Жената, която приземи „Кюриосити“ на Марс: Не позволявайте на никого да ви казва, че не можете

„Приземяването на марсохода „Кюриосити“ на Червената планета беше един от най-вълнуващите моменти в живота ми“, признава Джоди Дейвис, авиокосмическият инженер в НАСА. „Огромно е удовлетворението от завършването на проект, по който сме работили повече от 10 години“, подчертава тя. Мечтае да работи в космическата агенция още от 13-годишна. Сбъдва детската си мечта, след като завършва авиокосмическо инженерство. Успехът с мисията до Марс я амбицира и Джоди се отправя към ново голямо предизвикателство – разработката на инженерните системи на космическия телескоп James Webb. „Поех това предизвикателство, без да имам никакъв опит с оптиката. Трябва обаче да се чувствате удобно и на непозната територия, да приемете, че не знаете всичко“, отбеляза тя по време на презентацията си в София в рамките на конференцията за разработчици в Централна и Източна Европа DevReach. В момента Джоди е част от екип, който разработва изключително мощен телескоп за наблюдение в инфрачервения спектър WFIRST. Той ще бъде изпратен в дълбокия Космос, за да открие планети извън Слънчевата ни система.

Какво е да си жена инженер в НАСА, кои са най-големите предизвикателства и кои са най-вълнуващите моменти, какво е усещането да приземиш роувъра „Кюриосити“ на Марс, кога ще можем да изпратим хора на Марс, какво ще означава това постижение за човечеството, защо имаме нужда от повече жени в техническите сфери, защо е важно да излизаме от зоната си на комфорт – тези въпроси отправихме към Джоди Дейвис.

Джоди, как попаднахте в НАСА?
Научих за НАСА, когато бях 13-годишна. Тогава гледах филма „Аполо 13“ и разбрах какво е авиоинженерство. Винаги съм се увличала по Космоса и дизайна. Комбинацията от двете при авиокосмическото инженерство беше перфектна за мен. И след като разбрах за естеството на НАСА, си казах, че трябва да работя там.

Това не е типичната кариера мечта за малко момиче?
Надявам се да стане. Но, да, отличавах се от моите приятели по отношение на интересите ми. Винаги съм имала обаче приятели и семейство, които да ме подкрепят в мечтите ми.

Какви са най-големите предизвикателства в работата Ви като авиокосмически инженер?
Най-големите предизвикателства са очевидните – че жените все още сме малцинство в авиокосмическото инженерство. Най-голямото предизвикателство за мен в началото беше увереността. С времето се научаваш да се справяш. То е особено валидно, когато работиш с такива изключителни хора. Важно е и да имаш колеги мъже, които те подкрепят. Винаги съм имала много подкрепяща работна среда. Това ми помогна да стигна там, където съм сега.

Кои бяха Вашите ролеви модели?
Имах толкова много модели, които да следвам. Няколко от тях са от НАСА – Сали Райд, която е първата американка, летяла в Космоса, Катрин Джонсън – легендарната жена-компютър, чиято история беше представена във филма „Hidden Figures“. Тези жени правят революция, пионери са в своите области. Имах и ментори в НАСА. Когато бях в университета и правих проучване в агенцията, мой ментор беше Мери Кей. Тя беше невероятна – беше водещ инженер в НАСА и мой пример. Друг мой ментор беше Ричард Пал. Това са хората, които те насърчават да вървиш напред.

Защо имаме нужда от повече жени в STEM областите?
Имаме нужда от повече жени в STEM (бел. ред.: Science – наука, Technology - технологии, Engineering - инженерство и Mathematics -математика) заради различната перспектива. Ако гледаш на инженерните и световните предизвикателства само през една призма, няма да стигнеш до най-доброто решение. Така че да имаш смесен екип от мъже и жени, разширява перспективата ти. Затова се опитваме да постигнем баланс.

Какъв съвет бихте дали на млади момичета с интерес към STEM кариера?
„Не позволявайте на никого да ви казва, че не можете. Следвайте какво ви нашепва вътрешният глас и сърцето ви! Говорете! Защото мнението ви има значение. Позицията ви е важна.“ Външни фактори ще ви казват: „Не, не можете да постигнете това. Защо не пробвате нещо друго вместо това?“ Но ако останете верни на себе си, ще намерите хора, които ще ви помогнат“.

Как можем да направим науката и техническите специалности по-интересни за младите хора?
Тези технически области понякога просто имат нужда от промотиране. Има нужда от огласяване на работата им. Затова съм тук да говоря на подобни събития, така че хората да занаят какво прави НАСА, какво правим в STEM областите.

Кои са най-вълнуващите моменти от работата Ви в НАСА?
Мисиите. Приземяването на Марс роувъра „Кюриосити“ беше един от най-вълнуващите моменти в живота ми. Това беше най-големият роувър, който приземихме на Марс. Имахме само един единствен шанс за това. Също работата по хардуера за полета на космическия телескоп „Джеймс Уеб“. Тези големи мисии, които имат за цел постигането на невероятни неща и моят малък принос в тях. Чувствам се толкова смирена и благодарна, че имах възможността да работя по тях.

Какво беше усещането да сте част от такъв исторически момент, да сте част от успешния екип, приземил марсохода „Кюриосити“?
Освен вълнението и чистата радост може би най-важно беше невероятното усещане на признателност и благодарност към екипа ми. Както казах и по време на презентацията ми в рамките на DevReach, не можеш да постигнеш това сам. Не можеш да пуснеш космически телескоп сам, това е екипна работа. Да събереш всички, така че те да си сътрудничат по дадена тема, те кара да се чувстваш въодушевен и признателен.

Колко близо или далеч сме от възможността да приземим хора на Марс?
Разработваме технологии, така че това да стане възможно. Но ще изисква време, защото е много сложно. Имаме нужда от много по-голям космически апарат от роувъра „Кюриосити“, който тежеше 1 тон. Това не е достатъчно за изпращането на хора, за пренасянето и приземяването им на Марс. Нашата цел като човечество е да пратим хора на Марс. Това ще е екипна работа.

Все пак колко близо или далеч сме от тази цел?
Ще отнеме десетилетия, но ще го направим.

Бихте ли живели на Марс?
Това би било фантастично. С удоволствие бих живяла на Марс.

Защо?
Защото това е неизследвана територия. Нещо ново е. Да си част от нещо такова би било изумително. А и то е сякаш си в Аризона. Шегувам се.

Защо ни е да изучаваме Космоса или други планети? Имаме толкова много проблеми на Земята. Защо ни е да инвестираме толкова много средства в космически проучвания?
Често ми задават този въпрос. Ако ние като общност, страна или глобално общество инвестираме средства в проучвания, ще постигнем прогрес и развитие в обществото. Тези пари не са просто пуснати в Космоса. Това са средства, които се връщат обратно в икономиките ни. Например стойността на мисията по приземяването на роувъра „Кюриосити“ на Марс беше 2.5 млрд. долара. Не сме пуснали тези 2.5 млрд. долара на Марс, тези средства се върнаха в икономиката. И по-важното е, че това вдъхновява младите умове. Може да насърчи някое дете да поиска да развива STEM кариера и да работи в Progress.

Какво би означавало за нас като човечество да можем да стъпим на Марс?
Ако можем да направим това, представете си какво друго ще сме способни да постигнем. Ако не спираме да разширяваме границите си, ще стигнем още по-далеч. Представете си само, ако не бяхме опитали да стъпим на Луната. Ако всички тези открития не се бяха случили, къде щяхме да сме днес? Става дума просто за различен начин на мислене. Когато постигнеш нещо, ти израстваш и това те кара да искаш да постигаш още.

НАСА има много успешни мисии – до Луната, Марс и т.н. Колко успешна е обаче НАСА по пътя си от „Hidden Figures“ етапа до изграждането на многообразен екип, в който постиженията на всеки получават признание?
Многообразието е изключително важно. За ръководителите в НАСА то е приоритет. Различните организации при нас често правят преглед на профилите на екипите и се питат какво още може да се направи в това отношение. Става дума наистина за промяна на начина мислене – на лидерите, на членовете на екипите, по отношение на това как да се постигне по-отворен подход и да се съберат хора с различен опит и произход, да има мъже и жени, хора от различни раси.

Как обаче вие го чувствате като жена – колко далеч успя да стигне НАСА от „Hidden Figures“ етапа до днес?
Имам много добър пример с екипа, където работя сега. Това са хората, работещи по системите за натоварване на телескопа за наблюдение в инфрачервения спектър (Wide Field Infrared Space Telescope – WFIRST). Ако погледнете присъстващите на работните ни срещи, ще видите, че имаме съотношение 50/50 между жени и мъже. Имаме толкова много жени на ръководни технически позиции в този проект.

Хареса ми, когато във Вашата презентация по-рано казахте: „ОК е, ако не знаете всичко“. Това е нещо, с което ние жените по принцип имаме проблем, защото често се съмняваме в себе си. Как можем да се справим с това?
По време на един от панелите стана дума за т.нар. „синдром на самозванеца“ (impostor syndrome). Това е често срещано при жени големи професионалисти, но също и при мъже, които постоянно се питат как въобще са успели да стигнат до позициите, на които са. Съмняват се колко са способни. Жените са силно критични към себе си. Когато за първи път чух за този синдром, а това е нещо, с което и аз трябваше да се справя и по-конкретно с въпроси като увереност и т.н., утешавах се с факта, че и други жени преминават през същите процеси. Така че говоренето и осъзнатостта, че не си сам в това, помагат. Постепенно с времето нещата се подобряват. Възрастта и натрупаният опит също имат значение. Подкрепата и овластяването на жените са изключително важни.

Как една жена може да се чувства спокойна, когато съзнава, че не знае всичко и е част от изцяло мъжки екип например?
Кажи си, че е ок, че не знаеш всичко. Последното нещо, което трябва да предприемеш, е да се правиш, сякаш че знаеш всичко. Виждала съм много хора, които правят това и в крайна сметка изглеждат доста глупаво. Няма значение дали това е екип само от мъже, или дали съотношението е 50/50 жени и мъже. Ако наистина не знаеш, осъзнай, че е ок да попиташ. В повечето случаи, когато се осмелиш да попиташ, се оказва, че много хора имат същите въпроси. Или пък може да стане ясно, че има мискомуникация и всички хора са си мислели, че са разбрали темата, но всъщност не са. Така че обикновено има положително влияние.

Колко важно е човек да излиза от зоната си на комфорт? По време на презентацията си казахте: „Свикнете толкова с усещането за дискомфорт, че да започнете да се чувствате комфортно с него“.
Изключително важно е. Пробвала съм го много пъти в моята кариера. Едва наскоро си дадох сметка, че трябва да интегрирам този принцип и личния ми живот. Започнах да участвам в маратони. След това мои приятелки ме попитаха дали искам да изкачим заедно Килиманджаро. Никога не съм мислила, че ще направя нещо такова. Важен е ефектът след това. Ужасно е, супер трудно е да се накараш да го направиш. Тук пак става дума за разширяването на границите, само че за личните. И след като го направиш, си казваш: „Уау, мислех, че мога да направя само това, а се оказа, че мога и онова. И ако мога да го направя, значи мога да постигна и трето“. Така постепенно израстваш. Защото не знаеш къде са границите ти. Така че е важно както за личния, така и за професионалния живот.