В България излезе биографията на Хитлер

В България излезе от печат първият том на „Хитлер“ от Иън Кършоу - смятаната за най-пълна и завършена биография на германския диктатор, съобщиха от ИК „Изток-Запад“.

От детството си в австрийската провинция до самоубийството си в бункера в Берлин Адолф Хитлер оставя мрачна следа от противоречащи си истории и митове. В книгата си Иън Кършоу ни приближава повече от всякога до истинския образ на Хитлер.

Той проследява неговата метаморфоза от неудачник в бедняшки приют през „барабанчик“, сеещ омраза в мюнхенските бирхалета, та до върховен водач и идеолог на един убийствен режим, който ще остави Европа в разруха. С кристална яснота на анализа и с помощта на нови, неизвестни досега източници Кършоу показва механизмите на неговото влияние и власт. Разкрива и условията, които правят възхода на Хитлер възможен – бесният антисемитизъм на предвоенна Виена, тежкото изпитание на една смъртоносна война, отровният национализъм, обхванал Бавария през 20-те години на XX в., подкопаването на Ваймарската република от екстремистите отляво и отдясно, разочарованието от демокрацията на едно общество, останало излъгано в надеждите си.  

Мащабите на злото, което Хитлер отприщва върху света, го превръщат в почти демонична фигура в масовото съзнание. Неговата диктатура се равнява на срив на модерната цивилизация. Тя показва на какво сме способни.

„Иън Кършоу е историк, напълно достоен за възхищение. Той е абсолютно добросъвестен. Прави невероятно проучване. В резултат книгите му притежават първокласна ерудиция и широта на знанието. Но над всичко той има една яснота на мисълта и яснота на прозата, която е не само за завиждане, но трябва да бъде следвана от всеки академичен историк, който иска да знае как да пише и как да достигне по широка аудитория, а в същото време да остане напълно научен източник.

… Не мисля, че който и да е историк трябва да приеме една книга за окончателна. Нищо не е окончателно. Но не мисля, че книгата на Кършоу за Хитлер някога може да бъде надмината.“ - Антъни Бийвър

Публикувам откъс от книгата, предоставен ексклузивно за Economy.bg:

Хитлер се връща в Ландсберг, за да започне отбиването на леката си присъда в условия, които подхождат по-скоро за хотел, отколкото за наказателно заведение. Прозорците на неговата просторна, комфортно обзаведена стая на първия етаж разкриват панорамна гледка към приятната селска местност. Обут в традиционен баварски панталон, той може да се отпусне с вестника си в удобния плетен стол, с гръб към лавровия венец, който са му подарили почитателите, или да седне на голямото бюро, за да преглежда купчината писма, които получава. Радва се на много почтително отношение от страна на тъмничарите си, някои от които тайно го поздравяват с „Хайл Хитлер“, и се ползва с всевъзможни привилегии. Обсипват го с какво ли не – подаръци, цветя, писма на подкрепа, панегирици. Има повече посетители, отколкото е в състояние да приеме – над 500, докато накрая не се вижда принуден да ограничи достъпа им. Още около четирийсет затворници, част от които доброволно споделят съдбата му и имат възможност да се ползват с почти всички удобства на нормалния живот, го обсаждат с ласкателствата си. От вестниците научава за демонстрацията на 23 април в „Бюргербройкелер“ за отбелязване на трийсет и петия му рожден ден три дни по-рано, в която се включват 3000 националисти, бивши фронтоваци, и поддръжници на етнонационалистическото движение – „в чест на мъжа, който е запалил сегашния пламък на свободата и националистическо съзнание в германския народ“. Под влияние на звездния статус, който му е донесъл съдебният процес, и на вождисткия култ, който поддръжниците му са започнали да изграждат около него, той започва да разсъждава върху своите политически идеи, своята „мисия“, своето „ново начало“ в политиката, след като кратката му присъда изтече, и обмисля уроците от пуча, които трябва да усвои.

От пълния провал в „Бюргербройкелер“ и развръзката на следващия ден във Фелдхернхале Хитлер извлича веднъж завинаги поуката, че всеки опит за превземане на властта, на който въоръжените сили се противопоставят, е обречен на неуспех. Според него се е потвърдило убеждението му, че пропагандата и масовата мобилизация, а не опитите за преврат с паравоенни сили, ще отворят пътя на „националната революция“. Впоследствие той се дистанцира от опитите на Рьом да съживи „Кампфбунд“ под нова маска и да изгради нещо като народна милиция. Различните подходи, както и амбициите за власт на Хитлер и Рьом ще доведат в крайна сметка до кървавия разкол през 1934 г. Прекалено би било обаче да предполагаме, че Хитлер е отхвърлил идеята за превземането на държавата със сила в полза на „законния път“. Разбира се, впоследствие му се налага да изповядва придържане към легалните средства, за да може отново да се включи в политиката. А и по-късно изборният успех изглежда във всички случаи най-добрата стратегия за спечелване на властта. Все пак Хитлер никога не изоставя пучисткия подход. Както ще покажат упоритите проблеми със СА, той продължава да съществува успоредно с официално обявения „легален“ път. Хитлер обаче е твърд в убеждението си, че в бъдеще това може да стане само със съдействие, а не в противодействие с Райхсвера.

Опитът на Хитлер ще доведе и до още един последен, но не и по значение, урок, който той извлича от „чирашките“ си години: че да бъде „барабанчик“ не е достатъчно и че за да бъде нещо повече от това, е необходимо не само да има пълна власт в собственото си движение, но и преди всичко да бъде по-малко зависим от външни фактори – от съперничещите десни групировки, от паравоенни организации, които не може да контролира изцяло, и от буржоазните политици и военните, които са улеснили политическото му издигане, използвали са го и после са го изоставили, когато са намерили за уместно.

Колебанието относно ролята, която възнамерява да поеме след „националната революция“, още присъства в коментарите му по време на съдебния процес. Той настоява, че вижда Лудендорф като „военния водач на идната Германия“ и „водач на наближаващия велик конфликт“. В същото време обаче заявява, че той самият е „политическият водач на тази млада Германия“. Точното разделение на труда не е определено, казва той. В заключителната си реч пред съда Хитлер се връща към въпроса за ръководството – макар и все още в донякъде неясна и неопределена форма. Той припомня забележките на Лосов пред съда, че по време на обсъжданията през пролетта на 1923 г. е смятал, че Хитлер иска само „като пропагандист и будител да увлече хората“. „Колко на дребно мислят малките хора“ – продължава Хитлер. Той не смята, че получаването на министерски пост е достойна цел за великия мъж. Това, което той иска, казва Хитлер, е да бъде унищожителят на марксизма. В това вижда своята задача. „Не от скромност исках по това време да бъда барабанчикът. Това е най-висшето, което съществува. Останалото е маловажно.“ Когато се стигнало дотам, той искал две неща: да получи ръководството на политическата борба и организационното ръководство да отиде при „героя... който в очите на цялата млада Германия е призван за това“. Хитлер намеква – макар и да не го казва изрично, – че това е трябвало да бъде Лудендорф. От друга страна, в обръщението си към „Кампфбунд“ две седмици преди преврата той като че ли не си е представял Лудендорф като нещо повече от реорганизатор на бъдещата национална армия. И след това отново, когато в прокламацията по време на самия пуч Хитлер е посочен като райхсканцлер, това явно означава, че вижда себе си като правителствен глава, който споделя диктаторските пълномощия с Лудендорф като държавен глава (Reichsverweser, т.е. регент).

Каквото и да е това двусмислие, което още присъства в казаното от Хитлер пред съда, реално или просто тактическо, то скоро отстъпва пред ясно виждане за собствения образ. Защото в Ландсберг Хитлер осъзнава: той в края на краищата не е „барабанчикът“; той самият е предопределеният Водач.