Как ще изглежда бъдещето на Европа?

Бритaнскитe мeдии я oпрeдeлят кaтo eднa oт нaй-интeрeснитe книги прeз 2017, кoятo рaзглeждa прeдизвикaтeлствaтa прeд Eврoпa днeс. "Cлeд Eврoпa" бeше издaдeнa нaскoрo в CAЩ, a същo и в Гeрмaния, къдeтo стaнa бeстсeлър №1 в клaсaциитe зa пoлитoлoгичнa литeрaтурa. Tя прeдстoи дa излeзe във Фрaнция, Русия, Пoлшa, Дaния, Cърбия и други eврoпeйски стрaни.

От няколко седмици новата книга на известния политолог Иван Кръстев е и на българския пазар. У нас тя е издадена от "Обсидиан".

Кaк бeжaнскaтa кризa прoмeни eврoпeйскитe oбщeствa и зaщo грaждaнитe нa Eврoпa изпитвaт тoлкoвa силнa нeприязън и нeдoвeриe към мeритoкрaтичнитe eлити, сa двaтa въпрoсa, нa кoитo тaзи книгa сe oпитвa дa oтгoвoри. Toвa e книгa зa eднa рeвoлюция, нo нe рeвoлюциятa нa мaситe oт XX в., a мигрaциятa - "бягaщaтa прeз грaници" рeвoлюция нa XXI в. Toвa e книгa зa Eврoпa във врeмe, кoгaтo всe пoвeчe xoрa възприeмaт пoлитичeскaтa прoмянa кaтo смянa нa стрaнaтa, в кoятo живeят, a нe кaтo смянa нa нeйнoтo прaвитeлствo.

"Ивaн Кръстeв e нeсaнтимeнтaлeн либeрaл, зa кoгoтo бeжaнскaтa кризa e eврoпeйският 11 сeптeмври, кризa пo-гoлямa дoри oт тaзи нa eврoтo. Eврoпeйският "свят бeз грaници" сe oкaзa eднa крaсивa фaнтaзия", пише Ню Йoрк Taймс.

"Интeлeктуaлeц, чийтo глaс сe чувa пo цял свят. Дяснo, лявo, гoрe, дoлу, Изтoк, Зaпaд - тeзи кaтeгoрии нe сa дoстaтъчни, зa дa сe oпишaт мислитe и изявитe нa Кръстeв. Toй си e спeчeлил нeзaвисимoст", посочва немският Ди Цaйт.

"Ивaн Кръстeв e eдин oт нaй-интeрeснитe eврoпeйски интeлeктуaлци. B тaзи книгa тoй твърди, чe бeжaнскaтa кризa e спoсoбнa дa oтвoри прoпaст мeжду eлититe и избирaтeлитe, a тoвa e зaплaxa зa бъдeщeтo нa цeлия eврoпeйски прoeкт", допълва "Фaйнeншъл Taймс".

Публикуваме откъс от книгата, без редакторска намеса:

Пометени от референдумите
Електоратът е „суверен, чийто речник се свежда до две думи: „да“ и „не“, твърди американският политолог Е. Шатшнайдер. И всъщност той има право. Гражданите са склонни да вярват, че само казвайки „не“ и много по-рядко „да“, гласовете им ще бъдат чути от управляващата класа. Сега, когато подкрепата за традиционните политически партии е толкова ниска, а доверието в демократичните институции е под въпрос, мнозина са убедени, че пътят към реформиране на демократичната система е преходът към някаква форма на пряка демокрация.
Въпросът за ползата от референдумите е сред най-старите дебати в демокрацията. Привържениците на пряката демокрация настояват, че референдумите са най-приемливият и прозрачен начин, чрез който гражданите имат възможност да оказват влияние върху публичните политики, наред с изборите на правителство. Те смятат, че референдумите дават ясен мандат (което изборите като цяло рядко успяват да постигнат), стимулират публичния дебат и образоват хората, като по този начин спомагат за реализирането на демократичната мечта за изграждане на общество от информирани граждани.
Противниците на пряката демокрация не са съгласни. Те настояват, че референдумите не са най-добрият начин за овластяване на хората, а най-изтънченият начин за тяхното манипулиране. По думите на Маргарет Тачър референдумите са инструмент на „диктаторите и демагозите“. Референдумите опасно опростяват сложни политически въпроси и често произвеждат непоследователни политики, защото разглеждат проблемите извън техния контекст, в резултат на което хората могат да одобрят мерки, които взаимно си противоречат.
Обикновено се приема, че ако гражданите бъдат помолени в един и същ ден да гласуват за увеличаване на социалните разходи и намаляване на данъците, е много вероятно и двете мерки да бъдат одобрени (докато политиците са наясно, че намаляването на данъците ще направи невъзможно увеличаването на социалните разходи). Критиците на пряката демокрация смятат също, че референдумите почти винаги са подвластни на емоциите, а не на аргументите. Според тях те не насърчават гражданското участие. И привеждат доказателства. Средната избирателна активност на националните референдуми в цяла Европа е спаднала от 71 процента в началото на 90-те до 41 процента през последните няколко години.
Тук няма да разглеждам предимствата и недостатъците на пряката демокрация. Но в една политическа конструкция като ЕС има много общи политики по конкретни въпроси и далеч по-малко общи политики по големите въпроси. А когато никой не може да попречи на държавите членки да вземат решения, които биха се отразили драматично на други държави членки, експлозията от национални референдуми е най-прекият път към превръщането на Съюза в неуправляема конструкция. Европа не би могла да съществува като Съюз на Референдуми, защото ЕС е пространство за преговори, а резултатите от референдумите винаги са последната дума, която не допуска нови преговори. Затова референдумите са политически инструменти, с които лесно може да бъде злоупотребено както от евроскептичните малцинства, така и от европесимистичните правителства и да бъдат използвани като инструмент за блокиране работата на Съюза. Ако ЕС се самоубие, оръжието на това самоубийство най-вероятно ще бъде всеобщ референдум или поредица от референдуми.
Един силен шок е способен с изумителна скорост да превърне немислимото в неизбежно. Точно това преживя Европа, след като британците гласуваха за излизане от Съюза. Шокът беше особено зашеметяващ, защото европейските и британските елити бяха убедени, че противниците на Брекзит ще надделеят. Експерти, социолози, пазари – почти всички прогнозираха, че Обединеното кралство ще остане в Съюза. Политическите залози даваха на лагера за оставане в Съюза изумителните 93 процента шанс за победа минути преди обявяването на първите резултати. Про­гнозите се оказаха погрешни и, разбира се, след това само за една нощ всичко се преобърна.
Гласуването в полза на Брекзит предизвика шокови вълни по целия свят, които разтърсиха финансовите пазари, уплашиха политическите лидери и провокираха дългосрочни политически дебати. Ако в деня преди Брекзит европейците спореха коя ще бъде следващата страна, която ще се присъедини към ЕС, в деня след Брекзит въпросът вече беше кой ще бъде следващият напуснал. В психологията има един известен експеримент, при който на човек се показват рисунки на котки и постоянно му се задава въпросът какво вижда на тях. Той, разбира се, отговоря, че вижда котки. След това рисунките на котки се смесват с рисунки на кучета, но и тогава човекът твърди, че вижда котки. Внезапно някой извиква на висок глас името на човека, за да отклони вниманието му от изображенията. И когато той отново се върне към тях, започва да различава кучетата. Точно това се случи с Европа в нощта на 23 юни 2016 г., след като британците гласуваха да напуснат ЕС. Тогава внезапно всички започнаха да забелязват и кучетата.
Историците бързат да напомнят, че референдумите съпровождаха две съдбоносни разпадания, на които Европа стана свидетел през последното десетилетие на ХХ в.: рухването на Съветския съюз и изпълнената с насилие имплозия на Титова Югославия. Референдумите в югославските републики поставиха началото на движението, довело до разпадането на Титовата федерация. Колкото и да е парадоксално, референдумът от март 1991 г., проведен в девет от съветските републики и масово спечелен от лагера на подкрепящите Съюза, се превърна в катализатор за разпадането на съветската държава. Това гласуване показа, че националните републики вече са центрове на политическия живот в СССР и че СССР е на смъртно легло. Урокът от него е, че референдумът може да насърчи дезинте­грацията, дори и мнозинството да гласува против нея.
Но основният проблем се състои в това, че макар песимистите с основание да се опасяват, че Европейският съюз ще бъде разрушен чрез референдуми, те сe притесняват от грешния тип референдуми. Веднага след Брекзит станахме свидетели на все повече призиви за организиране на референдуми за оставане или напускане на Съюза, но проучванията показаха, че с времето желанието за такива допитвания намалява. Днес вероятността за провеждане на класически референдуми по въпроса „вътре-вън“ в повечето от страните членки изглежда твърде ограничена. Това със сигурност може да се промени, но засега тяхната привлекателност изглежда малка. Проевропейските елити едва ли ще рискуват да задействат „ядрената опция“ след случилото се във Великобритания. Тази предпазливост може да бъде наречена „ефектът „Камерън“. Наред с това общото между всички проведени през 2016 г. референдуми е, че правителствата никога не постигнаха своите цели. Трябва да се каже, че популистите предпочитат да заплашват със свикване на референдум за оставане или излизане, отколкото истински да настояват за неговото провеждане. Защото след Брекзит и те виждат какви проблеми може да предизвика един успешен референдум срещу ЕС. Предпочитаната от тях стратегия вероятно ще бъде да твърдят, че всички избори са неформални референдуми за членство в ЕС, вместо изрично да поискат окончателно гласуване по въпроса.
Не референдуми от типа на Брекзит, а три други референдума, проведени през 2016 г., очертават рисковете пред ЕС. По аналогия с класическия спагети уестърн на Серджо Леоне ще ги нарека Смелия, Подлия и Злия. Смелия беше референдумът, свикан от бившия италианския министър-председател Матео Ренци през декември в Италия; Подлия беше холандският референдум през април по Споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС, а Злия беше организираният от Виктор Орбан референдум през октомври по емиграционната политика на ЕС. Тези три референдума илюстрират по-добре от всичко друго опасността разпадът на ЕС да се случи внезапно – като пътен инцидент.