „Намерени от чудесата“ - нова книга от автора на нашумелите приключенски сборници „Повторени сънища” и „Времето гледа с десет очи” Николай Н. Нинов, събощават от ИК „Сиела”.

Книгата с обходи из мистична България описва слабо познати места и обекти, много от които отсъстват от карти и пътеводители.

Тя е третата част от поредица, посветена на огромната палитра от скални образувания, мегалити и живи светилища по нашите земи. Нинов постави началото на трилогията с „Повторени сънища. Фотописи от мистична България” (2015) и я продължи с „Времето гледа с десет очи. Пътеписи от мистична България” (2017). Сега, в „Намерени от чудесата. Скалописи от мистична България” той разказва за още забравени обекти и смайващи ритуали в родопските села, за неизследвани протодолмени в Средна гора, за олтарната площадка „Енергийната скала” под Белинташ,  обърнатата пирамида в Тетевенската планина и др.

Подобно на предишните книги на Нинов, и „Намерени от чудесата” съдържа GPS индекс и множество негови цветни фотографии. 

Николай Н. Нинов е и журналист с дългогодишна практика. През 2012 г. той печели фотоконкурса на в. „Дневник“ „Спомен от лятото“, а по-късно споделя историите за своите приключения в предишните си две книги с илюстрирани пътеписи. Пътешественик по душа, колегите му го наричат търсач на неоткрити места, любител на древните загадки и тайни. А за приятелите си Нинов е приключенец по дух, с око за природните вълшебства.

Публикуваме откъс, без редакторска намеса: 

„Три месеца по-рано им се изсипваме на Соня и Дими­тър Наскови едни осемнадесет души, площадът в Ситово чер­венее и синее от якета, раници, щеки. Пристягат се своевремен­но ремъци, връзки, димят чайо­ве. Оживлението от новите запознанства и личните срещи с приятели от фейсбук е по­редната хрумка на Гергана Налбантова, способна да организира за отрицателно време три пъти по толкова ентусиасти, при това с разностранни интереси и от различни места. В случая пловдивча­ните доминират, останалите са от Карлово и Първомай, а целта на нашествието – най-коментираният древен обект край селото. 

Ръка на сърце: Щутград е след Ласкар и Кумлигор в подредба­та ми на ситовските свещени пространства, въпреки (или тъкмо заради) нарастващата му популярност като „енергийно място за зареждане“, което набедени езотерици пришиват на скалния масив, раздавайки дори съвети кога и как човек да навлиза в светилището. Миш-машът от подобни указания може напълно да прахоса деня ви. На тридесет и пет километра от Пловдив, Щутград сплита тол­кова послания, че е кощунство да бъде представян така примитивно. 

Мусинските порти, Лунният и Слънчевият хълм, троновете и маркерите по терасите, животинските и човешките профили в комплекса не са просто набор от камъни и скали, които човек да гледа, оглежда и снима на воля. Трудното тук не е гледането, а виж­дането, което изисква известна подготовка. Тъй че на тръгване за Ситово се доверете на студията на Стайков „Великият Щут­град“, тя е възможен ключ към неразкритите му тайни. 

Инак е лесно: четиридесет минути по широка, маркирана пъ­тека западно от селския площад и загадките са пред вас. И евен­туалните ви лични открития.

А на Димитър Насков му дайте да овладява възторзи. Не сме нито първите, нито последните, които е удивил с магиите на Си­тово, затова и на връщане от загадъчното градище кметският на­местник първо припомня за свирепото му сноване в Ласкар с мен и жена ми преди години, после довършва наченатите през деня теми. Така Мария и Лиляна ще научат, че за старинните названия (Кум­лигор, Ласкар, Щутград) нито местните, нито специалистите имат приемливо обяснение (с изключение на Тъмраш – мрачно, тъм­но място), а Лидия, Миглена и Лили, че жувакът (както ситовци наричат кварцовите жили в скалите) притежавал пречистваща сила. Виолета и Гергана ще узнаят за древния друм между Ситов­ския надпис и Ласкар; а ние с Динко и Петър – как се коли на изгрев жертвен овен със залепени свещи върху рогата и как според селска­та мълва остроносият каменен страж в седлото между Лунния и Слънчевия хълм е най-вероятно нишан за съкровище…

Мартенската събота, приключила с отклонение до Ситовския водопад, прераства в знаменита неделя из околностите на села­та Бойково и Извор. 

Изгледът от Мъртвите скали към рида Чернатица е образец за простор: унесени поляни, проснати в неразлистена шир, и Бойко­во до тях под следобедния лазур. Лекият наклон на няколкото смъл­чани площадки в комплекса (1100 м н.в.) определено приканва и ние да полегнем и помечтаем далеч от градските шумотевици. Но де­нят е къс за наслади от сорта, позволява единствено да оприличим скалните фигури северно от селото на летящи парни локомотиви и да пошетаме още малко в Извор.

Загърбили крайните къщи, навъртаме завой след завой по мър­зелив черен път срещу залеза. Вървим покрай „Св. Архангел“ и „Св. Богородица“ – два от двадесетте селски параклиса, тоест, ако не броим виладжиите, изворци разполагат с по една черквица за все­ки четирима души, тъй като тук жителите са има-няма седем­десетина. Това уточнява Гергана Налбантова, преди да подхванем сладостните приказки за бакърите с жълтици на Тъмрашлията, които иманярите все търсят в скалите и ливадите до Извор. Защо точно там, а не в очертанията на Тъмрашката общност, само те си знаят, изворци обаче помнят сказанията за алтъни под дъб с три дънера, за скрито злато в две други дерета и за иманета, за­тиснати от най-старите параклиси в селото. 

В иманярските епоси съкровищата задължително отлежават надълбоко, тъмно и влажно, а Гергана – да й се чуди човек – все по-нагоре, към по-светло и към по-топло ни води. И уж сме готови за гледката, и в каньони уж всякакви сме надничали, а стреснато ко­вем пред убийствени отвеси, пред пропаст донемайкъде; наистина няма нататък, нататък са бързолетите, висините, небето. 

Двата ската, надвиснали над Дедевска река, носят напевни име­на и са като хванати за ръка сестри, зареяни на юг. Останките от градеж и керамика на Момина скала, изсечените ниши, халки и на­мерените оброчни плочки на Димитринино кале свързват скални­те колоси (640 м н.в.) най-вече с мисията на светилище, наследено във времената навярно от крепост.

Коя е Димитрина преданията крият, но за случилото се на Мо­мина скала сме чули предишния ден от Димитър. И за да ни го при­помни, жена ми на един дъх вече е там – на ръба на зъбера, в окото на нищото, в синкавия полуздрач на безкрая. 

Не, драмата няма общо с плеядата напети хубавици с тъмни очи, потърсили спасение от душманите в бездните български. Геро­иката е изтикана на заден план, срамът плете сюжета за нещаст­ната любов на двама учители. Мъжът дошъл в Извор от Северна България. Харесали се с Деша, залюбили се, той скрил, че е женен. Като разбрала – било по черешово време – тръгнала към канарата да се убие. Който я срещнел, питал накъде с тази кошница в ръце. За череши, отвръщала Деша. 

После скочила в урвата. 

Имала коси до кръста – заплели се в дървесата между скалите. Видели ги след време да чернеят там и оттогава нарекли мястото Момина скала, скалата на момата Деша…”