сряда, 02 декември 2020   RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    619 прочитания

    Какво е да изживееш норвежката мечта?

    Ерик Дрегни ни представя Норвегия в пълния ѝ блясък – от необикновената ѝ история, през изключителната социална и обществена система, до ексцентричните ѝ жители
    20 ноември 2020, 11:31 a+ a- a

    Прадядото на Ерик Дрегни напуска Норвегия, когато тя е най-бедната страна в Европа. Повече от сто години по-късно неговият внук се завръща в една от най-богатите държави, за да изживее норвежката мечта. 

    Потеклото му предполага, че е подготвен за среща със скандинавската държава, но се оказва, че местните имат с какво да изненадат Ерик. Колоритните обичаи, специфичните им разбирания за живота и… традиционната кухня успяват да го впечатлят. В „Да изживееш норвежката мечта“, която вече е в България (ЕРА) Ерик ни представя Норвегия в пълния ѝ блясък – от необикновената ѝ история, през изключителната социална и обществена система, спиращите дъха природни дадености до ексцентричните ѝ жители.

    Ерик Дрегни преподава журналистика, творческо писане, английски и италиански език в университета в Минесота. За написването на книгата той печели престижна стипендия точно когато разбира, че съпругата му е бременна. Това прави едногодишния престой на семейството в Норвегия много по-трепетен. Дрегни е автор на 19 книги. 

    Публикуваме откъс, предоставен ексклузивно от издателството за Economy.bg.

    Скоро се запознахме с Кнут и Ингер, приятелите на приятелите на Уес от курса по норвежки. Ингер също беше бременна и двете с Кати веднага намериха общ език. Тяхното бебе трябваше да се роди два месеца след нашето. Кнут и Ингер наскоро се преместили в Тронхайм от Западна Норвегия, бяха работили в Согнефьор (фьор е фиорд), където е роден прадядо ми Елеф. Ингер беше библиотекарка на корабче с книги, което пътуваше нагоре-надолу покрай фиордите до малки селища само с по няколко пътника, за да им занесе нещо за четене.

    – Те взимаха книгите през пролетта, а ние се връщахме наесен. Беше вълнуващо да видим колко много са пораснали децата за шест месеца – каза ни тя на английски. – Плавах на корабчето по шест седмици.

    – Там всъщност не живее никой – обясни ни Кнут и разказа как се е чувствал толкова далеч от цивилизацията, докато е бил в Согнефьор. – Беше ужасно, всички искаха да говорят само за лов.

    Помислих си за Ола Дрегни, който допря пръсти до челото си, за да ни покаже как е убил грамаден лос. Кнут обаче добави, че му доставя удоволствие да стреля по лосове и че някой път трябва да им отидем на гости да похапнем пържоли от лос.

    Въпреки че обичаше лова, Кнут Бул носеше елегантни костюми от туид и копринени вратовръзки, придаваха му вид на професор, който подхождаше на работата му като уредник на музей в Тронхайм. Кнут замислено пушеше лула и това още повече допълваше този му образ. Пра-пра-чичо му се оказа известният цигулар виртуоз Оле Бул, насърчил хиляди норвежци, и вероятно и моя прадядо Елеф, да търсят по-зелени пасища в американския Среден запад.

    Кнут просто разкри един нов свят пред мен с наблюденията си за норвежката култура. Разказах му за студеното поведение на нашите съседи и той въобще не се изненада.

    – Трябва да знаеш за Янтеловен – обясни Кнут. – Това е „Законът на Янте“ и затова хората изглеждат толкова срамежливи. Те не искат да покажат, че те превъзхождат с нещо или че са по-добри от теб.

    Не разбрах каква е връзката между това да поздравиш съседа и насърчаването на комплекс за превъзходство, докато Кнут не ми обясни, че Янте е измислен норвежки град от книгата „En flyktning krysser sitt spor“ („Беглецът пресича следите си“) на датско-норвежкия журналист и писател сатирик Аксел Сандемусе, издадена през 1933 година. Строгите обществени закони на Янте (неписани правила срещу злините на индивидуализма, но също и доста конформистки, които са се превърнали в манталитет и учат скандинавците да мислят, че не са специални, или да вярват, че са по-добри от другите) изискват от хората смирение.

    Кнут ми показа екземпляр на книгата и аз прочетох: „Вие, които сте израснали на друго място, никога не можете напълно да оцените неизбежността на Закона на Янте. Ще ви се стори странен и никога няма да разберете убийственото потисничество на работническата младеж в Янте. Янте потиска хората с десетте си правила:

    1. Не си мислете, че сте специални.

    2. Не си мислете, че сте равни с нас.

    3. Не си мислете, че сте по-умни от нас.

    4. Не си въобразявайте, че сте по-добри от съседа си.

    5. Не си мислете, че знаете повече от нас.

    6. Не си мислете, че сте по-важни от нас.

    7. Не си мислете, че сте по-способни.

    8. Не се присмивайте на никого.

    9. Не си мислете, че някой се интересува от вас.

    10. Не си мислете, че можете да ни научите на нещо.“

    Реших, че Янтеловен е някаква шега, някаква сатира за малките градове навсякъде по света. Авторът Сандемусе сигурно е бил огорчен от тесногръдието на жителите на градчето, които не са го разбирали. Вероятно неговият въображаем град Янте е бил също като закостенялото, злословещо градче Гофър Преъри от романа „Главната улица“ на Синклер Луис или „Лейк Уоубигон“ на Гарисън Кейлър1. Въпреки това често чувах норвежците да говорят за Янтеловен като синоним на скромен и следователно, положително качество, довело до днешното общество с егалитарен манталитет. Политиците не се страхуваха да се позоват на Янтеловен, за да популяризират политиките си за споделяне на богатството на страната – и на всички – с хората с по-малко късмет. Равенство на всяка цена. По едно норвежко радио чух диджей да обяснява произхода на Закона на Янте на слушателка, чиито родители ѝ повтаряли: „Не забравяй да спазваш Янтеловен.“

    Норвежкият Янтеловен ми се стори като плитко скроено и някак прозрачно насърчаване към конформизъм, но тези десет правила забраняваха и суетните самохвалковци. Тъй като повечето норвежци, изглежда, подсъзнателно спазват Янтеловен, резултатът е скромни хора, непретенциозни, срамежливи и често със странно, самокритично чувство за хумор. Тези десет „Янте“ заповеди може и да са започнали като обикновено нравоучение как не бива да се държи човек, но с течение на времето правилата са били възприети и учат децата да не са самовлюбени нарциси.

    – Сандемусе възнамерявал Янтеловен да се приема като ирония – продължи Кнут, – но за жалост, законът често описва нещата едно към едно. Например при събеседване за работа ние не се опитваме да се продадем, както правите вие, американците. 

    Можех да си представя, че за да спазиш Янтеловен, автобиографиите вероятно са съвсем кратки. Ако си потърся работа в Норвегия, трябва да внимавам да не говоря прекалено много за постиженията си, иначе ще изглежда така, сякаш се хваля. Но как да разберат работодателите какво умееш да правиш?

    Един от преподавателите ми в Тронхайм, американец, ми каза норвежката поговорка: „Не стъпвай в салатата“, която означава „Не си отваряй устата, за да не покажеш колко си тъп“. Установих, че норвежците много внимават да не обидят хората.

    Разказах как нашият съсед затвори вратата под носа ни и преподавателят се изненада, че някой е решил да поеме в свои ръце Закона на Янте, сякаш съседът е обществен защитник на реда, който не позволява на никого да бъде общителен и дружелюбен.

    – В Норвегия хората не питат „Какво работиш?“, както правят американците, защото работата не е всичко в живота. Ние питаме „Откъде си?“ – каза ми един норвежки преподавател.

    С Кати бавно се учехме как да водим правилно разговор в нашия град Тронхайм. Започвахме с факта, че сме от Минесота, щат, който норвежците наричат „нашата колония в Америка“, после ни питаха дали познаваме роднините им в Ред Уинг или Ричфийлд. Понякога дори предлагаха да потърсим далечния им втори братовчед, когато се върнем.

    След като ледът бе разчупен – обикновено след коментари за времето, – откривахме, че норвежците стават по-сърдечни и топли, макар и не съвсем охотно, а като глетчер, който се разтопява бавно в течащ планински поток. Предизвикателството за нас бе да разбием тези пластове лед, с които се сблъскваме у нашите съседи в жилищния блок.

    С течение на времето съседите наистина станаха по-дружелюбни. Поздравявахме ги с подчертана смиреност, за да не ги плашим, а те сбърчваха вежди в някак принудена признателна усмивка, когато се разминаваме. Съседът, който отказа да ни даде назаем инструменти, скоро кимаше с приветливо God dag! (Добър ден) и дори се ухилваше, когато ни види. За щастие, с Кати можехме да разговаряме поне помежду си, питахме се дали не направихме грешка, като дойдохме в тази студена страна. Винаги можеше да се върнем по-рано в Минесота, ако домакините ни не станат по-радушни, а и наближаващата зима някак охлаждаше всичко. Надявахме се, че когато в Тронхайм завали сняг, ще сме постигнали по-голям напредък, отколкото просто разговор за времето.

    Младият съсед от долния етаж все още не ни обръщаше внимание. Един ден обаче го видяхме да общува на жестомимичен език със съквартиранта си. Разбира се, не се сетихме, че той е глух. И все пак си остана загадка защо не ни поглежда.

    Друг наемател в жилищния блок беше от Тромсьо, в далечния северен край на Норвегия, и поиска да отидем да играем боулинг в някогашния немски бункер за подводници. Той ме поздравяваше въодушевено винаги когато се срещнем на стълбището и ме питаше как съм... и след това разговорът замираше. Упорствах да започна разговор за времето или по някоя друга безобидна тема, но той нацупваше устни, навеждаше глава и бавно кимаше.

    В крайна сметка с Кати изпитвахме дълбоко облекчение, когато се събираме с Кнут и Ингер. Всяка събота, в едно кафене в Тронхайм, до художествената галерия, ние се виждахме с тях и с техни приятели, които, изглежда, не следваха правилата на Янтеловен.

    Лейф, приятелят на Кнут, обясни, че е от Швеция, според него норвежците не са недружелюбни, а просто сдържани. Въпреки това и той искаше да разчупи шаблона.

    – Когато се преместих в новия си апартамент преди няколко години, мислех, че трябва да бъда като вас, американците – и Лейф убедено сви ръка в юмрук. – Вместо да чакам с години да се запозная, или да разговарям със съседите си, трябва да почукам на вратата им и да се представя...

    – И какво се случи? – попитах го след кратко мълчание.

    – О, все още се колебая – отговори Лейф и потърка брадичка. – Ако позвъня на вратата им и кажа, че наскоро съм се нанесъл, те най-вероятно ще ме изгледат и ще попитат: „Е, и?“.

    Нагоре
    Отпечатай
     
    * Въведеният имейл се използва само за целите на абонамента, имате възможност да прекратите абонамента по всяко време.

    преди 16 минути
    преди 34 минути
    Парламентът прие на първо четене закона за индустриалните паркове
    Законопроектът дели индустриалните паркове по два критерия
    преди 42 минути
    Paynetics разширява присъствието си в Европа
    Това става в рамките на програмата Mastercard Accelerate
    преди 2 часа
    Великобритания одобри ваксината на Pfizer
    Ваксинацията ще започне в началото на следващата седмица
    преди 3 часа
    ОИСР: За възстановяване са необходими продължителна фискална подкрепа и действия в сферата на здравеопазването
    Възстановяването ще бъде неравномерно между страните и секторите и може да доведе до трайни промени в световната икономика
    преди 3 часа
    Приет е Националният план за готовност при пандемия
    До края на седмицата ще бъдат осигурени фризери и хладилници за обезпечаване на първата доставка на ваксина срещу Covid-19