Книги за лятото: Пътешественикът, който откри pura vida

 

„Пътешественикът, който откри pura vida“ е от онези романи, които ни помагат да погледнем в себе си, да се замислим за начина, по който живеем, предават ни онази мъдрост, която е нужна, за да си припомним кое е истински важното, да забавим темпото и да бъдем по-спонтанни и свободни.

Авторът Джанлука Гото нарича себе си дигитален номад, той обикаля света и пише статии и книги, който се продават в огромни тиражи, а страниците му в социалните медии се следят от хилядна аудитория.

Pura vida е лекота. А не се ли нуждаем всички от това? 

Pura vida е бриз, който носи аромата на море и слънце. 

Pura vida е безгрижието на онези летни дни, в които ходиш бос, косите ти са разпуснати, смееш се, без да си даваш сметка, а умът ти е свободен. 

А хубавото на pura vida е, че можеш да я носиш със себе си, където и да се намираш.

През целия си живот Алесио е бил стриктен, затворен, предпазлив и предсказуем. Не е забелязал това да му пречи до деня, в който Елена влиза в живота му и му показва, че има нещо красиво и светло отвъд отговорностите на работата и неизменната рутина. Но тя изчезва също толкова внезапно, колкото пристига.

Провокиран от нейното заминаване, натрупаните страхове и неосъществени планове, Алесио взема първото спонтанно решение в живота си - заминава за Коста Рика. Там той попада в съвсем нов свят, среща различни хора, които му предават по малко от простичката мъдрост, наречена pura vida. Следвайки неговото пътешествие, откриваме красотата на чистия живот и очарованието на Коста Рика.

Публикуваме ексклузивен откъс за Economy.bg, предоставен от издателство ЕРА.

– Колко деца имаш? – попитах през смях. Мария направи жест с ръка.

– Всъщност момиченцата, които видя вчера, са мои внучки... аз съм баба.

– Невъзможно – отвърнах. – На колко си години?

– На петдесет съм, момче – Мария извади червено-черно ветрило изпод рецепцията, отвори го с майсторско движение и започна да си вее с маниера на дива, което ни най-малко не се връзваше с избелялата тениска и черните къси панталонки, които носеше.

– Петдесет години? Изобщо не ти личат – казах с искрено възхищение.

– Ние, тикосите, сме сред най-дълголетните народи на света, никъде другаде няма толкова много столетници, както в Коста Рика.

– Еха – удивих се, кимайки. Със сигурност щях да включа този любопитен факт в книгата си. – А тези деца, всички ли са твои внуци? – попитах, като посочих децата във фоайето.

Тя ги огледа, сякаш ги броеше.

– Не всички – каза накрая.

– А колко деца имаш?

Вдигна ръка, докато отпиваше от кафето, и с пръсти показа числото четири.

– Но тук при нас възприемаме децата като деца на всички – обясни, когато остави чашата. – Децата на моите съседи са и мои деца, а моите са и техни деца. Помагаме си. Може би заради това живеем толкова дълго, и то сравнително добре: защото тук никой не е оставен сам, entiendes ? Никой не е изоставен, всички сме едно голямо семейство.

Тези думи ме поразиха. Видях се отново в апартамента си в нощта, когато не успявах да заспя, защото преди няколко часа дерматологът беше намерил подозрителна бенка. Легнал в леглото, разкъсван от тревога, сам. В онзи момент, в пълното с хора и живот фоайе, разбирах за първи път колко беше тъжна ситуацията, която изживях – получих драматична новина и бях далече от семейството си, без никого, с когото да споделя интимността на дома, пред когото да се разкрия, за да се почувствам по-малко сам в страха си. Джовани беше моето единствено спасение от една нощ на абсолютна изолация.

– Все още не съм имал удоволствието да се запозная със съпруга ти – казах.

Тя се усмихна по начин, който ми се стори уморен, а след това меланхоличен.

– Мъжът ми почина преди много години – каза го с изражение, което показваше горчивина, но също и дълбоко приемане на траура.

– О, много съжалявам.

– Благодаря, Алесио, но не се притеснявай. Макар да се наложи да отгледам четири деца без партньор, аз никога не изгубих вярата си, че всичко ще бъде наред. И в крайна сметка всичко беше наред.

Думите ѝ отново ме оставиха безмълвен. Тя веднага го разбра.

– Кого си изгубил, момче? – попита, като вдигна едната си вежда и започна да ме изучава внимателно.

– Майка ми. Когато бях момче – отговорих инстинктивно. Никога не го бях казвал лично на друг човек.

Мария въздъхна.

– Ужасно е, съжалявам.

– Как успя? Имам предвид да преодолееш болката.

Тя спря за миг, за да погледне небето навън. Очите ѝ бяха големи и дълбоки, лицето – кръгло и добро.

– Когато загубиш човек, когото обичаш, иска ти се да пратиш по дяволите целия свят и да изкрещиш гнева си към Господ заради несправедливостта, която те е принудил да понесеш. Но в самотата болката се засилва. Става вечна. Не е вярно, че времето лекува всичко: ти самият трябва да поискаш да се излекуваш. Ако се насилиш да бъдеш сред други хора, болката, как да кажа, се разсейва от онези, които те обичат. Това вече не е твоята битка, тя е на всички. И така става по-лесно да я спечелиш.

– Би било хубаво... – казах, без да се замислям.

– Защо да не може да бъде? – попита тя, като ме гледаше внимателно.

Вдигнах рамене.

– Понякога не искаш да си в тежест на другите.

Мария ме погледна объркано.

– Хората обичат да помагат на онези, които изпитват затруднения, поне тук. И това не е само въпрос на добро сърце, просто никога не знаеш къде ще те отведе животът: днес ти си добре, а съседът ти е зле, утре би могло да е обратното. На мен например ми помогнаха всички жени от квартала, когато останах вдовица. И сега се грижа за децата им, когато трябва да отидат да работят горе в Лимон или нямат на кого да ги оставят. Споделяме всичко, болка и радост.

В този момент Хектор се появи отново и ми подаде бяла нащърбена чаша, върху която беше написано просто PURA VIDA.

Благодарих му, след това се обърнах към Мария.

– Благодаря ти за думите. Утешителни са – казах.

Тя излезе иззад рецепцията и ме прегърна. Имаше меко и топло тяло, като майка на хиляди деца.

– Pura vida, Алесио – сложи ръце на бузите ми и се усмихна.