Как изгежда Полша през погледа на един британец?

 

 

 

24 юли. На вроцлавската гара има пиано и една жена свири ноктюрно. Уличен скитник се мотае около нея и дирижира. Пианистката не му обръща внимание. Когато ноктюрното свършва, диригентът ѝ подава монета и тя я взима. Някои гледки не са подходящи за снимка, а трябва да се разкажат.

 

Вървя към центъра. Минавам покрай улична цветарка пред кръглата сграда на казиното, спирам пред огромните реклами „Неспресо“ и се заглеждам в паметника от другата страна на улицата. Болеслав Храбри стърчи достойно, а на мен ми е много трудно да запомня името му.

Хотел „Монопол“ изглежда внушително. През седемдесетте в него са се събирали партийните функционери, за да обсъждат бъдещето на страната. Във формуляра, който попълвам на рецепцията, има въпрос за социалното ми положение: работническа класа, интелигенция или аристокрация. За майтап отбелязвам: аристокрация. Стаята струва 370 злоти. Не мога да си го позволя и се отправям към хостел „Луна“, но там приемат само групи.

 

Става късно. Десет и половина е, цял ден не съм ял и влизам в заведение на околовръстното с името „Сетка“. Над тезгяха има снимки на ястията. По съвет на клиента до мен поръчвам żeberka (ребра) и бира „Тиске“. Марек дружелюбно се интересува дали съм опитвал смалец, а аз го уверявам, че ям предостатъчно нездравословна храна, та да се тъпча и с мас. Той поръчва две порции. Няма как, хапвам, и да си призная, не е чак толкова гадно. В маста има малки късчета месо, но не ги дъвча и се старая да преглътна колкото може по-бързо. Марек постъпва садистично, като ме кара да ям и śledź – сурови парченца херинга в олио, или един вид рибен смалец. После ме повежда към някакъв „Водка бар“. Пресичаме стария площад, който ми напомня за Познан с внушителната, заобиколена с красиви къщи сграда на кметството. Марек ми обяснява, че градът е строен на етапи от Австрия, Бохемия, Прусия и Полша, но бил сринат до основи през Втората световна война в битката за тогавашния немски Бреслау. Историята накратко е следната: от VI век областта е населявана от славяни, в XII век пристигат монголците, спечелват битката с местното племе и продължават по пътя си, а след тях нахлуват немците и остават шестстотин години. Съветските войски приближават в началото на 1945 и подобно на Познан, Хитлер обявява града за festung – важна крепост. Следва опустошителната битка при Бреслау. В резултат на Постдамската конференция и прекрояването на Европа според желанията на Сталин, Чърчил и Рузвелт градът влиза в границите на Полша. По-голямата част от новото население е докарано от анексираните от Съветския съюз източни области.

 

Марек беше прав – барът ми харесва. Споменавам, че не съм си взел стая в хотел, и той ме успокоява:

– Хотелите няма да избягат. Дай да пием по още едно!

В четири сутринта отива на работа в казиното и аз решавам да остана в бара, докато съмне. Заговорвам се с английския банкер на масата до мен. Казва се Чарлз и е по работа в града. Питам го какво мисли за Полша.

– От едно до десет жените са седем! Страхотни са! И всички ме намират за забавен!

Чарлз излиза да пуши и аз се облягам на бара, за да си поръчам нещо за ядене. Един от клиентите ме поглежда и пита заканително:

– Защо ли да не те убия?

Не се шегува. Прилича на кикбоксьор – целият е в белези и с обръсната глава. Напомня ми за Бегби от „Трeйнспотинг“. Не е рекъл, не ме е префасонирал. Мъжът се надига и повтаря:

– Защо да не те убия, а? В твоята страна убиват моите хора.

Вероятно има предвид убийството в Есекс и изобщо зачестилите след Брекзит престъпления заради омраза. Отказвам се да споря с човек, който едва ли има каквито и да е основания да ме мрази, и казвам:

– Аз обичам поляците и Полша, а и никого не съм убил. Искаш ли да пием по водка?

Пием водка и кикбоксьорът ме потупва приятелски.

Чарлз се връща с две момичета. Ако Бегби го забележи, лошо му се пише. И на него, и на мен.

 

Събуждам се на пода на апартамента на бабата на едно от момичетата, което е канадка от полски произход и учи в тукашния университет. Балконът гледа към изоставената сграда, в която Спилбърг е снимал „Списъкът на Шиндлер“. Момичето ми дава чаша чай и лист, на който Чарлз е написал телефона си (и който изобщо не ми трябва).

Излизам и вървя без посока. Улиците ми напомнят за предизвикателно красивия класически стил на Будапеща. Вървя по мостове, покрай острови и накрая влизам в някакво министерство – може би на вътрешните работи. Опашките пред стаите и гишетата са безкрай. Питам една жена за какво чакат. Обяснява ми, че са украинци, които се надяват да вземат полско гражданство. Атмосферата е изпълнена с надежда. Децата карат скутери в коридорите и пет пари не дават за националната си принадлежност. Жената казва, че има право на полско гражданство, тъй като баба ѝ е полякиня.

– Полша си иска хората – пояснява тя.

Една четвърт от Украйна е била полска до 1945 година и в нея живеят не един и двама украинци с полски предшественици. Украинците искат да се преместят в Полша заради предимствата на страните от ЕС, а и заради добрите възможности за намиране на работа вследствие на масовото заминаване на поляци в западните страни.

Минавам на другия бряг на река Одер и се връщам на главния площад. Натъквам се на скулптурата „Сизиф“ – две златни джуджета бутат скала в противоположни посоки. Безсилието им ми действа потискащо, влизам в хостела на ъгъла на улица „Казимиеж Велики“ – известният с жените и любовниците си крал, който в XIV век се отнесъл много благосклонно към евреите, тъй като бил влюбен в еврейка. Ромео също е превъзмогнал враждата заради една целувка, нали така. Любовта гради мостове.

Дремвам в хостела и привечер посещавам традиционния ирландски пъб на площад „Солни“. Запознавам се с англичанин от Гримсби, който пие водка от ръж. Ще го нарека Уили Уонка, тъй като всеки месец инспектира производствения процес на местната шоколадова фабрика.

– Утре трябва да стана в седем, но ще те заведа на едно хубаво място – предлага той. – Carpe diem!

Улови мига или живей за деня, макар да е към десет вечерта и вече няма дием за карпиране. Така или иначе, двамата се настаняваме в „Кухнята на мама“.

– Това не е заведение, а институция – уверява ме Уили. – Преди време тук всичко струваше четири злоти, но Полша се присъедини към ЕС и четирите злоти станаха осем. Отиде си времето на евтината шоколадова фабрика и май ще се наложи да се преместя на изток – в България, в Румъния или... Всъщност какво има на изток от Румъния?

Вечеряме със стек тартар – сурово говеждо, яйце, лук, ки­се­ли краставички и горчица. Пием още водка и още бира. Уи­ли изтъква общото между полякините и Брекзит: взимат погрешни решения, объркани са и струват много пари. Обяснявам му защо не е прав да мисли така за Брекзит и към три сутринта си тръгвам. На улицата ме спира момиче.

– Не си оттук, нали? Англичанин ли си?

– Напълно, скъпа.

– Обичам английския език. Бързаш ли?

– Не особено.

– Може ли да те почерпя бира и да си поговорим на английски?

– Разбира се. Carpe diem!

След три часа лежа гол в стая със звукоизолиращи стени и в полумрака виждам две жени по бельо, които се суетят над нечия дебитна карта. Забелязвам, че стъпалата ми са черни. Какво ми е? Отдъхвам си, когато се взирам и виждам, че съм по чорапи.

Ето какво си спомням от предишната вечер:

Влизаме в бара за урока по английски. Друго момиче, което също си пада по английския, ми дава бира и ме настанява на шезлонг. Сервитьорката ме пита дали не искам да почерпя лингвистката с питие и аз ѝ поръчвам голяма бира. Подават ми менюто и настояват да ѝ избера коктейл. Преглеждам напитките под десет лири. Най-евтината е вермутен коктейл за седемдесет лири и се казва „Мама ми каза да не идвам“. Вдигам поглед и виждам, че едно момиче се съблича в ъгъла. Казвам на сервитьорката, че не мога да поръчам коктейл, тъй като изплащам студентски заем. В този миг до нея застава мъжага а ла Максимус Децимус Меридиус и заявява, че трябва да се държа като добро момче и да поръчам коктейл на дамата. Поръчвам и ставам, за да си тръгна.

Но не си тръгвам...

И ето ме в тази стая, където две полиглотки по прашки се опитват да хакнат сметката ми в HSBC. Нали съм английски джентълмен, предлагам да им съдействам, а по-добрата ученичка ми връчва картата и ми нарежда да се облека и да я чакам навън.

Утрото е прекрасно. Вървим заедно и тя пита:

– Бенджамин, как се казва хотелът ти?

– Спя в хостел.

– Ясно. Довиждане.

Стигам до следните заключения:

1. Аз съм глупак. 2. Бяха сложили нещо в чашата ми. 3. Не можах да си спомня пин кода и се отър­вах само с плащането на коктейла. 4. Младата дама, която тръгна с мен към хостела, искаше да ме ограби. 5. Ама не я огря.

 

Изпускам автобуса за Аушвиц. Ще взема следващия. Най-ужасното място, за което някога съм чакал...

В града все още се усеща тягостната атмосфера на миналото. Какво ли е да живееш тук и да работиш в павилиона до музея, където си купувам кафе, а и най-непочтително запалвам цигара. На такова място те обзема чувството, че всичко, което правиш, е неуместно и неуважително, а това, че си жив, граничи с безочлива арогантност.

За „Аушвиц-Биркенау“ продавали билети и на заминаващите позволявали да вземат по един куфар до двайсет килограма – изрично само с ценни вещи. Слизали от товарните вагони и поемали най-сетне глътка свеж въздух. Пиели водата в канавките след дни на жажда и си мислели, че по-лошо от това не може да стане. В газовите камери – уж помещения с душове – не изпращали само онези, които били подходящи за работа до пълното им изтощение и смърт. През главните порти на „Биркенау“ – добавен впоследствие към „Аушвиц“ – минава железопътна линия, която отива право в крематориума. Покрай мен минава група израелски деца. Подритват камъчетата на алеята и си говорят тихо за обяда. Някакъв нагъл тип снима ли, снима, без да му минава през ум, че някои снимки просто не бива да се правят.

Обувките.

Хиляди чифтове във витрини. Последните чифтове обувки. До тях куфари с имената на собствениците, че да могат да ги намерят, ако случайно се загубят. В пет сутринта ги изкарвали голи на кучешкия студ, някои умирали след стоенето с часове при минусови температури, други се затичвали към оградите с ток, като знаели, че ще ги застрелят. Остриганите коси били използвани за направа на въжета и платове, а печалбата била използвана за разноските по преследването и изтребването на евреите. Снимките на последните пет хиляди са потресаващи. Екскурзоводката, полякиня с червена шапка, ни разказва, че нацистите арестували родителите ѝ в черквата. Споменава и за посетител на музея, който разпознал майка си на една от снимките. Медицинските експерименти на Менгеле... Може ли да се промени цветът на окото без каквато и да е упойка? Ами свещеникът, който помолил да не застрелят някакъв концлагерист и след като му предложили да застрелят него, се съгласил! Труд, труд и пак труд – безсмислен, непрестанен, наказателен труд. Недокоснатите ужасни развалини на детонирания крематориум, моделът на газовите камери с човешка могила от стотици зейнали за въздух миниатюрни пластмасови тела... Полша загубва двайсет процента от населението си – не само евреи, а и хомосексуалисти, учители, дисиденти, деца, родители, чиновници, чистачи, а и милион полски цигани. И защо? Защо? Докато все още не е късно за промяна в мирогледа за изграждане на съпричастие, добронамереност и почтеност, всички деца в училищна възраст трябва да посетят музея в „Аушвиц“. Този урок е потресаващ и може би затова първоначално нямах намерение да посетя, а и да пиша за концлагера. Така и не намирам думи, с които да изразя чувствата, които изпитах, и за свое извинение ще спомена цитат от „Ромео и Жулиета“: „Думи нямам аз такава скръб да изразя на глас“. Отвратителната безчовечност ме разплаква и спирам пред книжарницата, за да поема дъх. Дори плачът е неуместен в сянката на това място и цял ден не продумвам в знак на безмълвна почит към загиналите в „Аушвиц“.