Как Китай се превърна в икономическа суперсила?

Икономиката на Китай се изстреля нагоре, а сградите я последваха. Шест от петнадесетте най-високи небостъргача се намират там (други три са в САЩ). Там се строят още 62 такива колоса, включително осем от бъдещите десет най-високи. 

Как се стигна до издигането на новата суперсила в лицето на Червения дракон? „Китай – събуждането на един гигант” от бившия финансов министър на САЩ Хенри Полсън –  чужденеца в най-топли отношения с Китай – прави цялостен анализ на генезиса и развитието на новата китайска цивилизация.  

В своята книга, която излиза в България на 25 април („Сиела”), Хенри Полсън отговаря на ред важни въпроси:

Как Китай се превърна в икономическа суперсила?

Как всъщност се прави бизнес там?

Кои са най-добрите начини западните бизнесмени и политически лидери да работят или да се конкурират с Китай?

Как американската администрация преговаря и влияе на Китай по теми като авторитарното управление, мащабното замърсяване, огромното население и повишаващите се очаквания за икономически просперитет и сигурност в световен мащаб?

Като директор на „Голдман Сакс” Хенри Полсън има ключова роля в отварянето на Китай към частни инициативи. После, като финансов министър на САЩ, той инициира създаването на Стратегически икономически диалог, който подобрява същностно търговските отношения между двете държави. През своята кариера той е работил с най-високопоставените китайски политици, а същевременно е инициатор за създаване на учили­ще по Управление и икономика към Университет номер 1 в Китай – Цин­хуа. Почти всички лидери на Китай след Дън Сяопин са завършили този университет. 

Публикуваме предговора към книгата, без редакторска намеса: 

„Възходът на Китай до икономическа суперсила със сигурност е сред най-необикновените истории. За едва три десетилетия стотици милиони души в тази някога изостанала, изолирана държава се осво­бодиха от бедността, а страната се превърна във втората икономика в света. Не се сещам за друг пример за толкова голям и бърз растеж. Вероятно такъв е скокът на САЩ към индустриално превъзходство след Гражданската война, но китайците може би вече са надминали това постижение, а все още дори не са близо до края. В не чак толко­ва далечното бъдеще те вероятно ще надминат САЩ като най-голяма икономика в света и ще ни съборят от върха, който заемаме в продъл-жение на почти 150 години. 

Трансформацията на Китай беше колкото зрелищна, толкова и бърза. Съвсем новите небостъргачи, високоскоростните железопът-ни линии и летищата като от космическата ера ярко контрастират на проскърцващата американска инфраструктура. Един ден четем за грандиозния план на китайски предприемач да хвърли 50 милиарда долара, за да прореже Никарагуа с канал, два пъти по-голям от Панам­ския, на следващия научаваме, че китайски разработчик иска да купи част от Исландия, а на третия чуваме за производител, който станал строител и иска за шест месеца да издигне най-високата сграда в све­та, при това само от готови панели.

Днес Китай е земята на суперлативите. Там се намират най-бързият суперкомпютър на света, най-големият ветрогенераторен парк, най-дългият морски мост... Китай произвежда и използва почти половината от световния добив на въглища, цимент, желязна руда и стомана, както и 40 процента от алуминия и медта. Според една оцен­ка скоро почти половината от новите сгради в строеж в света ще се намират в Китай. Преди четиридесет години повечето американци дори не биха могли да си представят, че някога ще дължат дори цент на Китай. Днес обаче тази страна е най-големият кредитор на САЩ и държи малко под 1,3 трилиона долара от правителствения ни дълг. От такава сума може да ти се завие свят, може да накара и американците да се чудят как така светът се обърна с краката нагоре толкова бързо.

Напоследък обаче Китай буди не само възхищение, но и тревога. Все по-често САЩ се сблъскват със засилващата се конкуренция на Китай, докато той разкършва заякналите си мускули по световните па­зари и в обострени териториални спорове със съседите си, опитва се да промени наложения от САЩ ред в Азия и някои аспекти на системата за световно управление, действаща от Втората световна война насам. Правителството на Китай сякаш няма желание или сили да предот­врати киберкражбите на интелектуална собственост от американски компании и затяга хватката си върху китайското общество чрез авто­ритарна еднопартийна система на управление, която американците не разбират и не харесват.

Подозрението е взаимно. Все повече китайци не са уверени в под­крепата си за ползотворни отношения със САЩ и започват да вярват, че САЩ и другите страни искат да препънат възхода на страната им. 

Това развитие заплашва да подрине основата на отношения, кои-то за повече от четири десетилетия имат съществен принос за ико­номическия растеж, създаването на работни места и просперитета и на двете страни, като същевременно засилват световната сигурност не на последно място чрез подпомагане на намирането на мирен из­ход от Студената война. Днес мнозина американци се питат „Какво в действителност искат китайците? Защо харчат толкова много пари за армията си? Приятели ли са, или врагове, партньори ли са в търговия­та, или съперници не само в нея, но и в геополитически план? Казано накратко, как да се отнасяме към Китай?“.

Тази книга е моят опит да се обърна към въпросите чрез разкази за личните ми преживявания в делата ми с китайците. Аз не съм учен или теоретик. Не мога да чета, да пиша или да говоря на китайски. Аз съм бизнесмен, който предлага непосредствените си познания за Китай и неговите корпоративни и политически лидери. Събрал съм ги за повече от сто посещения в страната в продължение на почти дваде­сет и пет години работа по търговски въпроси, докато бях в „Голдман Сакс“, и по държавни и макроикономически политики като министър на финансите на САЩ. Днес също продължавам работата си, но вече като ръководител на института „Полсън“, който подпомага устойчивия икономически растеж и поддържането на чистотата на околната сре­да чрез по-голямо сътрудничество между САЩ и Китай. През цялото това време съм имал възможността да работя в тясно сътрудничество с най-високопоставените лидери на последните три правителства на Китай – на Дзян Дзъмин и Чжу Жундзи през деветдесетте години на миналия век, на Ху Дзинтао и Уън Дзябао в началото на века и на Си Дзинпин и Ли Къцян днес.

Пиша като американец, който е дълбоко загрижен за позицията на страната му в света, за здравето на икономиката ни и околната среда и за дългосрочните перспективи пред нашите граждани. Според мен активното ангажиране с Китай ще е от полза за всичко това, ясното и конструктивно сътрудничество е най-добрият начин да застъпим на­ционалния ни интерес. Китайците са страховити конкуренти. Но ние не бива да се боим от конкуренцията или да я отбягваме.

Убеждението ми в това не е от вчера. Само седмици след като се заклех като министър на финансите, предприех пътуване до Китай, за да положа основите на нов подход към нашите най-важни двустранни отношения. Главните грижи за Китай бяха растежът и икономическата реформа, а аз вярвах, че можем да използваме новосъздадения Стра­тегически и икономически диалог, за да се справим по-ефективно и с много други спешни проблеми.

Възходът на Китай породи недоразумение, което не дава мира на хора и в двете страни и опорочава погледа им върху нашите от­ношения. Става дума за схващането, че „Китайският модел“ пред­ставлява по-добра форма на капитализъм и ето, че той триумфира, докато САЩ върви надолу. Всъщност китайските лидери осъзнават изключително добре колко уязвима е страната им. Пазарните рефор­ми бяха започнати от Дън Сяопин през 1978 г., но днес разширя­ването на обхвата и влиянието им е по-важно откогато и да било. Въпреки постигнатия успех пред Китай има още дълъг път. Повече от 100 милиона души там все още тънат в бедност. Брутният вътре­шен продукт (БВП) на глава от населението е на осемдесето място в света. Това е само една позиция над Ирак и горе-долу една осма от нашето ниво. Темповете на изумителния ръст на Китай се забавят, а това прави пазарната реформа още по-спешна и по-трудна за по­стигане. Ръстът на БВП от 7,4 % през 2014 г. беше по-нисък от про­гнозния за пръв път от шестнадесет години и много експерти очакват още по-осезаемо забавяне.

Икономиката на Китай в размер на 10 трилиона долара зависи прекалено много от износа, страда от недостатъчните държавни инве­стиции в инфраструктурата и се подхранва от страховито нарастващи заеми на всички нива в регионалното управление. Китай трябва да я пренасочи към увеличено вътрешно потребление и да прехвърли ак­цента към индустрията на услугите и производство на скъпи стоки. Това е огромна задача, допълнително усложнена от факта, че голя­ма част от икономиката все още зависи от одобрението на централ­ни планировчици дори и години след реформата. Противоположните интереси също пречат на промените. Междувременно годините на не чак толкова добронамерено пренебрегване на някои последствия до­караха околната среда на ръба на катастрофата, а това вече поражда нарастващо безпокойство сред гражданите. 

Ние също имаме какво да оправяме в собствената си къщичка, но въпреки това икономиката на САЩ си остава най-голямата, най-развитата и най-динамичната в света. Лидерите на Китай разбират, че за да продължат трансформирането на икономиката си, се нуждаят от добрата воля и сътрудничеството на САЩ и на други страни, които по различни начини продължават да доминират световната икономическа система. Китайците искат по-широк достъп до нашите пазари, нашето ноу-хау и нашите най-модерни технологии. 

Отношенията между САЩ и Китай ще станат по-балансирани, по-сигурни и по-ползотворни и за двете страни, ако те направят известни корекции. Ние, американците, се притесняваме от все по-военизирания тон на китайците, а те интерпретират нашето „обръщане към Азия“ като потенциален опит да задържим възхода им. Ние искаме Китай да отвори пазарите си за наши компании, искаме да спазва съществу­ващите правила и да продължи да се интегрира в международната си­стема. Китай обаче предпочита да променя правилата и да се ползва с по-голямо уважение и почит на световната сцена. 

Някои хора смятат, че съществува неотменим исторически закон, постановяващ, че когато една надигаща се мощ започне да се сблъсква с вече установена сила, то конфликтът е неизбежен. Няма неотмени­ми закони. Важни са изборите и решенията. Уроците могат да бъдат научени. Държавните мъже и жени могат да постигнат разликата и го правят.

Не вярвам, че в американско-китайските отношения има нещо „неизбежно“, но има реални рискове, които биха могли да доведат до обостряне на съперничеството или дори до конфликт. Ключът към избягването на враждебните отношения е постигането на определе­ни неща, които са от взаимна полза. Между нашите две страни има потенциални горещи точки, но общите ни интереси са много повече – насърчаване на глобалния растеж, борбата с климатичните промени, поддържането на мира и стабилността. Но това няма да струва и пук­ната пара, ако не успеем да превърнем общите си грижи в допълващи се политики и действия. Най-вече трябва да разширим и задълбочим икономическите си връзки. Надявам се, че „Китай – събуждането на един гигант“ ще хвърли известна светлина върху въпроса как да по­стигнем това. 

Няма да се опитвам да предсказвам бъдещето. Но няма да се по­колебая да направя препоръки по редица теми, включително иконо­мическата реформа, финансовите пазари, урбанизацията, околната среда и начините за засилване на американско-китайските отношения. В крайна сметка по-лесно е да дадеш предписание, отколкото прогно­за. Моите препоръки се коренят в личния ми опит, който споделям на тези страници. Надявам се, че ще помогнат на хората, работещи с Китай, било то в сферите на бизнеса, правителствените дела или фи­лантропията, да постигнат конкретни и продуктивни резултати. Няма как това да не сближи нашите две страни още повече. 

Изправени сме пред стряскащи предизвикателства в днешния все по-сложен и взаимосвързан свят. Почти всички те, от киберси­гурността до отварянето на големи пазари за американския износ, ще бъдат по-лесни за разрешаване, ако Съединените щати и Китай могат да работят заедно или да се допълват. Ако двете най-важни световни икономически сили работят една срещу друга, задачата ни ще бъде много по-трудна, ако не и невъзможна.”