Столицата на „Мерцедес Бенц“

Норвежката журналистка Ерика Фатланд посещава пет постсъветски републики, които преди около четвърт век станаха независими държави. За своите пътешествия, извършени отчасти инкогнито, тя разказва в книгата си „Съветистан“, която наскоро излезе и в България („Вакон“). Публикуваме откъс, в който тя разказва за посещението си в Таджикистан.

Столицата на „Мерцедес Бенц“

Над дърветата прозираха първите утринни лъчи. В далечината червено-бяло-зеленото знаме на Таджикистан се вееше на сутрешния бриз. Флагът, който тежи 300 килограма и е дълъг 60 метра и широк 30 метра, е достатъчно впечатляващ сам по себе си, но това важи в още по-голяма степен за пилона, на който виси – със своите 165 метра той е най-високият свободно стоящ пилон за знаме в света, поне засега. В последно време високите пилони явно набират популярност.

Всичко започнало през 2001 г., когато една компания в Абу Даби поръчала 123-метров пилон по случай националния празник. Хората от Обединените арабски емирства вече можели да се похвалят с най-високия хотел в света, най-големия полилей в света и най-голямото молитвено килимче в света. А сега и червено-белият флаг на Абу Даби се веел от най-високия пилон в света. Само че славата му не продължила дълго. През 2003 г. йорданският крал Абдула вдигнал 127-метров пилон в столицата Аман. На следващата година поръчал още един, който бил с три метра по-висок от първия. Така за кратко двата най-високи пилона в света се намирали в Йордания. После, през 2008 г., Туркменистан станал първата бивша съветска република, включила се в състезанието, като счупил рекорда със 133-метровия пилон в Ашхабад. Две години по-късно азербайджанците подобрили всички предишни рекорди със 162-метров пилон, който се издига в Баку. Отново обаче радостта им била краткотрайна, тъй като след по-малко от година таджикското знаме започнало да се вее от 165-метровия пилон в Душанбе.

Истинският победител в това международно състезание за пилони обаче без съмнение е „Трайдънт Съпорт“ – компанията, построила всеки един от рекордните пилони. След успеха на този в Абу Даби фирмата установила, че съществува почти ненаситен пазар, а едва шепа други компании, ако въобще имало такива, разполагали с уменията да създадат рекордно високи пилони за знамена. От 2001 г. насам „Трайдънт Съпорт“ се занимава само със знамена и пилони. На интернет сайта на компанията пише, че строи монументални пилони от 90 до рекордните 165 метра – или по-високи. Затова просто ще трябва да изчакаме, за да видим дали Таджикистан ще може да задържи рекорда. Вече се носят настойчиви слухове, че и Саудитска Арабия, и Дубай планират да инвестират в нови пилони. 

Фактът, че богатите на петрол държави като Азербайджан, Дубай, Туркменистан и Саудитска Арабия могат да си позволят да се съревновават за най-висок пилон, едва ли е изненадващ. Откъде обаче таджикските власти са взели пари?

Таджикистан е най-бедната постсъветска държава. Страната не разполага нито с нефт, нито с газ, а 90% от територията ѝ са планини. Само 7% от сушата са годни за земеделие. Индустрията на страната, доколкото съществува, се управлява зле и Таджикистан зависи от помощта на чуждестранни организации, за да функционира. Смята се, че половината население живее в бедност, а около 20% от осемте милиона жители оцеляват с по-малко от два долара на ден.

И все пак най-високият пилон в света се намира в Душанбе.

* * *

Твърди се, че Душанбе е най-красивата столица в Централна Азия. Алеите от големи кичести дървета хвърляха дълги сенки върху ниските неокласически къщи в пастелни цветове. Улиците бяха прашни и широки, строени за социалистическото бъдеще, а половината настилка беше запазена за велосипедистите, които очевидно също щяха да се появят в бъдеще. За четирите дни, които прекарах в Душанбе, видях един човек на колело – възрастен мъж на разнебитен ръждив стар велосипед. Уличното платно, изглежда, беше царство на жените, които се скитаха на групички по две-три, облечени в многоцветни пъстри памучни туники до коленете и широки панталони в тон. Повечето пускат свободно дългите си черни коси или ги връзват на опашка; малко са тези, които се забраждат. Лицата им са светли и овални, с кафяви бадемовидни очи и прави тесни носове. За разлика от казахите и туркмените, които са потомци на монголски и тюркски племена, таджиките са с персийски произход, а таджикският е толкова подобен на персийския, че много студенти, изучаващи фарси, карат специализацията си в Душанбе, а не в Техеран, където политическото напрежение е по-голямо. Основната разлика между двата езика е азбуката: фарси се пише на арабска азбука, докато таджикският все още използва кирилицата.

Сутрешното слънце беше затоплило въздуха, който вече беше приятен като през летен ден в Норвегия. В другия край на големия площад, зад един овален фонтан, се намираше сграда, която беше едновременно скромна и величествена. Беше доста малка като за престижна сграда и странно ниска и квадратна, но горди класически колони повдигаха фасадата ѝ. Това беше домът на Таджикския академичен театър за опера и балет. Въпреки че Душанбе се намира на източния предел на империята, на границата с Китай и Афганистан, съветските власти осигурили на града собствена опера и балет, както подобава на столица. Минах покрай няколко възрастни жени, които хранеха птиците около фонтана, и се отправих към касата, за да разбера какво се играе през следващите няколко дни. Касата беше затворена, а репертоарът на плаката, който включваше постановки на оперите и балетите на Чайковски, беше от предходната година.

Преди Таджикистан да получи статут на съветска социалистическа република през 1929 г. – след като първо бил част от Социалистическа република Узбекистан, Душанбе представлявал голямо село с 3000 жители. Новата република имала нужда от столица и изборът се спрял на селото, което било прочуто с пазара си в понеделник – на таджикски Душанбе означава „понеделник“. От 1929 до 1961 г. градът се наричал Сталинабад и неокласическите сгради се появили именно в този период, особено в годините след войната.

Днес някога скромното село е най-големият град в страната и има 700 000 жители. След 1991 г. много от ниските къщи в пастелни цветове били съборени и заменени от модерни жилищни блокове, но някак си старата селска атмосфера се е запазила. Сякаш никой не бързаше, хората се разхождаха бавничко по тротоарите и с изключение на богаташите, които минаваха с големите си джипове, никой не надуваше клаксона и не повишаваше глас. А огромният червено-бяло-зелен флаг се развяваше над покривите.

Като поддържах неотклонен курс към пилона, аз се озовах в голям тучен парк. В далечния край на парка, близо до пилона, имаше великолепен палат със златен купол и толкова много колони, че изглеждаше безсмислено да ги броя. Като стил и размери новият президентски дворец в Душанбе въобще не отстъпва на тези в Астана и Ашхабад. Подобни екстравагантни сгради не са изненадваща гледка в богати на петрол страни като Туркменистан и Казахстан, но какво правеше целият този лукс тук – в най-бедната от постсъветските държави? Откъде са се взели парите?

Президентският дворец и пилонът не са единствените подобни изненади в столицата. До хотел „Хаят Риджънси“ се строеше най-голямата чайна в света, а непосредствено извън центъра на града се строеше бъдещата най-голяма джамия в Централна Азия. Щеше да бъде с капацитет 150 000 души, което е над една пета от населението на Душанбе. За сравнение джамията „Хазрат Султан“ в Казахстан, която понастоящем е най-голямата в Централна Азия, може да побере 10 000 души. Емирът на Катар предложил да плати лъвския пай от цената на гигантската джамия, но няма подобна яснота относно начините за финансиране на чайната, която според прогнозите ще струва 60 млн. долара.

Недалеч от президентския дворец се намира друга огромна постройка – националната библиотека на Таджикистан и най-голяма библиотека в Централна Азия. Открита е през 2012 г. и заема площ от 45 000 кв. метра на девет етажа. Има място за 10 млн. книги и за да се запълнят лавиците, имаше призив към всяко домакинство да дари книги за откриването. Журналистите, които са влизали, казват, че само в половината зали има книги – в останалите рафтовете са празни.

Вратата на величествения главен вход с високите му стройни колони и тъмни стъклени повърхности беше заключена. Някакви момчета ми обясниха, че за ежедневни нужди се ползва вратата на мазето. Край слабо осветената врата стоеше възрастен пазач в стегната синя униформа, който връщаше всички желаещи да влязат.

– Съжалявам, библиотеката днес е затворена. – Съжалявам, затворено е. – За днес затворихме.

– Но часът е едва десет и половина – възразих аз.

Пазачът предпазливо се огледа наоколо.

– Днес няма ток – каза той съвсем тихо. – Опитайте някой друг път. Може би утре ще има ток.

Пред официална на вид сграда от другата страна на улицата имаше огромен плакат на мъж в костюм сред царевично поле. Мъжът имаше рунтави вежди, а гъстата му тъмна коса очертаваше триъгълник в центъра на челото. От видяното в Туркменистан и Казахстан се досетих, че това няма кой друг да е освен президента на Таджикистан Емомали Рахмон.

Подобно на много от колегите му кариерата на Рахмон следва стръмна траектория. Родителите му били земеделци в Куляб – провинция в Югозападен Таджикистан. Следвал икономика в университета, а после се върнал в Дангара, където бавно се издигнал в редиците на колхозната система. От 1987 до 1992 г. бил председател на колхоза „Ленин“, а през 1990 г. бил избран като народен представител във Върховния съвет. По време на гражданската война, продължила от 1992 до 1997 г. и отнела живота на между 50 000 и 100 000 души, Рахмон направил звездна кариера. През ноември 1992 г. станал председател на Върховния съвет, а през 1994 г. бил избран за президент с 59,9% от гласовете. Ако може да се вярва на таджикските власти, избирателната активност била 95% – въпреки бушуващата гражданска война.

Веднъж щом човек се нанесе в президентския дворец в някоя централноазиатска република, много трудно можеш да го накараш да се изнесе доброволно. Верен на традицията, Рахмон също се е задържал там и след като въвел страната в XXI век, продължил да затяга хватката си около властта. Той и съпругата му Азизмо имат седем дъщери и двама синове и всичките заемат високи постове в държавната администрация: една от дъщерите им е първи заместник-министър на външните работи, а големият му син е начело на митниците. Култът към личността на Рахмон не може да се сравнява с този, на който се радва президентът на Туркменистан, но със сигурност и той е тръгнал по същия път: на официални събития към него все по-често се обръщат с Джаноби Оли, което означава „Ваше Височество“. През 2007 г. той премахва руския суфикс на фамилията си и от Рахмонов става Рахмон, което на таджикски означава „милостив“. А наред с ежедневните си задължения като президент е намерил време да напише десетина книги, включително и своя шедьовър „Таджиките в огледалото на историята“, в който прокарва чудновати аналогии между настоящето и славното минало на таджиките по време на Сасанидската империя през VI век. Книгата на Рахмон е „духовен дар за таджикската нация“.

По време на президентските избори през 1999 г., две години след прекратяването на огъня, Рахмон печели невероятните 97,6% от гласовете при рекордната избирателна активност от 98,9 процента. На изборите през 2006 г., които са бойкотирани от опозиционните партии и са описани като мирни, но без „реален избор и смислен плурализъм“ от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Рахмон е преизбран със 79,3% от гласовете. Активността отново надхвърля 90 процента. През ноември 2013 г., само няколко месеца след моето посещение, се проведоха други избори. И макар на теория Рахмон да се състезаваше с още шестима кандидати, никой не се съмняваше особено в резултата. Самият Рахмон беше толкова убеден, че ще бъде преизбран, че дори не си направи труда да води кампания. Въпреки това се погрижи съперниците му да получат минимално отразяване в медиите, така че на практика и те бяха лишени от предизборни кампании.

В столицата на Рахмон няма недостиг на величествена архитектура, но не може да се каже същото за добри места за хранене. След като бях минала покрай безброй магазини, предлагащи мобилни телефони втора ръка и пиратски дивидита, най-сетне намерих единственото европейско кафене в Таджикистан, което беше пълно със служители на международни хуманитарни организации. Седнах на една маса отвън и се загледах в трафика. Не беше оживен, но имаше поразително много беемвета и мерцедеси. Лъскавите бели и черни возила се точеха като перли от гердан. Отново се зачудих откъде идват парите. Повечето таджики получават под 80 долара месечно, а една трета от населението страда от недохранване. Таджикската държава не може да осигури на гражданите си достатъчно електричество през зимата, да не говорим за ваксини за бебетата срещу най-опасните детски болести. Въпреки това тук могат да се видят повече луксозни коли, отколкото по улиците на Ашхабад и Астана.

Едва след като се прибрах в Норвегия, научих отговора на загадката с колите. Идваха от Германия. Щателно разследване с помощта на модерно джипиес оборудване позволило на немската полиция да проследи 200 откраднати луксозни автомобила, сред които и много беемвета и мерцедеси. Полицаите предполагали, че колите са продадени на престъпни банди в Източна Европа и Русия, но за своя изненада установили, че новите собственици на автомобилите са всъщност висши служители в президентската администрация на Таджикистан, както и приятели и роднини на президента Рахмон.